ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1982
гр. Бургас, 14.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100502069 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.274, вр.чл.413, ал.2 ГПК и е образувано е по
частната жалба на "Сити Кеш" ООД с ЕИК *********, против разпореждане № 592 от
15.09.2021 г. по ч.гр.д.415/2021 г. по описа на Районен съд Царево, с което е отхвърлено
заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Н. А. А. с ЕГН
********** от ***, за следните вземания по договор за паричен заем № 403996/05.03.2020 г.,
сключен със „Сити Кеш“ ООД - 220,16 лв - договорна (възнаградителна) лихва за периода
05.03.2020 г. - 07.12.2020 г. и законна лихва за забава, както и в частта му, с която е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за разноски за юрисконсултско възнаграждение
над сумата от 50 лв.
Посочва се, че в обжалваното разпореждане заповедният съд едновременно е
заявил, че намира, че „заявлението следва да се уважи в частта му за заплащане на
претендираната главница, договорното възнаграждение, лихвата за забава и законната лихва
от подаване на заявлението до изплащането, като следва да се отхвърли в частта му за
заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги“, и в същото време е
изложил съображения, че поради това, че уговорената лихва от 40,05% надвишава
трикратния размер на законната лихва, договорът е недействителен. На второ място се
твърди, че без да е сезиран с искане за обявяване недействителност на договора, заповедният
съд го обявява за такъв. Сочи се, че ако счита, че е налице противоречие със закона или с
добрите нрави, или е налице неравноправна клауза в договор с потребител, заповедният съд
е в правомощието си да не издаде исканата заповед, но не и сам да обявява нищожността на
договора в хода на заповедното производство. Относно претендираната възнаградителна
1
лихва се твърди, че процесният договор е съобразен със ЗПК и с изискването на чл.19, ал.4
ЗПК, тъй като размерът на ГПР е 47,71%. Излагат се съображения, че лихвите при
небанковите финансови институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат
финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради
различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност, поради което меродавна следва
да е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва. Сочи се, че след като
законодателят е определил максимален размер на ГПР, в който е включена и
възнаградителната лихва, с това е определил и максималния размер на лихвата. Цитира се
съдебна практика в посочения смисъл.
Претендира се въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да
постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните сума за
възнаградителна лихва и за обезщетение за забава. Претендират се съдебни разноски,
вкл.юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв.
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ
на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за основателна и доказана.
Производството пред Районен съд Царево е образувано по подаденото заявление
по чл.410 ГПК от частния жалбоподател, срещу длъжника Н. А. А. от гр.Царево, за следните
вземания по договор за паричен заем № 403996/05.03.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД:
1000 лв - главница; 220,16 лв - договорна (възнаградителна) лихва за периода 05.03.2020 г. -
07.12.2020 г.; 984,84 лв – договорна неустойка за периода 05.03.2020 г. - 07.12.2020 г.; 224,55
лв - обезщетение за забава за периода от 08.08.2020 г. до 01.09.2021 г.; 220,50 лв – неустойка
за забава за периода от 05.07.2020 г. до изплащане на задължението; разходи за събиране на
вземането поради забава в плащането – 100 лв; и законна лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на задължението. В заявлението не е посочено да се претендират
съдебни разноски.
Посочено е, че вземанията на заявителя произтичат от Договор за паричен заем №
403996, сключен на 05.03.2020 г. между „Сити кеш“ ООД и длъжника А..
Изложени са твърдения за сключен между заявителя „Сити кеш“ ООД и
длъжника Договор за паричен заем за сумата от 1 000 лв, срещу задължението на длъжника
като кредитополучател да върне заема на 9 бр. погасителни вноски. Посочено е, че страните
за се договорили за заплащане на възнаградителна лихва в общ размер от 220,16 лв; на
неустойка в размер на 984,84 лв, дължима при непредоставяне на поне едно от
обезпеченията, посочени в договора, както и на неустойка за забава. Изложени са твърдения,
че длъжникът не е заплатил нито една погасителна вноска по договора, както и не е
изпълнил задължението си да предостави обезпечение на кредита, поради което се
претендират невърнатата главница, възнаградителна лихва, договорна неустойка, законна
лихва за забава, неустойка за забава и разходи за събиране на вземането поради забава,
всичко – 2 750,05 лв.
2
Към заявлението са приложени Договор за паричен заем № 403996/05.03.2020 г.,
сключен между „Сити кеш“ ООД и длъжника А., от който е видно, че дружеството е
предоставило на длъжника заем в размер на 1 000 лв при договорена лихва в размер на
40,05% и ГПР в размер на 47,71%, който заем е платим на договорени 9 равни погасителни
месечни вноски от по 245 лв, съгласно погасителен план и падеж на всяка вноска - 6-то
число на месеца.
По заявлението е издадена Заповед № 174/15.09.2021 г., за следните суми: 1 000
лв - главница; законна лихва върху главницата от 1000 лв, считано от датата на подаване на
заявлението - 13.09.2021 г., и 75 лв - съдебни разноски съразмерно с уважената част от
заявлението.
С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението за възнаградителна лихва,
договорна неустойка, законна лихва за забава, неустойка за забава, разходи за събиране на
вземането поради забава в плащането, както и за разноски над сумата от 50 лв за
юрисконсултско възнаграждение и над 25 лв за държавна такса. Първоинстанционният съд е
изложил съображения, че уговореното в т.6 от договора задължение за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчителство на трети лица или на банкова гаранция, е
нищожна клауза, тъй като накърнява добрите нрави. По отношение на възнаградителната
лихва е прието, че също е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочено е, че нищожността на
посочените клаузи обуславя недействителност на целия договор, поради което, на основание
чл.23 ЗПК, длъжникът дължи само чистата стойност на кредита.
В настоящото производство Разпореждането на ЦРС се обжалва частично – само
по отношение на възнаградителната лихва, законна лихва и разноски за юрисконсултско
възнаграждение над присъдения размер от 50 лв до претендирания размер от 200 лв.
Съдът намира обжалваното разпореждане за допустимо, но за неправилно в
обжалваните части.
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение,
когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че е недействителна
клаузата по т.6 от Договора за кредит, предвиждаща задължение за заемателя в тридневен
срок от усвояване на заеманата сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и
отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция
/поне едно от изброените/, както свързаната с неизпълнение на това задължение неустойка
по т.6.2, начислявана автоматично от заемодателя и заплащаща се разсрочено, съгласно
включения в договора погасителен план.
Съдът счита, че клаузата по т.6, води до неравновесие на правата на страните,
създават се права само за едната страна по правоотношението - заемодателя, която е
3
икономически по–силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност.
Неустойката, която следва да се плати за целия срок на договора, е в размер на 984,84 лв,
при предоставен заем в размер на 1000 лв, което означава, че е почти в размера на
предоставената сума и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на едната страна
по правоотношението, която в случая е и икономически по-силната страна. На следващо
място дължимата неустойка, не е предвидена като част от разходите по предоставения заем,
поради което за потребителя е налице неяснота изначално каква е общата дължима от него
по заема сума и какъв е общия размер на разходите. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Неустойката по т.6.2 се кумулира към погасителните вноски, което води до оскъпяване на
кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на търговеца за сметка на
потребителя. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая чрез отделно
начисляване на неустойката по т.6.2 се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК
и съгласно чл.19, ал.5 ЗПК клаузата, която предвижда задължение за заемателя в тридневен
срок от усвояване на заеманата сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и
отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция
и заплащане на неустойката по т.6.2, е нищожна.
Независимо от тези съображения, съдът намира за неправилни изводите на
заповедния съд, че поради неравноправните клаузи на процесния договор за потребителски
кредит, на основание чл.23 ЗПК заявителят има право да получи само чистата стойност на
кредита. Както се посочи по-горе, настоящият състав приема, че неравноправна е само
клаузата по т.6 от договора, което не води до извод за нищожност на целия договор, поради
което не е налице основание за прилагане на последиците по чл.23 ЗПК по отношение и на
договорната лихва.
Настоящият състав не споделя мотивите на районния съд касаещи нищожността
на договорената възнаградителна лихва в размер на 40,05%, поради противоречие с добрите
нрави.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения; нищожни са клаузите,
надвишаващи този размер. Законът не въвежда изискване или ограничение досежно размера
на възнаградителната лихва. Съобразно посоченото в Решение №378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., няма пречка страните да уговарят възнаградителна
лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не
е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е
4
ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не
е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да
уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва в размер на 40.05%., след като формално ГПР е в
законовите рамки – 50%. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва не
е нищожна. Същата следва да се присъди, в размер на 220,16 лв за периода 05.03.2020 г. –
07.12.2020 г., съгласно погасителния план в договора.
По изложените съображения съдът намира, че длъжникът А. дължи заплащане на
уговорените и начислени суми за възнаградителна лихва.
Съдът не споделя изводите на първоинстанционния съд и досежно дължимостта
на обезщетението за забава за периода от 08.09.2020 г. до 01.09.2021 г. Заповедното
производство по чл.410 ГПК е едностранно. Съгласно чл.410, ал.2 ГПК, заявлението трябва
да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. В това производство
не се изисква представяне на доказателства за дължимостта на вземането /с изключение на
хипотезата на чл.410, ал.3 ГПК/, поради което в това производство съдът преценява
дължимостта на вземането само на база твърденията на заявителя в заявлението.
Доказването на претенцията се извършва в исковото производство по чл.422 ГПК.
В случая заявителят твърди изпадане на длъжника в забава, поради което
претендира обезщетение за забава от този момент. Дължимостта на обезщетение за забава е
предвидена в чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Доказването на конкретния размер на обезщетението за
забава следва да се извърши в исковото производство при подаване на възражение от страна
на длъжника в законовия срок, или в случаите по чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
Поради несъвпадането на изводите на двете инстанции, разпореждането на ЦРС
следва да бъде отменено в обжалваните части и вместо това следва да се постанови издаване
на заповед за изпълнение за сумата 220,16 лв - възнаградителна договорна лихва и за сумата
224,55 лв - обезщетение за забава.
Независимо от постановения резултат, на заявителя се дължат съдебни разноски в
приетия от заповедния съд размер – 25 лв за заплатена държавна такса и 50 лв за
юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл.26 от НАРЕДБА за заплащането на правната
помощ, възнаграждението за защита по заповедни производства е от 50 лв до 150 лв.
Предвид размера на претенцията – общ 2750,05 лв, и частичното й уважаване – общо за
1444,71 лв, съдът намира, че на заявителя следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв, което е приел и заповедният съд. Горното налага
оставяне без уважение на частната жалба, против разпореждане № 592 от 15.09.2021 г. по
ч.гр.д.415/2021 г. по описа на ЦРС, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50 лв.
За настоящото производство на жалбоподателя се следват съдебни разноски в
размер на общо 65 лв – 15 лв за заплатена държавна така и 50 лв юрисконсултско
5
възнаграждение, съгласно чл.78, ал.8 ГПК и чл.26 от НАРЕДБА за заплащането на правната
помощ.
По така изложените съображения, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане № 592 от 15.09.2021 г. по ч.гр.д.415/2021 г. по описа на
Районен съд Царево, с което е отхвърлено заявлението на "Сити Кеш" ООД с ЕИК
*********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и
изпълнителен лист срещу длъжника Н. А. А. с ЕГН ********** от ***, за следните
вземания по договор за паричен заем № 403996/05.03.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД
- 220,16 лв - договорна (възнаградителна) лихва за периода 05.03.2020 г. - 07.12.2020 г. и
законна лихва за забава и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение в полза на "Сити Кеш" ЕАД с ЕИК
*********, против длъжника Н. А. А. с ЕГН ********** от ****, за следните вземания по
договор за паричен заем № 403996/05.03.2020 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД: 220,16 лв –
договорна (възнаградителна) лихва за периода от 05.03.2020 г. до 07.12.2020 г., и 224,55 лв -
обезщетение за забава за периода от 08.09.2020 г. до 01.09.2021 г., както и за сумата от 65 лв
– разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на "Сити Кеш" ООД с ЕИК
********* против разпореждане № 592 от 15.09.2021 г. по ч.гр.д.415/2021 г. по описа на
Районен съд Царево, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за
разноски за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50 лв.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6