Решение по дело №11493/2017 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 559
Дата: 13 февруари 2018 г. (в сила от 4 април 2018 г.)
Съдия: Евгения Димитрова Мечева
Дело: 20173110111493
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 10 август 2017 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

559/13.02.2018 г.

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                              

                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА

 

при участието на секретаря Ани Динкова,

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 11493 по описа на съда за 2017 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството по делото е образувано по предявени от „М.Ф.М.” АД, ЕИК *, с адрес: ***, чрез процесуалния му представител – юрк. Галя Пешева, срещу М.И.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 1449.63 лв., представляваща изискуема главница по Договор за стоков кредит * г., сключен между „Б.П.П.Ф.” ЕАД и М.И.Я., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 06.06.2017 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 221.18 лв., представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г. – 20.12.2013 г., както и сумата 585.78 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 19.04.2013 г. – 02.06.2017 г., които суми са предмет на заповед № * г., издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХVІІ състав, като вземанията по договора са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 14.10.2015 г.

В условията на евентуалност, при отхвърляне на заявените установителни искове, ищецът предявява кумулативно съединени осъдителни претенции срещу ответника с правно основание чл. 10, ал. 1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 1449.63 лв., представляваща изискуема главница по Договор за стоков кредит *-* г., сключен между „Б.П.П.Ф.” ЕАД и М.И.Я., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.08.2017 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 221.18 лв., представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г. – 20.12.2013 г., както и сумата 585.78 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 19.04.2013 г. – 02.06.2017 г., като вземанията по договора са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 14.10.2015 г.

В исковата си молба ищецът „М.Ф.М.” АД излага, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХХ състав, срещу която е подадено възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо счита, че има правен интерес от депозирането на настоящата искова молба за установяване на претендираните вземания. Твърди, че на 14.10.2015 г. е сключил договор с „Б.П.П.Ф.” ЕАД за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който са му прехвърлени вземанията по договор за стоков кредит № * г., сключен между цедента и М.И.Я.. Посочва, че въз основа на последния договор на ответника е отпуснат паричен кредит в размер на 1699.67 лв. за финансиране закупуването на стоки на стойност 1599 лв. Договорен е лихвен процент в размер на 31.97 %. ГПР е в размер на 40.83 %. Задължението е следвало да бъде погасено за срок от 12 месеца, при равни месечни вноски по 167.35 лв. всяка. По данни на цедента, към датата на сключване на договора за цесия, общата стойност на плащанията, извършени от кредитополучателя, възлиза на сумата 337.35 лв. Поддържа, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила автоматично на 19.04.2013 г. поради непогасяване на две последователни месечни вноски. Посочва, че цедентът чрез цесионера е изпратил уведомително писмо до ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за съобщаване на цесията. Тъй като това писмо не е достигнало до адресата, прилага същото към настоящата искова молба. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени. В условията на евентуалност претендира уважаване на предявените осъдителни претенции. Претендира присъждане на сторените в заповедното и в исковото производство разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника М.И.Я.,***. Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Оспорва всички описани в исковата молба обстоятелства. Поддържа, че договорът за цесия е недействителен поради липса на предмет, тъй като в него не са посочени прехвърлените вземания по основание и размер. Посочва, че в същия не е посочена цена, поради което го счита за нищожен поради липса на основание. Твърди, че в случая се касае до договор за събиране на вземания, а не до договор за прехвърляне на вземания, поради което ищецът не може да претендира плащане по недействителен договор. Отделно от посоченото излага, че цесията не му е била надлежно съобщена. Ето защо същата няма действие спрямо него. По отношение на евентуално предявените осъдителни искове счита, че същите са недопустими в настоящото производство. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени. 

В проведеното по делото открито съдебно заседание ищецът депозира нарочна молба, в която поддържа становище за основателност на предявените искове и моли същите да бъдат уважени изцяло.

