гр. София, 05.04.2023 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове: Михаил Малчев
Калина Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело № 5281 по описа за 2021 година
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20006392 от 09.01.2021
г., постановено по гр. д. № 20191110112441 на Софийски районен съд, 168 състав,
е признато за установено по предявените от „Е.М.“ ЕООД срещу М.Г.Г. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с вр. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 99 ЗЗД, че М.Г.Г. дължи на „Е.М.“ ЕООД сумата
19424,07 лева - главница по договор за
потребителски кредит №FL485781/02.07.2009 г., сключен с „Ю.И Е.Д.Б.“ АД (със
сегашно наименование „Ю.България“ АД) и сумата 3240,41 лева – договорна лихва
за периода от 02.07.2009 г. до 31.12.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.07.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№ 45441/2018 г. на СРС, 168 състав, като е отхвърлен иска с
правно основание по чл. чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр.
чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за горницата над
19424.07 лева до пълния претендиран размер от
21740,00 лева като неоснователен.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - М.Г.Г.,
действащ чрез процесуалния си представител. Въззивникът
навежда доводи за неправилност на първоинстанционното
решението. Твърди, че районният съд: неправилно не е съобразил, че клаузите на
чл. 6 и чл. 7, ал. 2 от договора за потребителски кредит нарушават правата на
потребителя и са неравноправни; неправилно е приел, че клаузите на договора са
индивидуално договорени, а, всъщност, процесният
договор е сключен по образец с предварително изготвен текст, на което
съдържание, потребителят не е можел да влияе; неправилно е приел за доказана
претенцията на ищеца без да е представен лихвения бюлетин и тарифа на банката,
както и общите условия към процесния договор;
неправилно е приел, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Навежда
доводи и, че цесията е нищожна поради това, че е прехвърлено вземане по договор
за кредит, което към датата на цесията не е станало изискуемо и, че ищецът не е
придобил цялото вземане. Моли решението в частта, с която уважените искове са
отхвърлени да бъде отменено и постановено друго, с което предявените искове да
се отхвърлят. Претендира присъждане на сторените в съдебните производства
разноски.
Ответникът по въззивната
жалба - „Е.М.“ ЕООД не е депозирал отговор на въззивна
жалба. В откритото съдебно заседание сочи, че лихвата не е изменяна и че първоинстанционният съд не е приел да е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита. Заявява също така, че изявлението на потребителя в процесния договор, че се е запознал предварително със
съдържанието на процесния договор сочи на
индивидуално договорени клаузи.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания,
дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане
за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната
жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото право, което очертава
обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната
жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно
решение, първоинстанционният съд е приел за
установено сключването на процесния договор за кредит
между М.Г.Г. и първоначалния кредитор „Ю.и Е.Д.Б.“ АД
(със сегашно наименование „Ю.България“ АД). По силата на този договр кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя
заемна сума в размер на 21710 лв. за текущи нужди, а кредитополучателят се е
задължил да върне ползваният кредит, ведно с възнаградителна
лихва на равни анюитетни вноски в размер на 285,14
лв. през първата година от срока на издължаване и в размер на 349,99 лв. за
всяка следваща година до крайния срок за погасяване на кредита - 02.07.2021 г.,
като общият размер на дължимата сума възлиза на 49619,43 лв., включваща
главница и възнаградителна лихва. Приел е за
установено, че страните са договорили при забава в плащанията на погасителните
вноски да се дължи лихва за времето на забавата върху просрочените суми в
размер на законната лихва. Приел е за установено, че кредиторът е изпълнил
задължението си да предостави на кредитополучателя договорената заемна сума.
Формирал е извод, че същественото съдържание на договора е индивидуално
уговорено в него, включително и клаузата за дължима възнаградителна
лихва по договора, която е определена във фиксиран за срока на договора размер.
Приел е още, че конкретният размер на годишния процент на разходите не
противоречи на чл. 21 и чл. 22 ЗПК в ред. от 2006 г. (отм.), приложими за процесния договор. Съдът е кредитирал приетото и неоспорено
от страните заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза и е установил, че ответникът не е погасявал задълженията си по процесния договор. Приел е, че процесният
договор е предвиждал възможност за прехвърляне на вземането на кредитора на
други финансови или нефинансови дружества или институции. Установил е, че
вземанията по процесния договор са прехвърлени на
ищеца с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. и Приложение №4, по
силата на който, банката е прехвърлила на ищеца вземанията си по договора за
кредит, както и, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжника за извършената
цесия. Установил е, че по делото е представено уведомление за извършената цесия
до длъжника, което е приел за връчено на длъжника с връчване на приложенията на
исковата молба. Приел е също, че предсрочната изискуемост на кредита не е била
обявена на длъжника към датата на подаване на заявлението в съда – 10.07.2018
г. Присъдил е главница, равна на всички падежирали
към приключване на съдебното дирене – 11.12.2020 г. месечни вноски като за
горницата, искът е отхвърлен. Приел е, че присъдената възнаградителна
лихва в размер на 3240,41 лв. съответства на договореното между страните.
Предвид така формирания извод, първоинстанционният съд е разгледал своевременно заявеното
от ответника по иска възражение за изтекла погасителна давност. Районният съд е
изложил доводи, че приложима в случая е общата погасителна давност, тъй като не
се касае за периодични платежи, а за разсрочено издължаване на отпусната в заем
/кредит/ сума, поради което, е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД, течащ от датата, следваща настъпването на крайният падеж
на договора. В конкретния случай, падежът не е настъпил – 02.07.2021 г. и
съответно – възражението за давност е прието за неоснователно.
Изложените правни аргументи на
районния съд са законосъобразни, обосновани са, при правилно прилагане на
закона и след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият
състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
По възражението за неравноправност на клаузи от процесния
договор:
Неоснователно е възражението за
неравноправност на клаузата на чл. 6 от договора. С посочената клауза страните
са договорили, че крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите
лихви е 02.07.2021 г. Клаузата не е уговорена във вреда на потребителя,
отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя и следователно, не
отговаря на критериите за неравноправност.
Съгласно чл. 7, ал. 2 от договора в
случай, че по време на действието на настоящия договор банката промени БЛП,
размерът на погасителните вноски, определени в погасителния план при сключване
на договора, се променя едностранно от банката, промените се отразяват при
изчисляването на дължимата лихва по кредита, считано от падежа на първата
вноска след датата на промяна на БЛП, за което кредитополучателят, с подписването
на настоящия договор, дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В този
случай, банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга, а
кредитополучателят се задължава да продължи погасяването на кредита в
съответствие с новия погасителен план. Действително, тази клауза представлява
хипотеза на неравноправна клауза, изрично регламентирана в чл. 143, ал. 2, т.
11 ЗЗП. Този извод, обаче, не обуславя извод, в различен смисъл от формирания
от първоинстанционния съд за установяване съществуването
на вземането за главница и възнаградителна лихва, тъй
като видно от приетото заключение на вещото лице в допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза претендираната и
присъдена възнаградителна лихва за процесния период е в рамките на размера, договорен в чл. 3,
ал. 2 и изрично договорения в чл. 7, ал. 1 от процесния
договор, т.е. не е прилаган по-висок лихвен размер за възнаградителна
лихва от конкретно договорения в посочените клаузи.
По отношение на възражението за непредставен Лихвен бюлетин и Тарифа на
банката, както и Общите условия към процесния
договор:
Видно от клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор страните са уговорили, че за усвоения
кредит кредитополучателят дължи на банката през първата година от срока на
издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 12,00 %. Съгласно
чл. 3, ал. 2 от процесния договор за всяка следваща
година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателят дължи на
банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на БПБ АД за
потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка в размер на 4,250 пункта. Към момента на сключване настоящия
договор БЛП на БПБ АД за потребителски кредити е в размер на 12,75 %. С
клаузата на чл. 7, ал. 1 е уговорено, че кредитополучателят погасява кредита на
равни /анюитетни/ месечни вноски, посочени в брой и
размер в Погасителния план, включваща лихва и главница, с размер на всяка
вноска: 285,14 лв. – през първата година пот срока на издължаване на кредита и
349,99 лв. – за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на
кредита. Видно от тези клаузи, страните са уговорили конкретен размер на
приложимата възнаградителна лихва и размера на всяка
месечна вноска до крайния срок на издължаване на кредита. Както се посочи
по-горе, претендирания от ищеца размер на възнаградителна лихва за процесния
период е в рамките на конкретно договорения от страните размер. В този смисъл,
правилно първоинстанционният съд е приел, че
същественото съдържание на договора е индивидуално уговорено в него,
включително и клаузата за дължима възнаградителна
лихва по договора, същата е определена във фиксиран за срока на договора
размер, поради което заемополучателят отнапред е
знаел с колко се оскъпява дълга му. При този извод, за разрешаване на правния
спор не е необходимо да се представя Лихвения бюлетин, Тарифата на банката или
Общите условия – в случай, че някой от тях предвижда клаузи в противоречие на
индивидуално уговорените между страните, ще се прилагат индивидуално уговорените
клаузи.
По възражението, че не е настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит:
Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд е приел да е обявена предсрочна
изискуемост на процесния кредит. Районният съд се е
позовал на задължителната съдебна практика, обективирана
в Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и е
приел, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е
датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно
изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент
са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на
срока. В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем по
отношение на кредитополучателя. По делото няма данни волеизявлението на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, да е достигнало до длъжника
преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда. Съгласно задължителната
съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение
№8/02.04.2019. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният
съд намира, че предявеният иск може да бъде уважен за вноските за главница с
настъпил падеж съгласно погасителния план към датата на формиране на силата на
присъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
По възражението за нищожност на цесията поради това, че е прехвърлено
вземане по договор за кредит, което към датата на цесията не е станало
изискуемо и, че ищецът не е придобил цялото вземане:
На цесия подлежи съществуващо вземане
като за действителност на цесията не е необходимо вземането да е изискуемо. От
договора за цесия се установява, че е прехвърлено цялото вземане по процесния договор, в какъвто смисъл са изводите на първоинстанционния съд. Правилно първоинстанционният
съд е съобразил, че съгласно действащата към датата на сключване на договора
правна уредба (чл. 16, ал. 1 ЗПК от 2006 г. (отм.), вр.
пар. 5 от ПЗР на ЗПК от 2010 г.) кредиторът може да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие че
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност и такава е
предвидена в клаузата на чл. 18 от договора.
Обосновано първоинстанционният
съд е заключил, че цесията е надлежно съобщена на длъжника съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД. Установил е, че по делото е приложено пълномощно от цедента
в полза на цесионера да извърши уведомяване на
длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и, че към исковата молба е приложено уведомление,
за което няма доказателства да е връчено на длъжника към датата на подаване на
заявлението като правилно е приел, че уведомлението следва да се счита връчено
с връчване на препис от исковата молба с приложените доказателства. Като факт, настъпил
в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и
като приложение на исковата молба на цесионера следва
да бъде съобразено от съда при решаване на делото с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана
например в решение №109/13.07.2016 по търговско дело №1050/2015 г., I т. о.
Поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции, решението следва да се потвърди в обжалваната уважителна
част.
Поради
неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват разноски. Въззиваемият
не е претендирал такива.
Воден
от изложеното, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА
в обжалваната уважителна част решение № 20006392 от 09.01.2021 г., постановено
по гр. д. № 20191110112441 на Софийски районен съд, 168 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението му на страните при
наличие на предпоставките за касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
Председател:_______________________
Членове:
1._______________________
2.