№ 176398
гр. София, 30.11.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110152184 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от заявителя „Банка ДСК“ ЕАД за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника И. И. В. за следните
суми: 50 996,61 лева – остатък от главница; 1187,83 лева – възнаградителна
лихва върху главницата за периода от 09.01.2024 г. до 23.06.2024 г.; 81,71 лева
– договорно обезщетение за забава за периода от 15.12.2023 г. до 23.06.2024 г.;
463,39 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
24.06.2024 г. до 22.07.2024 г., и 120 лева – такси за „разходи при изискуем
кредит“ – задължения по Договор за кредит за текущо потребление от
22.02.2022 г., сключен между страните, отразени в извлечение от счетоводните
книги на заявителя.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи някои
обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и чл.
411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може да
се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в договор с
потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда, че е
неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва потребителя
с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение. При договорите
за потребителски кредит това правило намира и специална уредба в
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за плащане
1
потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава. При това
положение следва да се отхвърли изцяло като резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза в договора за кредит претенцията за лихва за
забава по договора, тъй като в т. 16.1 от общите условия към договора е
уговорена такава в размер на 6,20 % годишно (10 процентни пункта над
уговорената възнаградителна лихва), а към датата на договора – 07.06.2022 г.,
законната лихва за забава е била 10 %.
Във връзка с това при проверка на клаузите относно годишния процент
на разходите (ГПР) настоящият съдебен състав настоящият състав намира, че
следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на
ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина,
която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно
установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на
определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво
отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда
на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
2
При това е без значение дали потребителят е намерил грешката в ГПР
или се е съгласил с нея – основна задача на съда по потребителски дела е да
отиде отвъд буквалното съгласие на страните, за да възстанови икономическия
баланс по договора в съответствие със законовите правила за защита на
потребителя и принципите в тази насока – за това вж. и указанията, дадени от
СЕС във вече цитираното вече от решение по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, т. 52, и цитираната там съдебна практика. Следователно с какво
се е съгласил или не потребителят, който не може да се очаква да е правно
информиран, е въпрос без всякаква релевантност за делото и повдигането му
постига само, единствено и едновременно две цели – да покаже търговец,
който изразява подобни аргументи, като флагрантно незачитащ правата на
потребителите и достоен за тяхната омраза, а не влизане в доверителни
отношения, от една страна, а от друга – да се досажда на съда с
необходимостта да пише едни и същи мотиви за преоткриване на отдавна
постулирани принципи на правото.
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК текст на договор с потребителя, в който е
предвидено в т. 7.1. от общите условия към кредита кои разходи се включват в
„общите разходи“ по кредита, като изрично са включени таксите за ползване
на платежни пакети и за допълнителни услуги, но същите не са описани
никъде в представените по делото документи. Доколкото тези допълнителни
услуги представляват ползване на платежни услуги, върху които се начисляват
такси и за всяко извършено плащане, същите не могат да се определят
предварително, поради което е налице хипотезата, отразена в мотивите на
Съда на Европейския съюз в т. 63 – 65 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C-
448/17 EOS KSI Slovensko и цитираната практика. Общите условия посочват
кои разходи се включват в определянето на ГПР, но те по никакъв начин не са
уточнени в основния текст на договора за кредит – не е посочено такси за кои
услуги се плащат, в какъв размер и т.н. В договора има препращане към
непредставено приложение, което прави напълно невъзможно да се установи
по делото правилно ли са извършени изчисленията към настоящия момент.
Друго основание да се приеме, че ГПР не е посочен правилно е това, че в
Приложение № 3 към договора за кредит – тарифа на таксите (на лист 17 от
делото) е предвидено, че за усвояване на кредита се събира такса от 200 лева
(т. 1.1.1), а в забележка е посочено, че тази сума се „събира“ след одобряването
на кредита, т.е. налице е основателно съмнение, че с нея се намалява
отпуснатата на кредитополучателя сума. Подобни такси са изрично забранени
от правилото на чл. 10а, ал. 2 ЗПКр, поради което не би следвало и да се
събират, а същата такса е включена в погасителния план, при това е
начислявана месечно – първоначално 200 лева, а след това – по 5,50 лева. Това
3
означава, че посочената „такса“ не може да се смята за част от главницата по
кредита, а има сериозно съмнение, че това е направено от начина на
структуриране на погасителния план (на лист 13 от делото), в който първата
вноска е посочена на датата на отпускане на кредита, от нея са извадени 400
лева и остатъчната главница за връщане става 59 600 лева след удържането на
тези пари, т.е. вероятната „чиста стойност“ на кредита, т.е. онова, което
длъжникът е получил като парична сума, не е 60 000 лева, а 59 600 лева.
Това е така, тъй като този начин на изчисляване на „чистата стойност на
кредита“ – не като чистата получена от длъжника сума за лично ползване, а
заедно с такса, която всъщност се удържа веднага от потребителя, изпълнява
хипотезата от решението по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová – разход
по кредита е представен за сума, отпусната на кредитора, т.е. ГПР вероятно не
е изчислен според формулата, предвидена в ЗПКр и Директива 2008/48/ЕО.
Следователно съществува обосновано съмнение, че в договора за кредит
съгласно т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи кредит България липсва
посочване на ГПР, тъй като е посочен неправилен такъв, и на основание чл. 22
ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр договорът следва да се смята за
целите на настоящото производство за евентуално нищожен поради
противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и формулиране по
неравноправен начин на клаузите за такса. При това положение и съгласно
указанията на Съда на Европейския съюз по т. 33 – 34 от Определение от
17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти би ай банк – ако потребителят не може да
възрази, преди да е започнало изпълнението срещу него, и съдът има сериозни
съмнения, че клауза в договора с потребителя е неравноправна и поражда
такива правни последици, които не могат да бъдат изрично отделени от
последиците на останалите клаузи в договора, за които не съществува
съмнение за неравноправност, искането за допускане на предварително
изпълнение се отхвърля изцяло, за да не се даде ефект на евентуално
неравноправни клаузи, с което би се нарушил чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО.
Следователно, за да не допусне предварително изпълнение въз основа на
евентуално нищожен договор за потребителски кредит, съдът следва да
отхвърли изцяло претенцията.
В допълнение и независимо от гореизложените разсъждения,
начислената такса от 120 лева за „разходи по изискуем кредит“ също не може
да е предмет на заповед за незабавно изпълнение на основание чл. 411, ал. 2, т.
2 ГПК, тъй като начисляването противоречи на императивното правило на
чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр, според които при забава за плащане по потребителски
кредит може да се начислява само лихва за забава, и то не в по-голям размер
от законната такава.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на Заповед за незабавно изпълнение с вх. № 3119/24.07.2024 г.,
4
подадено в Районен съд – Свищов, с която се иска да бъде издадена в полза на
„Банка ДСК“ АД, с ЕИК: *********, заповед за незабавно изпълнение срещу
И. И. В., с ЕГН: **********.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Банка
ДСК“ АД, че може да предяви гореописаните си претенции с осъдителен иск
в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като доплати
държавна такса от 1056,99 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя. Препис
да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5