Постъпило е и становище от третото лице – помагач „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, чрез процесуалния му представител – юрк. Б. Д., в което страната заявява, че въз основа на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. е прехвърлило вземането си на ищеца, произтичащо от Договор за потребителски паричен кредит от 03.01.2013 г., сключен с кредитополучателя М.И.Я. – ответник в настоящото производство.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XVII състав, от което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителните искове, като срещу заповедта е постъпило възражение от ответника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.

По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит № * г. се установява, че между „Б.П.П.Ф.” ЕАД /кредитор/ и ответника М.И.Я. /кредитополучател/ е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 1599 лв., предназначен за финансиране покупката на преносим компютър *. Кредитът е следвало да бъде погасен на 12 равни вноски, съгласно погасителния план към договора, с краен падеж 20.12.2013 г.

Не е спорно, че кредитът е усвоен от ответника, който е извършил и съответни частични плащания, подробно посочени от вещото лице Е.Т. в изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза.

С договор за прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. цедентът „Б.П.П.Ф.” ЕАД е прехвърлил на цесионера „М.Ф.М.” АД вземания, произтичащи от договори за кредит, подробно индивидуализирани в приложение № 1 към договора, сред които е и процесният договор № *. В пар. 3 и пар. 4 от договора е уговорена покупната цена, която е забелена, с оглед тайната на търговските взаимоотношения между цедента и цесионера. Това обаче не означава, че цесията е нищожна поради липса на основание, както твърди ответникът. Ето защо съдът приема, че извършената цесия е валидна, поради което ищецът се легитимира като кредитор на вземанията по договора, включително и за изтеклите лихви, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ГПК.

Към исковата молба е представено уведомление с изх. № * г. за извършено прехвърляне на вземания от „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и „М.Ф.М.“ АД до М.И.Я..

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето. По делото не са представени доказателства уведомлението да е връчено на ответника. В същото време обаче следва да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия с факта на получаване на уведомлението за прехвърленото вземане в рамките на настоящото производство, в който смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в постановено решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.

В настоящото производство ищецът се позовава на настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита, като твърди, че поради неплащането на две погасителни вноски, дължими съответно на 20.03.2013 г. и 19.04.2013 г., целият ползван кредит, заедно с начислените лихви, е станал автоматично предсрочно изискуем на 19.04.2013 г. Същото становище е застъпено и в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Съгласно задължителните разрешения, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.

Предвид изложеното, съдът приема, че в настоящия случай не може да бъде споделено виждането на ищеца, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем с неплащането на посочените две вноски, доколкото кредиторът не е обявил надлежно пред кредитополучателя изявлението си, че ще счита целият кредит за предсрочно изискуем.

Ето защо и само на това основание съдът приема, че предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК са неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне.

С оглед направените изводи съдът намира, че са налице процесуалните предпоставки за разглеждане на предявените в условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание чл. 10, ал. 1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Както се посочи, не е спорно по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по силата на сключен договор за потребителски кредит от 03.01.2013 г., съответно вземанията по който са цедирани в полза на ищеца с договора за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015 г. По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия.

Не е спорно, а видно и от погасителния план на договора за потребителски кредит същият е с краен падеж 20.12.2013 г. Уговореният годишен процент на разходите е 40.83 %, а лихвеният процент – 31.97 %. Съгласно чл. 3 от договора при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска.

Съгласно заключението на вещото лице по приетата без възражения от страните ССчЕ, са извършени две плащания по процесния кредит, както следва: на 22.01.2013 г. – сумата 167.35 лв. и на 20.03.2013 г. – 170 лв. На поставения от съда II вариант на въпрос № 3, а именно какъв е размерът на дължимата главница, на дължимата възнаградителна лихва за периода 18.01.2013 г. – 20.12.2013 г. и на обезщетението за забава върху неизплатената част по договора за кредит за периода 19.04.2013 г. – 02.06.2017 г., при съобразяване на извършените плащания и при съобразяване с погасителния план и редовната изискуемост /падежа/ на дължимите месечни вноски по договора за кредит, вещото лице е далото следното заключение: оставащата неплатена главница по договора за кредит се равнява на сумата 1449.63 лв.; договорната лихва за процесния период е в размер на 221.18 лв., какъвто е и размерът на предявените искове, поради което съдът приема, че същите са основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени. Основателна в този смисъл е и претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата от 1449.63 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.08.2017 г. до окончателното й изплащане.

Съгласно заключението, обезщетението за забава по чл. 3 от договора в размер на законната лихва върху оставащите непогасени месечни задължения за посочения период възлиза на сумата 562.02 лв.

По отношение на претенцията за обезщетение за забава съдът приема още и следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В случая всяка погасителна вноска е с определен падеж, поради което следва да се приеме, че с неплащането на дължимата сума в определения срок длъжникът е изпаднал в забава.

В настоящия случай, видно и от заключението на вещото лице, кредитополучателят е погасил 2 вноски – през м. януари и м. март 2013 г. са извършени 2 плащания. Липсва плащане за дължимата за м. февруари вноска. Ето защо и в изготвената таблица от вещото лице /л. 75 от делото най-долу/ правилно е съобразено, че считано от 21.03.2013 г. ответникът е в забава на дължимия остатък от непогасената вноска за м. март 2013 г. /чийто падеж е 20.03.2013 г./. В случая претенцията на ищеца е с начална дата 19.04.2013 г. /към която дата ответникът вече е бил в забава/ и е в размер на 585.79 лв. Установеното от вещото лице обезщетение за забава в претендирания период обаче е в размер на 562.02 лв. Ето защо съдът приема, че до този размер следва да бъде уважена исковата претенция, като за разликата над 562.02 лв. до претендираните 585.78 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Предвид изхода на спора, отговорността за разноски следва да бъде разпределена по следния начин:

Сторените от ищеца в заповедното производство разноски не следва да му бъдат присъждани, предвид направените изводи за неоснователност на предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

В настоящото производство ищцовото дружество представя списък на разноските и претендира такива в общ размер от 512.85 лв., както следва: 112.85 лв. – държавна такса, 250 лв. – депозит вещо лице и 150 лв. –юрисконсултско възнаграждение, което съдът приема, че е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото и ангажирания в производството доказателствен материал, като същото е в рамките на минималния размер, посочен в разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. С оглед крайния изход на делото, съдът намира, че в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 507.45 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част от предявените искове.

Ответникът не претендира и не представя доказателства за извършени разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.

Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „М.Ф.М.” АД, ЕИК *, с адрес: ***, срещу М.И.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 1449.63 лв., представляваща изискуема главница по Договор за стоков кредит *г., сключен между „Б.П.П.Ф.” ЕАД и М.И.Я., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 06.06.2017 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 221.18 лв., представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г. – 20.12.2013 г., както и сумата 585.78 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 19.04.2013 г. – 02.06.2017 г., които суми са предмет на заповед № * г., издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХVІІ състав, като вземанията по договора са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 14.10.2015 г.

ОСЪЖДА М.И.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „М.Ф.М.” АД, ЕИК *, с адрес: ***, следните суми: сумата 1449.63 лв. /хиляда четиристотин четиридесет и девет лева и шестдесет и три стотинки/, представляваща изискуема главница по Договор за стоков кредит * г., сключен между „Б.П.П.Ф.” ЕАД и М.И.Я., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.08.2017 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 221.18 лв. /двеста двадесет и един лева и осемнадесет стотинки/, представляваща договорна лихва за периода 18.01.2013 г. – 20.12.2013 г., както и сумата 562.02 лв. /петстотин шестдесет и два лева и две стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода 19.04.2013 г. – 02.06.2017г., като вземанията по договора са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 14.10.2015 г., на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 562.02 лв. до претендираните 585.78 лв.

ОСЪЖДА М.И.Я., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „М.Ф.М.” АД, ЕИК *, с адрес: ***, сумата 507.45 лв. /петстотин и седем лева и четиридесет и пет стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част от предявените искове.

 

Решението е постановено при участието на третото – лице помагач „Б.П.П.Ф.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Мл.*”, Бизнес парк С., бл. *.

 

Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

 

                                                  РАЙОНЕН СЪДИЯ: