Р Е
Ш Е Н
И Е
№
362
гр.
Перник, 18.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в открито заседание на 18.09.2019 г., ІIІ-ти въззивен
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Златка Стоянова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело
№ 00406 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от “Топлофикация Перник” АД против Решение № 371 от
20.03.2019 г. по гр. д. № 04656/2018г. на РС – Перник, с което по предявените от М.К. срещу “Топлофикация
Перник” АД отрицателни установителни искове с пр. осн. чл. 439, ал. 1 ГПК е
признато за установено, че ищецът не дължи на ответника: сумата 4 049,03 лв. - топлинна
енергия за периода 01.10.2003 г. - 30.04.2009 г. и сумата 1 759, 40 лв. - законна
лихва за забава на месечните плащания за периода 30.11.2003 г. .- 12.10.2009
г., за които суми по ч. гр. дело № 3705/2009 г. по описа на РС – Перник е
издаден изпълнителен лист от 17.12.2009 г., въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 21/2010 г. по описа на ЧСИ, с рег. № *** и с район на
действие Окръжен съд – Перник, поради погасяване на вземанията по давност. В
жалбата се поддържа неправилност и необоснованост на решението, като са развити
съображения във връзка с направените оплаквания, че решението е изградено на
неправилни правни изводи, като не са обсъдени обективно всестранно и пълно всички
съществени обстоятелства по делото. Сочи, че съгласно чл. 115, б.
"ж" и чл. 116, б. в ЗЗД и ППВС № 3/18.11.1980 г.
образуването на изп. дело 21/2010 г. е прекъснало и спряло погасителната
давност до 26.06.2015г., от когато е започнала да тече нова 5-годишна
погасителна давност. Изтъква, че съдът неправилно е приел, че считано от
06.01.2012 г. производството по процесното изп. дело следва да се счита за
прекратено на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, тъй като по изп. дело са извършвани своевременно изп.
действия, същите са прекъсвали многократно пог.давност. Делото не е перемирано
от съдебния изпълнител, а и давността по същото е спряла да тече, тъй като
съгласно чл. 433, ал. 2 ГПК прекратяването става с акт на съдебния
изпълнител-постановление, а ако прекратяването ставаше по силата на закона,
тогава нямаше да има нужда от акт на съдебния изпълнител за установяване на
това прекратяване. Въз основа на изложеното се иска отмяна на решението включително и в свързаната
с иска част за разноските, и решаване на спора по същество от въззивния съд с
отхвърляне изцяло на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който по подробно изложени
съображения изразява становище за нейната неоснователност и за потвърждаване на
решението с присъждане на разноски.
Пернишкият
окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна
проверка, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът
при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени
от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
Установено е, че оспореното вземане
по чл. 439 ГПК е за 4 049,03 лв.
–
главница /топлинна енергия/ и 1 759,40 лв. - мораторна лихва, за които в полза на „Топлофикация Перник” АД срещу
М.К. е издаден изпълнителен лист от 17.12.2009 г. по влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Въз
основа на същите по молба от 05.01.2010 г. е образувано изп. дело № 21/2010г.
по описа на ЧСИ, рег. № ***, в която взискателят е поискал прилагане на
конкретни изпълнителни способи съгласно чл. 426, ал. 2 ГПК - запор и възбрана. С образуването на изп. дело на първо
място молбата е прекъснала срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на следващо – погасителната
давност е прекъсната съгласно чл.116, б. „в” ЗЗД, съответно при висящност на
изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира, съгласно ППВС №
3/18.11.1980 г. /приложимо по отношение на висящите към този момент изп.
производства – до датата на обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - така решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. №
2382/2017 г. на ВКС, VІ г. о., решение №51/21.02.2019 по дело №2917/2018 на
ВКС, ГК, IV г.о. и др./. По принцип предпоставките и действията за прекъсването
на срока по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК не са обусловени от тези за прекъсването и
спирането на давностния срок и обратно,
затова срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е започнал да тече отново, считано от следващия ден на молбата по чл. 426, ал. 2 ГПК по горецитираното изп. дело – 06.01.2010 г. От приложеното изп. дело се установява, че в продължение на 2 години,
считано от 06.01.2010 г. от взискателя не са поискани „същински“ изпълнителни
действия по см. на т.10 от цитираното ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС /няма такъв характер проучването на имущественото състояние на длъжника, както и поканата за доброволно изпълнение/, поради което изп.
производство е прекратено на 06.01.2012 г. на осн. чл. 433, ал.
1, т.8 ГПК. Прекратяването е настъпило по силата
на закона и без правно значение за това е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това, и не рефлектира върху датата, от която се отчита
началото на давностния срок за вземането, поради
което доводите на жалбоподателя в обратен смисъл са неоснователни. Същевременно,
доколкото процесуалният закон не е въвел, като предпоставка за настъпване
правните последици, произтичащи от прекратяване на изпълнителното производство
в хипотезата на чл. 433, ал.
1, т.8 ГПК изискване за длъжника да е подал изрична молба в тази
насока, то липсата на такава в случая е правно ирелевантна и не обосновава
правен извод за отсъствие на настъпил прекратителен ефект. Датата на прекратяването е
преди постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. и обявяването за изгубило сила на
ППВС № 3/1980 г., при което съгласно посоченото по-горе решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 г.
на ВКС, VІ г. о., по отношение на погасителната давност е приложимо тълкуването, дадено с
ППВС № 3/1980 г. Тъй като за разлика от чл. 116, б. "б" ЗЗД
в случаите на чл. 116, б. "в" ЗЗД действието на прекъсването на
давността не се свързва с резултата от предприетите изпълнителни действия, то
новата давност започва да тече от датата на прекратяване на
изпълнителното производство - 06.01.2012 г., а не от последното
поискано изпълнително действие - 06.01.2010 г., каквото е даденото тълкуване
с обявеното след прекратяването на изп. дело ТР № 2/26.06.2015 г. Прекратяването на изп. производство на основание чл. 433,
ал.1, т.8 от ГПК не води до погасяване на материалното право и
взискателят може да инициира по реда на чл. 426 ГПК наново изпълнително
производство като се образува ново канцеларско дело под нов номер въз основа на
същия изпълнителен лист срещу същия длъжник до изтичане на пог. давност, но
доказателства, а и доводи в жалбата и отговора по чл. 131 ГПК за това липсват
от ответника-взискател, поради което не се обсъждат.
След
перемирането на изп. производство на 06.01.2012 г., по същото изп. дело № 21/2010г. със запорно съобщение от 14.02.2014 г. на съдебния
изпълнител до работодателя на длъжника е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника. Това действие обаче е
предприето след като изпълнителното производство вече е било прекратено на осн. чл. 433, ал.
1, т.8 ГПК по силата на закона, което е станало на 06.01.2012 г., т. е. не е било висящо и по него процесуални
действия както от страните, така и от съдебния изпълнител не би следвало да са
извършвани /при положение, че след перемирането на изп. производство липсва изрична нова молба от взискателя с посочване
на определен изпълнителен
способ по см. на чл. 426, ал. 2 ГПК/. Каквото и да е основанието
за прекратяване на изпълнителното производство,
последиците от това са недопустимост на извършените след това изп. действия и с
отпадане на вече извършените изп. действия /в последният случай с изключение на правата, които третите лица са придобили въз
основа на изпълнителните действия преди прекратяването на изп. производство,
както и редовността на извършеното преди прекратяването на изп. производство от
третото задължено лице плащане на съдебния изпълнител – чл. 433, ал. 4 ГПК/.
Съобразно това наложеният на 14.02.2014 г. запор върху тр. възнаграждение на длъжника не може да бъде преценяван като действие,
прекъсващо давността, след като същото е предприето в условията на прекратено
изпълнително производство, настъпило на осн. чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по силата на закона, дори и действията да са били от вида на
посочените в чл. 116, б. "в" ЗЗД, както неправилно поддържа жалбоподателят.
Действието е невалидно и не е породило предвидения в чл. 116 б.
"в" ЗЗД ефект на прекъсване на давността /Решение № 42 от
26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 223 от
12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК/. По същата причина,
без значение е и дали след перемпцията на 06.01.2012 г. е било
извършено друго действие, което е от вида да прекъсне давността за вземането,
тъй като то би било предприето след като изпълнителното производство вече е
било прекратено по право, а такива действия не могат да имат нито
процесуалноправни, нито материалноправни последици.
В този
смисъл установените от ССч.Е извършени частични плащания на дълга в
изпълнителния процес - вследствие на наложените по изп. дело запори върху тр. възнаграждение на длъжника в периода 30.05.2014 г. – 13.07.2016 г. са удържани ежемесечно и
превеждани на ЧСИ по изпълнителното дело парични суми в общ размер на 2700 лв.,
от които по банков път е преведена на взискателя сумата 2342,00 лв. и са
погасени такси на ЧСИ в размер на 358,00 лв. - не водят до различен извод от горния. Една
част от плащанията са били извършени при условията на прекратено поради
перемпция изпълнително дело, а друга - и при изтекла относно вземанията
погасителна давност, като всички плащания са принудително събрани чрез
отчисления от запорирано трудово възнаграждение и затова не представляват
доброволно изпълнение. Ето защо частичните плащания по изпълнителното дело не
са нито признание на вземането по чл. 116, б.
"а" от ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл. 118 от ЗЗД, тъй като плащането е във връзка с предприето принудително
изпълнение, макар и перемирано, а освен всичко липсва и изрично признание на дълга, изходящо от длъжника и
адресирано до взискателя, извършено в рамките на погасителния срок /решение № 139
от 28.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 98/2012 г., II т. о., ТК, решение №
112/11.02.2010 г. по гр. дело № 179/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение
№ 130 от 24.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 756/2017 г., II г. о., ГК и др./ и
не прекъсват на осн.чл. 117, ал.2 ЗЗД давността и от извършването им не започва да тече нова давност. Допълнителен аргумент за неоснователност на
доводите на жалбоподателя е, че плащането на дадена част от вземания съставлява
признание на дълга само в посочената част, не и за целия размер или останалата
част от вземането, в който смисъл прекъсване на погасителна давност за цялото
вземане не е налице след 30.05.2014 г.
Освен
това съобразявайки
установеното от ССч.Е и чл. 76, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД следва, че с всички тези
плащания от общо 2700 лв. са платени само и
единствено разноски по изпълнителното дело, както и част от изтекла лихва по см. на чл.
214, ал. 2 ГПК по изпълнителния лист, считано от
19.10.2009 г. до датата на последно извършеното плащане – 13.07.2016 г.
/доколкото тази лихва е начислена върху по-обременително задължение, за
по-дълъг период/, така че погасителният ефект на плащането касае
вземания на взискателя различни от вземанията, предмет на предявения в
настоящото производство отр. иск с пр. осн. чл. 439 ГПК основан на твърдението за несъществуването на вземанията на ответника за
сумата 4 049,03 лв. - главница и сумата 1 759, 40 лв. - мораторна лихва по процесния изпълнителен
лист, поради погасяването им по давност.
Постоянна
е практиката на настоящия въззивен състав, че влязлата в сила заповед за изпълнение
(в резултат на липса на подадено възражение по чл. 414 ГПК) не представлява
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и че във всички случаи срокът
на погасителна давност съвпада с давностния срок за погасяване на процесното
вземане, който за вземанията за главницата /топлинна енергия/, така и за
мораторните лихви е 3-годишен. Предвид това, считано от прекратяване /перемирането/
на изп. производство на 06.01.2012 г. 3-годишната
погасителна давност за вземанията е изтекла на 07.01.2015г. Съдът приема, че
ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е извършил други
действия /извън коментираните вече и разгледаните доводи по-горе относно предприетите
последващи изпълнителни действия след перемпцията/, които са били годни да прекъснат и/или да доведат спиране на давността през
релевантния период. Поради това подаването от взискателя на молбата от 30.05.2018 г. с искане
за прилагане на конкретно изпълнително действие не е могло да има ефекта по чл.
116, б. "в" ЗЗД на прекъсване на вече изтеклата давност. Същевременно процесните вземания за главница и мораторна лихва не са погасени
чрез осъществяване на изпълнителни способи /плащане вследствие на наложените по
изп. дело запори върху тр. възнаграждение на длъжника/, поради което
към подаване на исковата молба- 03.07.2018 г.
давностните срокове са изтекли по отношение главницата и мораторната лихва. Исковата
молба е подадена на 03.07.2018 г. (имаща значение на изявление по чл. 120 ЗЗД),
т.е. след изтичане на три години на задълженията за главница и мораторна лихва
по процесния изп. лист. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД волеизявление /позоваване/
не е елемент от фактическия състав на погасителната давност, като при наличие
на позоваване, правните последици – погасяване на вземането - се зачитат от
момента на изтичане на законно определения давностен срок – в случая на
07.01.2015г. Като последица от изтеклия давностен срок, процесните вземания на ответника
за сумата 4 049,03 лв. - главница, за които е издаден изпълнителен лист въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
са погасени по давност съобразно чл. 111 от ЗЗД, а съгласно чл. 119 ЗЗД
с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания за сумата 1 759, 40 лв. - мораторна лихва, а оттам и се
погасява правото на кредитора да иска принудително изпълнение на притезателното право, и предявеният иск по чл.
439 ГПК е основателен.
С решението си първоинстанционният съд е достигнал
до идентичен краен резултат с този на въззивния съд и макар по различни
съображения следва да бъде потвърдено изцяло, включително и в частта за присъдените в
полза на ищеца разноски, правилно разпределени между страните при спазване на
правилата по чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските във въззивното производство
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя
не се дължат разноски по въззивното производство.
Въззиваемият претендира и доказва направени разноски
по въззивното производство общо 600 лв. – адв. възнаграждение (съгласно
представените доказателства, включително в договора за правна защита и
съдействие е отбелязано, че уговореното адв. възнаграждение е платено изцяло и
в брой, и списък по чл. 80 ГПК), които му се дължат от жалбоподателя изцяло,
предвид неоснователността на жалбата.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 371 от 20.03.2019 г. по гр. д. №
04656/2018г. по описа на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА
“Топлофикация - Перник” АД, ЕИК *********, гр.
Перник, кв. Мошино, ТЕЦ Република, да заплати на М.Н.К., ЕГН ********** ***,
сумата 600 лв. – разноски по въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд,
при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.