Р Е Ш
Е Н И Е
№ 137
гр.
Пловдив, 23.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание, проведено на единадесети
март, през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЕМИЛ МИТЕВ
при участието на съдебния секретар Златка Стойчева, изслуша
докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 80 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
|
|
|
|
|
|
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „В., И. и с-ие“
СД /в ликвидация/ против решение № 630 от 15.11.2019 г., постановено по т.д. № 261
по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният
от „В.,
И. и с-ие“ СД иск да бъде осъдена Ц.И.Б. да заплати на „В.2“ ООД сума в
размер на 60 000 лв., с която сума Ц.Б. се е обогатила неоснователно за
сметка на „В.2“ ООД, ведно със законната лихва, считано от 13.04.2018 г. до
окончателното й заплащане и с което „В., И. и с-ие“ СД е осъдено да
заплати на Ц.И.Б. сума
в размер на 2600 лв., представляваща направени
разноски по заплащане на депозит за вещо лице и адвокатско
възнаграждение.
В жалбата се поддържат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, необсновано и постановено в противоречие със събраните доказателства. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се уважи предявения иск, както и да се присъдят направените деловодни разноски.
По делото е постъпило и становище
/неточно означено като отговор/ от носителя на материалното право „В.2“ ООД, с
което се подкрепа съображенията и искането, съдържащи се в подадената
от процесуалния субституент въззивна жалба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по иска Ц.Б., която чрез процесуалния си представител изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да се потвърди, както и да й се присъдят сторените във въззивното производство деловодни разноски.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на
събраните по делото доказателства, във връзка с изложените оплаквания и
възражения на страните, приема за установено следното:
Производството
пред Пловдивския окръжен съд е образувано по предявен от „В., И. и Си-е“
СД в качеството му на процесуален субституент на „В.2“ ООД против Ц.И.Б.,
косвен /сурогационен/ осъдителен иск по чл.134, ал.1 ЗЗД във вр. с
чл. 59 ЗЗД за заплащане на носителя на материалното право – негов длъжник
съищец „В.2“ ООД сумата от 60000 лв., с която сума „В.2“ ООД е погасило задължението
на ответника по фактури № …/… г. и № …/… г., съгласно Споразумение за заместване
в дълг между “***********“ ООД, ЕИК: … - кредитор, “В. 2” ЕООД, ЕИК: …, като поемател
и Ц.И.Б. и с която сума ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на „В.2“
ООД, ведно със законната лихва върху главницата.
Искът се основава на следните, безспорно установени факти по делото:
Установено
е преди всичко, че СД „В., И. и С-ие“ – в ликвидация е кредитор на „В.2“ ООД за
парични вземания в размер на 178 693.18 лв., представляваща цена по
договор за цесия от 24.06.2013г., ведно със законната лихва, считано от
08.12.2017г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 10 560.79
лв., представляващи разноски в производството, по силата на решение от 22.12.2017 г., постановено по арб.д. №
…/…г. на АС при АБАС.
Освен от посоченото обстоятелство,
правният интерес на СД „В., И. и С-ие“ – в ликвидация от предявяване на иска по
чл.134 ЗЗД за упражняване на чуждо имуществено право произтича, както от
бездействието на длъжника „В.2“ ООД да събере твърдяното вземане от своя
длъжник, така и от твърдението, че това дружество не разполага с налично
имущество, достатъчно да удовлетвори кредитора.
Във връзка с отношенията между „В.2“
ООД и ответницата Ц.И.Б., на които се
основава спорното имуществено право, предмет на сурогационния иск, по делото е
установено следното:
По силата на сключено на 24.06.2013
г. споразумение между „С. и.“ ООД, Ц.Б. и „В. 2“ ЕООД, страните са се съгласили
поемателят „В. 2“ ЕООД да замести изцяло длъжника Ц.Б. по задължението й към
кредитора „С. и.“ ООД за сумата от 60 000 лева с включен ДДС, за извършени
от „С. и.“ ООД услуги, за което са съставени фактура № … от …г. и фактура № …
от … г., като съгласно с уговорката по чл. 3 от споразумението задължението
следвало да бъде изпълнено от поемателя на кредитора „С. и.“ ООД в срок до
30.06.2013 г., а
длъжника се освобождава от задължението си към
„С. и.“ ООД, считано от подписване на споразумението.
На същата дата - 24.06.2013 г., с договор за цесия, сключен между „В. 2“
ЕООД като цедент и „С. и.“ ООД като цесионер, „В. 2“ ЕООД прехвърля на „С. и.“
ООД свое парично вземане към „С.“ ООД в размер на 178 693.18 лв., като
вместо плащане на цена за цедираното вземане, стойността му се компенсира чрез
уговорено прихващане до размера на по-малкото вземане, с парични вземания на
цесионера „С. и.“ ООД към цедента „В. 2“ ЕООД, произтичащи както следва: по
договор от 24.06.2013 г. /предварителен договор за покупко – продажба на
апартамент, ведно с изба и гараж/ в размер на 112 655.81 лв., както и
вземане в размер на 60 000 лв. по споразумението от 24.06.2013 г. за
заместване в дълг в общ размер от 172 655.81
лв. с падеж 30.06.2013 г.
От мотивите на приложеното по делото
решение от 22.12.2017 г.,
постановено по арб.д. № 6/2017г. на АС при АБАС, се установява, че цедираното
от „В. 2“ ЕООД парично вземане към „С.“ ООД в размер на 178 693.18 лв., е
придобито от СД „В., И. и С-ие“ по силата на сключен между тях договор за цесия
също от 24.06.2013 г., по който цесионерът „В. 2“ ЕООД не заплатил на цедента
уговорената цена и това неизпълнение е обусловило осъдителното решение по
посоченото арбитражно дело.
Предвид така възникналите
правотношения между страните, искът на ищеца - кредитор и процесуален субституент, се
основава на твърдението, че след като длъжникът на неговия длъжник –
ответницата Ц.Б. е отказала да уреди имуществените отношения със заместилия я е
в дълга към „С. и.“ ООД „В.2“ ЕООД и да върне на дружеството платена /чрез прихващане/ сума от 60 000 лева, тя се е обогантила неоснователно за
сметка на обедняването на неговия длъжник, а бездействието на последния
заплашва удовлетворяването на СД „В., И. и С-ие“.
За да отхвърли предявният иск,
Пловдивският окръжен съд е приел първо, че споразумението за заместване в дълг
от 24.06.2013 г. споразумение между „С. и.“ ООД, Ц.Б. и „В. 2“ ЕООД, е нищожно
тъй като не е установено наличието на такъв дълг и второ – че не е доказано и обедняването на
длъжника „В. 2“ ЕООД, тъй като липсвали доказателства че последният е погасил
поетото парично задължение чрез извънсъдебно прихващане с договора от 24.06.13
г. със на „С. и.“ ООД поради липсата на доказателства за изискуемостта и
ликвидността на вземанията на това дружество към „В. 2“ ЕООД.
Във
връзка с изложените във въззивната жалба оплаквания на ищеца срещу изводите на
първоинстанционния съд в подкрепа на обжалваното решение, Пловдивският
апелативен съд приема следното:
Действително в чл. 1.1 от споразумението между
„С. и.“ ООД, Ц.Б. и „В. 2“ ЕООД, е заявено от страните, че длъжникът Ц.И.Б.
дължи на „С. и.“ ООД сумата от 60 000 лева за извършени от дружеството
услуги, за които са съставени фактури № …/… г. и № …/… г.
Тъй като не се спори, че
посоченото парично вземане не произтича от това споразумение, следва да се
приеме, че клаузата на чл. 1.1 представлява установителен договор. С тази
уговорка, страните се съгласяват за съществуването на парично задължение на Ц.Б.
към „С. и.“ ООД, в размер на 60 000 лева за извършени от „С. и.“ ООД
услуги, за чието съдържание страните препращат към съставени във връзка с тези
услуги фактури № …/… г. и № …/… г. Независимо, че посочените фактури са били
изключени от доказателствата по делото от първонистанционния съд, основанието и
размерът за възникване на облигационното отношение, от което произтича
твърдяното парично притезание, са конкретизирани в достатъчна степен, за да
установи наличието на валиден и определен по основание и размер дълг. В този
смисъл изводите на Пловдивският окръжен съд за липсата на старо задължение,
съответно за нищожност на споразумението за заместването, са неправилни и
поради това не се споделят от настоящата инстанция. В тази връзка следва само
да се отбележи, че евентуалната нищожност на споразумението за встъпване в
дълг, би представлява аргумент в подкрепа на тезата за неоснователно
обогатяване, макар и в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото поемането на
чуждия дълг в подобна хипотеза би било извършено при начална липса на
основание.
Независимо от изложеното, по делото не е
установен другия релевантен за спорното правоотношение факт - неоснователно
разместване на имущество, изразяващо се в обогатяване на стария и обедняване на
новия длъжник, произтичащи от общ факт или общо правоотношение.
В подкрепа на този извод, Пловдивският окръжен
съд е приел за недоказан заявения погасителния ефект на извънсъдебното
прихващане по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, позовавайки се липсата на доказателства за
наличието на ликвидно и изискуемо вземане на цесионера „С. и.“ ООД към „В. 2“
ЕООД, по договора за цесия от 24.06.2013 г. в размер на 112 655.81 лв.,
произтичащо от предварителен договор за покупко – продажба на апартамент, ведно
с изба и гараж.
Действителното съществуване на това
насрещно вземане обаче е неотносимо към настоящия спор, тъй като твърдението за
обогатяването на ответницата за сметка на обедняване на ищцовия длъжник се
свързва с извършеното прихващане срещу другото насрещно вземане от 60 000
лева.
Според твърденията на ищеца, неоснователното
обогатяване на ответницата Б. и обедняването на неговия длъжник „В. 2“ ЕООД не
произтичат пряко от поемането и
погасяването на чуждия дълг, което е обяснимо, доколкото самото споразумение
представлява основание за това, а от вътрешните отношения между длъжник и
поемател.
В подкрепа на тезата на
неоснователно обогатяване, ищецът се позовава на неуредени имуществени
отношения между „В. 2“ ЕООД и Б., които съгласно чл. 5 от Споразумението
следвало да се уредят с отделно споразумение. Според ищеца, отказът на
ответницата за сключване на такова споразумение обуславял извода, че същата се
е обогатила неоснователно за сметка на поелото и погасило нейното парично
задължение към „С. И.“ ООД дружество „В. 2“ ЕООД.
Предвид релевираните в подкрепа на
иска твърдения, установяването на възмездния характер на основанието за поемане
на чуждия дълг във вътрешните отношения между длъжник и поемател, е изцяло в
тежест на ищеца. Тези вътрешни отношения биха могли да варират в доста широк
диапазон – от желанието на поемателя чрез поемането на чуждия дълг ,да погаси
свое задължение към длъжника, да му отпусне заем, до желанието да го надари.
Уговорката, съдържаща се в чл. 5 от
споразумението обаче не съдържа дори и намек за конкретно поети от ответницата
парични или други имуществени задължения към поемателя „В. 2“ ЕООД във връзка с извършеното от
последното поемане на дълга й.
Следователно, от посочената
уговорка не би могло да се изведе действителното съдържание на
вътрешните отношения между длъжник и поемател, включително и за възмездността
на тези отношения в полза на поемателя.
Заявените в уточняващата предявения
иск молба /л.29/ твърдения за заемообразния характер на извършеното поемане на
дълга от страна на „В. 2“ ЕООД, също не
намират подкрепа в доказателствата по делото, поради което съдът ги преценява
като неоснователни.
От изложеното следва, че доколкото
не е установен възмездният характер на вътрешните отношения между поемателя „В.
2“ ЕООД и длъжника Ц.Б. по споразумението за поемане на дълг, не би могло да се
приеме, че ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на обедняване на
дружеството, което означава, че предявеният иск е неоснователен.
Изводът е, че обжалваното решение като краен акт представлява законосъобразен отговор на повдигнатия между страните правен спор, макар по различни от изложените в него мотиви, и затова следва да се потвърди.
Въпреки направеното искане, въззиваемата не установява да е сторила разноски за въззивното производство, поради което такива не следва да й се присъждат.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 630 от 15.11.2019 г., постановено по т.д. № 261 по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд.
Решението е неокончателно и
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280 и сл.
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: