Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 14652 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 109952 от 09.05.2019 г., постановено по гр. д. № 13543/2018 г., по
описа на СРС, І ГО, 47 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу К.Д.В. с ЕГН **********, С.К.В. с ЕГН ********** и П.К.В. с ЕГН **********
обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422
от ГПК във вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че същите дължат на „Т.С.“ ЕАД
следните сумите, както следва: К.Д.В.
с ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 330,68 лева - главница за
потребена топлинна енергия за периода от м. 12.2014г. до м. 10.2015г., 10.40 лева
- лихва за забава за периода от 15.02.2015г. до 03.10.2017 г., сумата от 12,92 лева
- главница за дялово разпределение и 2,80 лева лихва върху главницата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК - 17.10.2017 г. до окончателното им плащане,
за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 73863/2017 г.
на СРС, 47 с-в, С.К.В. с ЕГН ********** дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 330,68 лева - главница за потребена топлинна енергия за
периода от м. 12.2014г. до м. 10.2015г., 10.40 лева - лихва за забава за
периода от 15.02.2015г. до 03.10.2017 г., сумата от 12,92 лева - главница за
дялово разпределение и 2,80 лева лихва върху главницата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК - 17.10.2017 г. до окончателното им плащане,
за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 73863/2017 г.
на СРС, 47 с-в и П.К.В. с ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 330,68 лева - главница за потребена топлинна
енергия за периода от м. 12.2014г. до м. 10.2015г., 10.40 лева - лихва за
забава за периода от 15.02.2015г. до 03.10.2017 г., сумата от 12,92 лева - главница
за дялово разпределение и 2,80 лева лихва върху главницата за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК - 17.10.2017 г. до окончателното им плащане,
за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 73863/2017 г.
на СРС, 47 с-в, като ответниците са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от тях разноски от по 225 лв. в исковото и от
по 25 лв. – в заповедното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Н.“ ЕАД
- София.
Срещу
постановеното съдебно решение, в частта, с която са уважени предявените искове
е депозирана въззивна жалба от ответниците К.Д.В., П.К.В. и С.К.В., чрез пълномощника
им адв. С.Н., с която го обжалват като неправилно,
необосновано и незаконосъобразно и постановено при допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че е неправилна фактическата
констатация на съда, че не е открита партида при топлопреносното предприятие на
третото лице, на което по силата на представения договор за наем е предоставено
ползването на имота, респ. че не се установява да е сключен договор между
наемателя и ищеца, тъй като по делото са представени писмени доказателства, от
които е видно, че има открита индивидуална партида на лицето наемател. В тази
връзка се поддържа, че ответниците са съсобственици на топлоснабдения имот, но
същите не са потребители на ТЕ за процесния период, тъй като имотът е бил предоставен
за ползване по силата на договорно провоотношение на лицето Г.А., както и че след
даването на нотариално заверено съгласие от страна на първата ответница е бил сключен
договор между наемателя и „Т.С.“ ЕАД и е открита партида на наемателя.
В
жалбата се излагат доводи, че е неправилен и изводът на съда, че всички
ответници като собственици дължат цената на доставената ТЕ. Сочи се, че от
датата на придобиване до датата на отдаването под наем на недвижимия имот, потребител
на ТЕ е само лицето К.В., която със заявление декларация от 18.03.2013г. и след
заявеното съгласие за откриване на партида от останалите собственици П.В. и С.В.
е открила партида на свое име. В тази връзка се излага, че дори и да се приеме,
в условията на евентуалност, че за процесния период не е била открита партида
на наемателя, то следва да се приеме, че качеството "клиент" на ТЕ за
битови нужди, с открита индивидуална партида и страна по договора за доставка
на ТЕ, която дължи цената й на топлопреносното предприятие е единствено и само ответницата
К.В.. Навеждат се съображения, че при
липса на доказателства за годно измервателно средство в абонатната станция, не
може да бъде направен извод, че има доставка на ТЕ, както и че същата е реално
доствена и измерена, както е прието от съда.
Предвид
изложеното, жалбоподателите молят съда да отмени обжалваното решение и вместо
него да постанови друго, с което което да отхвърли предявените искове като
неоснователни със съответните законни последици. Претендират се и направените разноски
по делото.
Въззиваемата
страна по делото „Т.С.“ ЕАД не е депозирала отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във. вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и мл. 86
от ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД против К.Д.В. с ЕГН**********, С.К.В. с ЕГН**********
и П.К.В. с ЕГН ********** за признаване за установено по отношение на
ответниците, че дължат на „Т.С.” ЕАД, в условията на разделна отговорност,
всеки с дял по 1/3, сума в в общ размер на 1070,40 лева, от които 992,03 лева –
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода
от м. 12.2014 г. до м. 10.2015 г., както и дължимата сума за реално потребена
енергия отразена в Обща фактура с № **********/31.07.2016 г., 31,20 лева –
законна лихва за забава от 15.02.2015 г. до 03.10.2017 г., както и сума за
дялово разпределение в общ размер на 47,17 лева, от които 38,76 лева – главница
и 8,41 лева – лихва, ведно със законната лихва от 17.10.2017 г. – датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
до окончателното й изплащане.
В
исковата молба, ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че между ищцовото дружество и ответниците
е възникнало договорно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия
за битови нужди, като последните имат качеството на клиенти на топлинна енергия
по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ по отношение на топлоснабден имот –
апартамент № 34, находящ се в гр. София, общ. Младост, ж.к. „*********вх. 2, с абонатен
№*****. Излага се, че за периода м. 12.2014 г. - м. 10.2015 г. ищецът е
доставил топлинна енергия на ответниците, както и дължима сума за реално
потребена енергия, отразена в Обща фактура № **********/31.07.2016г., която
последните не са заплатили в срок.
Във
връзка с посоченото вземане, ищецът „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу ответниците за посочените суми,
дължими за консумирана и незаплатена топлинна енергия /ТЕ/, по повод на което е
образувано гр.д. № 73863/2017 на СРС, I ГО, 47 с-в.
С разпореждане от 24.11.2017
г., районният съд
е уважил заявлението в цялост като е издал Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано
възражение от длъжниците, с което същите са оспорили вземанията по издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В срока по чл. 415, ал.
1 ГПК, ищецът е предявил искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, във. вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземанията си по исков ред.
В
производството пред първоинстанционния съд е представен нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 45, том I, peг. № 784, дело № 35 от 2013 г.
на нотариус Ц.З., рег. № 189 на НК, видно от който Е.В.Т.е продал на ответниците
К.Д.В. с ЕГН **********, С.К.В. с ЕГН ********** и П.К.В. с ЕГН **********, при
равни дялове процесния недвижим имот – Апартамент № 34, находящ се в гр. София,
район Младост, ж.к. „*********вх. 2, етаж 6.
Представено
е и заявление от П.К.В. с ЕГН ********** и С.К.В. с ЕГН **********, видно от
което същите, в качеството си на собственици на процесния апартамент са дали
съгласие за откриване на партида в „Т.С.” ЕАД на К.Д.В. с ЕГН**********.
Пред
СРС е ангажиран договор № УN 100/06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Н. И.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която съдът е сезиран е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което са уважени
предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са
изпаднали в забава, тъй като задължението им за заплащане на цената на
топлинната енергия е срочно.
На основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявените при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл.
422 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Предвид
нормата на чл. 153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна
енергия. Законова дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е
дадена с разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й
към процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди, респ.
задължено лице за заплащане цената на доставена енергия във връзка с чл. 155 ЗЕ
е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с
топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на
закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване
С
оглед на изложеното следва да се приеме, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Използването на съюза „или” не дава възможност за
избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а
отразява възможността лице, различно от собственика да бъде потребител на топлинна
енергия. Такова лице е именно титулярът на вещното право на ползване, който
съгласно разпоредбата на чл.57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани
с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е
учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофицираното
дружество е само вещният ползвател.
По
делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира същият е била присъединена към
топлопреносната мрежа. В конкретния случай, по делото не е спорно и
обстоятелството, което също се установява и от събраните доказателства, че през
исковия период - м. 12.2014 г. – м. 10.2015 г., ответниците са съсобственици на
процесния топлоснабден имот, предвид което и въз основа на изложените от съда мотиви
същите се явяват ползватели на доставяната в имота топлинна енергия през
процесния период.
Въззивният
съд намира за неоснователни възраженията на жалбоподателите, че независимо, че
ответниците са съсобственици на процесния топлоснабден имот, същите не са
потребители на ТЕ за процесния период, тъй като същият е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение за наем на друго лице – наемател.
С
ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено по т.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
в т. 1 са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ. В мотивите на същото е
посочено, че присъединяването на жилищни сгради към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз
основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор. В това си качество на клиенти те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие и дължат цената на
доставената топлинна енергия. В тълкувателното решение се посочва, че клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Следователно,
във връзка с приетите мотиви на ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, следва извода,
че собствениците или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на ТЕ за имота, през времетраенето на който, ползвателят
като клиент на топлинна енергия дължи цената й.
Във
връзка с изложеното, настоящият състав намира, че в конкретния случай правилно
е прието от първоинстанционния съд в обжалваното решение, че ответниците не са ангажирали
доказателства в подкрепа на твърдението си, че през процесния период титуляр на
партидата при ищцовото дружество е наемателят на имота, предвид което същият е
страна по облигационното отношение. По делото не се установява да е сключен
договор за продажба на ТЕ за имота между ползвателя на договорно основание, в
случая наемателя и топлопреносното предприятие, поради което съдът намира, че ответниците
като собственици дължат цената на доставената топлинна енергия. Независимо от
обстоятелството, че по делото е представен договор за наем за процесния
недвижим имот, сключен между ответниците като наемодатели и лицето Г.А. - като
наемател за част от процесния период от време, посоченото обстоятелство не може
да обоснове извод, че между това лице и ищеца – като доставчик на топлинна
енергия е налице валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна
енергия, което да обвърже същият със задължението за заплащане на потребената
топлинна енергия за този период от време. Въззивният съд намира, че
представената Декларация, с нотариална заверка от 17.12.2014 г. на нотариус А.Н.,
рег. № 558 на НК, с която ответницата К.Д.В. е декларирала, че е съгласна
партидата за топлоснабдения имот да бъде прехвърлена на Г.А. не може да
обоснове категорично заключение, че такава е била реално открита при ищеца, независимо
от съгласието на собственика на имота, а още по-малко да се направи категоричен
извод, че между посоченото лице и ищеца „Т.С.“ ЕАД е бил сключен договор за
продажба на топлинна енергия за този имот директно с топлопреносното
предприятие, който валидно да обвърже посоченото лице за заплащане на дължимите
суми, съгласно изискването, посочено в ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Следователно
въззивната инстанция намира, че поради недоказаност наличието на договорно правоотношение
за доставка на топлинна енергия между наемателя на имота и ищеца, следва да се
приеме, че за исковия период, ответниците като собственици на процесния имот са
надлежно пасивно легитимирани да отговарят по предявените срещу тях искове,
доколкото имат качеството потребители на топлинна енергия за битови нужди за
процесния недвижим имот, поради което възраженията им в тази насока се явяват
неоснователни.
На
следващо място, съдът намира, че по делото е доказан и размерът на реално доставената
и потребена топлинна енергия за процесния период. От събраните писмени
доказателства по делото и при кредитиране заключението на вещото лице по
приетата СТЕ, съдът приема за установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл. 139
ЗЕ и чл. 141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата Етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия. При кредитиране заключението на СТЕ,
съдът приема за установено по делото, че количеството топлинна енергия за сградна
инсталация е изчислено по формула, съгласно Приложение към чл. 61, ал. 1, т.6.1.
от Наредба №16-334 за топлоснабдяване от 04.2007 г.. Следователно се налага
изводът, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в
съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ.
Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта, същото е мотивирано,
като от експерта е даден компетентен и подробен отговор на поставените му
задачи, предвид което и във връзка с чл. 202 ГПК, съдът намира, че следва да го
кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения, че количеството реално
потребена енергия за процесния период е изчислено без да са представени
доказателства за годно средство за търговско измерване са неоснователни. Това е
така, тъй като видно от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза
се установява, че измерването на потребеното количество ТЕ в Етажната
собственост се извършва от общ топломер за търговски цели, действал до м.
03.2015 г. и заменен от друг уред, който е действал до 02.2017 г., като за
процесния период е бил проведен метрологичен контрол от лицензирани
лаборатории, съгласно Наредбата за средства за измерване, които подлежат на
контрол от 2003 г.
Решението
е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на
счетоводните записвания при дружеството доставчик и следователно същото е
изготвено след запознаване с документацията в счетоводството на „Т.С.“ ЕАД, а
не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до
абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано
СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл. 182 ГПК и е приел за доказани количествата доставена топлинна енергия.
Неоснователни
са и възраженията във въззивната жалба за неправилност на извода на съда, че
всички ответници като съсобственици дължат цената на доставената топлинна
енергия. В тази връзка следва да се посочи, че в конкретния случай няма спор,
че партидата на процесния имот е записана на името на единия собственик на имота
- ответницата К.В., както и че същият е съсобствен между тримата ответници при
равни дялове. Съгласно ЗЕ, качеството потребител се определя в зависимост от
това дали едно лице е собственик или ползвател на имот, находящ се в сграда -
етажна собственост, присъединен към абонатната станция или към нейното
самостоятелно отклонение. Съгласно чл. 153 ЗЕ, едно лице собственник на
топлофициран имот, може да бъде освободено от отговорността си да заплаща
разходите по собствеността си, в случай, че се установи, че в полза на друго
лице има учредено вещно право на ползване по отношение на имота и че същото
лице реално ползва имота. По делото, от ответната страна не са представени
доказателства, от които да се установи, че съсобствеността, касаеща процесния топлоснабден
имот е прекратена, вследствие на което потребител да е само единия собственик
на имота, а именно ответницата К.В. или че правото на ползване върху целия имот
принадлежи единствено на нея. Следователно, в случая е налице обикновена
съсобственост, при която всеки един от съсобствениците притежава определен дял
и отговаря за задълженията си съобразно този дял. Този извод следва и от разпоредбата
на чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността, която гласи, че всеки съсобственик
участва в ползите и тежестите на общата вещ, съразмерно с дела си. Следователно, независимо от
обстоятелството, че от датата на откриване на партидата за топлофицирания имот,
същата е била на името на ответницата К.В., останалите двама ответници П.В. и С.В.
също следва да отговарят за посочените задължения, съразмерно със своя дял, тъй
като имотът е притежаван в режим на обикновена съсобственост между тримата
ответници. При това положение и след като съсобствеността върху имота е при
равни квоти между тримата ответници, то същите дължат припадащата им се част от
стойността на потребената топлинна енергия в имота съобразно техния дял като обстоятелството,
че партидата, открита при дружеството, се е водила на името на единия собственик,
в случая ответницата К.В., не освобождава другите съсобственици на имота от
задължението за заплащането на посочената сума. Без правно значение е и обстоятелството,
дали единият съсобственик ползва реално или не топлофицирания имот, тъй като
това са вътрешни отношения между съсобственици.
Ето защо, ирелевантно се явява обстоятелството, че партидата за имота е
била открита на името на ответницата К.В., поради което и възраженията във
въззивната жалба, че единствено тя дължи заплащането на цената на доставената
топлинна енергия, тъй като само тя има качеството на „клиент“ на ТЕ с открита
индивидуална партида и страна по договора за доставка са неоснователни.
С
оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 109952 от 09.05.2019 г., постановено по гр. д. № 13543/2018 г., по
описа на СРС, І ГО, 47 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.