ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 868
гр. Перник, 29.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:РОМАН Т. НИКОЛОВ
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20211700500564 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Предмет на същото е частна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД,
срещу Разпореждане № 3857 от 18.08.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 3753 по описа на
Районен съд Перник за 2021 г., с което частично е отхвърлено заявлението на „Профи
кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против
длъжниците И. Т. П., М. Г. Б. и Ю. Г. О. за сумата от 2624.09 лв., представляваща договорно
възнаграждение, дължимо за периода от *** до ***.
Излагат се оплаквания за неправилност на постановеното разпореждане, поради
обстоятелството, че заповедният съд не разполагал с правомощия да се произнася по
валидността на сделката, от която заявителят черпи права, а отделно от това не била налице
и констатираната от съда недействителност на клаузата в договора за потребителски кредит
поради липса на съгласие и поради нарушение на изискванията на ЗПК. Отправя искане да
бъде отменено разпореждането, в частта, с която се отхвърля заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и вместо него да бъде постановено да се издаде
заповед за изпълнение относно обжалваното вземане.
Окръжен съд Перник, след като прецени събраните по делото доказателства и
направените с частната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Заповедното производство по ч.гр.д. № 3753 по описа на Районен съд Перник за 2021
г. е образувано по заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Профи кредит България“ ЕООД
срещу И. Т. П., М. Г. Б. и Ю. Г. О., отговарящи разделно съобразно наследствените си
дялове по сключения от наследодателя им Г. Б. П. Договор за потребителски кредит № ***
Заявлението по чл. 410 ГПК е за заплащане на следните суми: сумата от 1690.51лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит № *** от ***;
сумата от 2624.09лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за
1
периода от *** до ***; сумата от 0.73лв., представляваща лихва за забава за периода от ***
до ***, ведно със законна лихва върху претендираните суми от подаване на заявлението до
окончателното им изплащане.
С разпореждане № 3857 от 18.08.2021 г. районният съд е разпоредил да се издаде
заповед за изпълнение в полза на заявителя за сумата от 1690.51лв., представляваща
остатъчна неплатена главница по договора, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението, както и за сумата от 0.73лв., представляваща лихва за забава за периода от ***
до ***, както и за сумите от 86.31 лева - държавна такса за заповедното производство и 50
лева - юрисконсултско възнаграждение, като е отхвърлил заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 2624.09лв., представляваща договорно
възнаграждение за периода от *** до ***.
За да отхвърли заявлението в горепосочената част, районният съд е приел, че клаузата
в договора относно уговореното договорно възнаграждение противоречи на ЗПК, а и липсва
съгласие за нея от кредитополучателя. Издадена е заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
1463/18.08.2021 г. за останалите суми.
Въззивният съд намира, че разпореждането е правилно и следва да бъде потвърдено по
следните съображения:
От изложеното в т. 12 от заявлението е видно, че въз основа на сключен между
заявителя „Профи кредит България“ ЕООД - кредитор и Г. Б. П. - кредитополучател,
Договор за потребителски кредит № *** от ***, подписан при Общи условия, неразделна
част от договора, заявителят е предоставил на кредитополучателя сумата от 1700лв., а
последният от своя страна е поел задължението да върне договорената като общо
задължение сума от 4406,40 лв. за срок от 48 месеца, с месечна вноска по погасителен план в
размер на 91,80 лв. и падежна дата всяко 20-то число от месеца. Заплащането на
договорното възнаграждение заявителят претендира въз основа на Общите условия към
договора, съгласно които кредитополучателят дължи договорно възнаграждение за
изтегления кредит, което е предварително определено и възниква в деня на отпускане на
кредита, като същото може да се разсрочи и да се погасява в рамките на погасителния план.
След смъртта на кредитополучателя Г. Б. П. на ***, законните му наследници И. Т. П., М. Г.
Б. и Ю. Г. О. са наследили задълженията му по сключения договор, за които отговарят
разделно, съобразно наследствените си дялове.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповедният съд е длъжен
служебно, т. е. и без да е налице възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК, да извърши
проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или
добрите нрави. В настоящия случай по отношение на породеното между страните
облигационно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение представлява такова по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. При недействителност на
договора на основание сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не дължи лихва
или други разходи по договора, т. е. следва да бъде издадена заповед за изпълнение само за
дължимата главница по кредита.
Самото договорно възнаграждение, чието заплащане заявителят претендира, не е
2
посочено изрично в процесния договор за потребителски кредит. Същото е предвидено като
задължение на кредитополучателя в т. 4 от Общите условия към договора, но не чрез
посочване на общия му размер, а само като е определен начинът, по който се изчислява
размерът му – на база лихвеният процент по договора, поради което и посоченото договорно
възнаграждение има характер на договорна лихва и същото трябва да бъде съобразено с
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно т. VI от договора, уговореният ГПР, който
изразява общите разходи по кредита за потребителя, в това число и възнаградителната
лихва, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, е 76,37 %,
а годишният лихвен процент е 58,10 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. В настоящия случай стойността на
договорното възнаграждение при посочения в договора лихвен процент е твърде висока и
надвишава допустимия петкратен размер на законната лихва, както и в пъти надвишава
стойността на заетата сума, като на практика при предоставен кредит от 1700 лева се стига
до формиране на задължение на кредитополучателя за договорно възнаграждение в размер
на 2624,09 лева. Поради това настоящият съдебен състав намира, че тези договорки
противоречат на повелителните разпоредби на ЗПК, а също така и пораждат съмнение за
наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и кредитополучателя.
Отделно от това, както беше посочено, договорното възнаграждение е предвидено като
задължение на кредитополучателя в т. 4 от Общите условия към договора, като по делото
няма данни същите да са подписани от страните по договора за потребителски кредит,
съгласно изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК е следващо
основание за недействителност на тази уговорка.
Неоснователно е възражението, че между страните по договора за потребителски
кредит действал принципът на свободно договаряне, поради което годишният лихвен
процент от 58,10 % и ГПР от 76,37 % изразявал волята на страните при сключването на
договора. Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда принципа на свобода на договарянето, но той не
може да оправдае уговарянето на клаузи, противоречащи на повелителните норми на закона
и добрите нрави, а посоченото в т. 4 от Общите условия договорно възнаграждение е
именно такова.
Предвид гореизложеното, настоящият въззивен състав счита, че обжалваното
определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, Окръжен съд Перник
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №3857 от 18.08.2021 г., постановено по ч.гр.д. №
3753 по описа на Районен съд Перник за 2021 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4