РЕШЕНИЕ
№ 1411
гр. Пловдив, 15.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501155 по описа за 2022 година
Производството по делото е повторно въззивно, след постановяването
на решение № 21/16.03.2022 г. по гр.д. № 2061/2021 г. по описа на Върховен
касационен съд, ІІ гр. отделение, с което е било отменено предходно
постановено въззивно решение № 260506/09.12.2020 г. и определение №
260420/16.02.2021 г. по чл. 248 от ГПК по в.гр.д. № 2183/2020 г. на Окръжен
съд - Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на
Окръжен съд – Пловдив.
С отменителното решение Върховен касационен съд е дал
задължителни указания във връзка със събиране на доказателства пред
въззивната инстанция, във връзка с изискване на прокурорска преписка №
7839/2015 г. на РП - Пловдив по досъдебно производство № 971/2015 г. на І
РУП – Пловдив.
Предмет на разглеждане е жалбата на Н. В. Я. против решение №
3419/22.08.2019 г., постановено по гр.д. № 6461/18 г. на ПРС, Х гр.с-в, с което
е признато за установено по иска, предявен от Г. Й. Ш., че правото на
ползване на жалбоподателката върху дворно място, съставляващо УПИ ХVІ-
171, 172, кв. 5 по плана на с. *** не съществува, поради погасяването му
поради неупражняването му в период от пет години. Жалбоподателката
поддържа, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, тъй като по
предходно гражданско дело било разгледано и уважено възражението на
1
ищеца Г. Ш. за погасяване на правото и на ползване върху процесния имот
поради неупражняването му в период повече от пет години. По същество
оспорва решението като неправилно. Иска се отмяна на решението и
постановяване на друго решение по същество, с което искът да се отхвърли
като неоснователен.
При настоящото разглеждане жалбоподателката поддържа, че в
изисканата прокурорска преписка се съдържат доказателства за
упражняваното от нейна страна право на ползване. Счита, че ако не е
осъществявала фактическа власт, посещавайки имота, тя не би узнала за
извършеното посегателство спрямо дръвчетата в него, респективно не би
подала жалба в прокуратурата.
Въззиваемият Г. Ш. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Постъпила е и частната жалба от Н. В. Я. против определение №
14348/23.12.2019 г., постановено по гр.д. № 6461/2018 г. на ПРС, Х гр.с-в, с
което е оставено без уважение искането и за изменение на постановеното по
делото решение в частта за разноските, с която е осъдена да заплита на Г. Ш.
разноски по делото в размер на 500 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение. Жалбоподателката поддържа, че определението е
неправилно и незаконосъобразно, тъй като липсват доказателства за реалното
заплащане на уговорения от ищеца адвокатски хонорар. Прави се искане за
отмяна на определението и постановяване на друго такова, с което молбата и
по реда на чл.248 ГПК да се уважи.
Въззиваемият Г. Ш. оспорва частната жалба като неоснователна.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Ищецът Г. Й. Ш. е основал иска си на твърденията, че е придобил
правото на собственост върху процесния недвижими имот - дворно място,
съставляващо парцел ХVІ, имот пл.№№ 171, 172, в кв. 5 по плана на с.***,
общ. Родопи, обл. Пловдив, ведно с построената в него двуетажна масивна
жилищна сграда, по силата на две постановления за възлагане –
постановление за възлагане от 03.08.2009 г. по изп.д.№ 758/2006 г. на ЧСИ
Атанас А. с рег.№ 757 КЧСИ и постановление за възлагане от 18.11.2011 г.
по изп.д.№ 523/2011 г. на ЧСИ Атанас А. с рег.№ 757 КЧСИ. Ответницата Н.
В. Я. имала учредено право на ползване върху този недвижим имот. Твърди
се, че след възлагането на имота на 03.08.2009 г. ответницата и приживе
нейният съпруг са изгубили изцяло интерес от имота, като същият е оставен
на произвола на съдбата – същият се руши, покривът тече, дограмата е
2
напълно компрометирана, ВиК и ел. инсталациите не работят, дворът е
обрасъл с тръни и достъпът до имота е напълно свободен за външни лица. Ето
защо, предвид неупражнявала правото на ползване на ответницата повече от
пет години, се иска от съда да бъде признато за установено в отношенията
между страните неговото погасяване.
С отговора на исковата молба ответницата Н. В. Я. е оспорила иска с
възражения за неговата недопустимост, тъй като въпросът погасено ли е или
не правото на ползване е разгледан с решението по гр.д.№ 13250/2013 г. на
ПРС. По същество оспорва иска като неоснователен, като поддържа, че е
ползвала без прекъсвания имота, а вилната сграда е напълно годна за
обитаване, същата е в нужната степен на завършеност, а имотът е ограден.
С решението си въз основа на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, ПРС е приел за установено, че с постановление за
възлагане на недвижим имот от 03.08.2009 г. на ЧСИ Атанас А. на ищеца Г.
Ш. е била възложена ½ ид. част от процесното дворно място от 469 кв.м.,
съставляващи парцел ХVІ, имот пл. № 171,172 в кв. V по плана на с.***,
община Родопи, обл. Пловдив, заедно с построената в него двуетажна
жилищна сграда. Върху недвижимия имот е било запазено пожизнено право
на ползване, заедно и поотделно, за И. А. Я. и Н. В. Я.. С постановление за
възлагане от 18.11.2018 г. на ЧСИ Атанас А. на ищеца Г. Ш. е била възложена
и останалата ½ ид. част от правото на собственост върху този недвижим имот.
Обстоятелството, че правото на ползване върху имота е запазено от
дарителите И. А. Я. и Н. В. Я. пожизнено е установено по делото и въз основа
на представения нот.акт за дарение на недвижим имот от 18.12.1997 г.
Ползувателят И. А. Я. е починал на *** г., преди образуването на настоящото
дело.
Тези фактически констатации и правни изводи не се оспорват от
страните във въззивното производство.
Спорно по делото и пред тази инстанция е дали ответницата и
нейният съпруг преди смъртта му са упражнявали запазеното от тях право на
ползване върху имота.
Видно от приложеното гр.дело № 13250/2013г., по същото е
постановено влязло в сила решение № 4919/18.12.2014 г., с което са били
отхвърлени предявените от И. А. Я. и Н. В. Я. против Г. Й. Ш. искове по
чл.108 ЗС във вр. с чл.56 ЗС и по чл.109 ЗС иск за осъждането на ответника да
предаде на ищците владението върху целия недвижим имот, представляващ
дворно място от 469 кв.м., съставляващо парцел ХVІ, имот пл. № 171,172 в
кв. 5 по плана на с.***, община Родопи, обл. Пловдив, ведно с построената в
него двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 76 кв.м., както и иска за
осъждането на ответника да преустанови действията си, с които пречи на
ищците да упражняват правото си на ползване върху имота в пълен обем. В
диспозитива на решението липсва произнасяне по въпроса погасено ли е, или
не правото на ползване на ответницата върху имота. Ето защо и доколкото
3
мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, а
такава има само диспозитива на решението /В този смисъл е т. 18 от ТР № 1
от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/, съдът приема за
неоснователно възражението на ответницата за недопустимост на предявения
иск и на постановеното първоинстанционно решение.
Искът по чл. 59, ал. 3, предл. 2 ЗС, предявен от собственика на вещта,
цели да установи погасяването на правото на ползване върху същия поради
неупражняването му от ползувателя в продължение на 5 години. Ползвателят
носи доказателствената тежест да установи, че е упражнявал правото си на
ползване лично, или чрез допуснати от него в имота трети лица, като е
използувал вещта съгласно нейното предназначение, или е получавал добиви
от нея.
В настоящия случай вещното право на ползване върху имота не се
упражнява от ответницата поне от 2012 г., към деня на предявяване на иска –
24.04.2018 г., а и към сегашния момент петгодишният срок по чл. 59, ал. 3
ГПК е изтекъл и правото на ползване е погасено по давност.
Този извод се прави от съда въз основа на следните доказателства:
Установява се от приетото по делото заключение на вещото лице
С.Ж. по назначената от РС СТЕ, че процесният имот представлява дворно
място с ограда от стара телена мрежа и стара метална входна врата откъм
уличната регулация. Частично липсва ограда по останалите вътрешни
граници. Дворното място е обрасло с бурени и треви, като видимо към деня
на огледа не се ползва. В имота има построена двуетажна с изба и таван
масивна жилищна постройка с предназначение за сезонно ползване /вилна
сграда/. Сграда е незавършена, без фасадни мазилки и покривни покрития.
Сградата може да се ползва според атмосферните условия за вилни нужди,
като използваеми са само помещенията на първия етаж. В същата са
изпълнени електрическа инсталация, водопровод и канализация. В стаите на
първото и второто ниво е налице старо обзавеждане. В помещенията на
тавана, в избата и складовото помещение има строителни материали и
отпадъци. Сградата не е завършена от техническа гледна точка, констатирано
е наличие на строителни недостатъци и дефекти, нуждаещи се от ремонт- има
счупени стъкла на прозорци, ръжда по метални части на врати и капаци,
прогнили и проядени по места дървени прозорци и врати, липсващи
частично ключове и контакти, пукнатини по циментова замазка на покрив и
други. Като цяло сградата не е завършена. В същата има стари мебели за
обитаване, а към момента на огледа същата не се обитава. Имотът не е
завършен от техническа гледна точка и създава предпоставки за наранявания.
Установява се от разпитания пред РС свидетел Й.Г.С., без родство
със страните, че същият притежава къща в с.***, на разстояние от около 150
4
м. от къщата на ищеца. През 2010 г. – 2011 г. ищецът му се похвалил, че е
купил имота. Когато посещава селото – веднъж месечно през зимата и веднъж
на два месеца през лятото, той преминава покрай имота и има непосредствени
впечатления за състоянието му. Свидетелят сочи, че никога не е виждал хора
в имота. Имотът се руши, от покрива надолу слиза влага, дограмата е изцяло
прогнила. В двора има саморасляци – дървета и храсти. Последно е
посещавал имота в края на месец февруари на 2019 г.
В същата насока са и показанията на разпитания пред РС свидетел
Б.П., също без родство, който познава ищеца от 2011-2012 г., когато е бил
ангажиран от него да изготви оферта за ремонт на сградата. Свидетелят сочи,
че къщата е недовършена, отвън е на тухла, с дървена дограма. Имала
няколко счупени прозореца, имала покрив само от бетон. Няма
хидроизолация, подовете са на плоча, а стените – на тухла. Не е забелязал да
има помещения за баня и тоалетна. Не е видял стаи, които да дават признак,
че са обитаеми, не е виждал хора в къщата. Дворът бил обрасъл със
саморасли храсти, не бил поддържан, в една част липсвала ограда. Нямало
електричество в сградата. Минал през с. ***отново през 2015 г. - 2016 г.,
когато правил ремонт на друга сграда, а в последствие отново минал през
2018 г., тъй като е извършвал ремонти на друга къща в селото. Последните му
впечатления от процесния имот са от м.април на 2019 г.
Разпитаната от ответницата пред РС свидетелка Р.Ю.С., без
родство, сочи, че познава ищцата и дъщеря и от 1997 г. С дъщерята на
ищцата – Е., станали много близки. Посетила процесния имот през 2000 г.,
когато двете присъствали там заедно с родителите на Е.. Я.и гледали в двора
зеленчуци, имали много овошки. Посещавала имота и след това, но само през
топлите месеци, не знае дали през зимата вилата е поддържана. След 2004 г.
два-три пъти в годината се е качвала лично до къщата на Я.и, тъй като имала
автомобил и им помагала за багажа. Сочи, че стаите на втория етаж се
ползвали за спане. Вилата била обзаведена, имало дрехи и завивки. Преди две
години Е. я помолила да качат една тоалетна чиния и моноблок /2017 г./ , като
ходили на няколко пъти с допълнителен багаж. Сочи, че в двора Я.и садяли
картофи, имало и череши.
Свидетелят на ответницата К.Н.С., баща на внучката на Я.и, сочи, че
имотът бил ползван от семейството до към 2016 г.- 2017 г. С. сочи, че имотът
е ползван пролетно, лятно и есенно време. Имотът бил годен за обитаване,
обзаведен с всичко необходимо и водоснабден. Дворното място също се
ползвало, в него Я. садяли картофи, фасул, овошки. Свидетелят участвал в
ремонти на имота през 2009 г. - 2010 г., а последно го е посещавал през 2015
г. - 2016 г., като със сигурност е виждал ответницата и покойния и съпруг в
имота преди тези години
Въз основа на тези доказателства съдът приема за установено, че
след второто постановление за възлагане ответницата, а преди това и
съпругът и, са преустановили ползването на имота, последица от което е
5
неговото разрушаване във времето и запустяването на дворното място. Не
може да се направи обратен извод въз основа на изисканата при настоящото
разглеждане на делото прокурорска преписка, която е приключила с
постановление за прекратяване на наказателното производство, образувана по
жалба на ответницата и покойния и съпруг от 15.09.2015 г., в която се
съдържат техни твърдения, че при посещение на имота на 23.08.2015 г. за
полИ.е на насажденията видели, че в двора има отсечени плодни дръвчета и
отворени врати по стаите във вилата. Твърденията в жалбата касаят изгодни
за ответницата факти, поради което самата жалба не е доказателство фактите
да са се случили по описания в нея начин.
Съдът кредитира показанията на свидетелите Й.С. и Б.П., които са в
унисон със заключението на вещото лице С.Ж.. И двамата свидетели са
минавали покрай процесния имот редовно в годините, като имат преки и
непосредствени впечатления от състоянието му и са категорични, че в него не
са виждали хора и че същият от 2011 г. – 2012 г. е необитаем и неизползваем.
Не се кредитират показанията на свидетелите на ответната страна, тъй като от
тях не става ясно до кой момент Я.и са продължили да обработват дворното
място и да пребивават в сградата, макар и за кратки престои.
Обстоятелството, че през 2017г. в имота е закарана тоалетна чиния не е
достатъчно да се приеме, че имотът е ползван съобразно предназначението
му, а по-скоро се касае до инцидентно действие.
Петгодишният срок по чл.59, ал.3 от ЗС е давностен. Предвид
отхвърлянето на исковете на Я.и по образуваното гр.д.№ 13250/2013 г. на
ПРС за защита на правото им на ползване, на основание чл.116, б.“б“, предл.2
от ЗЗД следва да се приеме, че давността не се счита прекъсната. Давността
не е прекъсната и с подаване на жалбата, по която е образувана прокурорска
преписка № 7839/2015г. по описа на РП- гр.Пловдив.
Ето защо съдът приема, че предявеният иск е основателен и следва да
се уважи. Обжалваното решение е в същия смисъл, поради което е правилно и
затова ще се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателката
ще бъде осъдена да заплати на въззиваемия направените разноски пред
въззивната инстанция, които се констатираха на 1000 лв. за заплатен
адвокатски хонорар, както и 1000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред касационната инстанция, или общо
разноски в размер на 2000 лв.
По отношение на подадената частната жалба на Н. Я. против
определение № 14348/23.12.2019 г., с което е отказано изменение на
решението в частта за разноските:
Частната жалба е неоснователна.
В същата се съдържат оплаквания за това, че ищецът не е представил
доказателства за реалното изплащане на уговорения от него с договора за
правна защита и съдействие адвокатски хонорар. Видно от представения на
6
л.80 от първоинстанционното дело договор за правна защита и съдействие
обаче, в същия е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение за
пълномощника на Г. Ш. в размер от 1500 лв. е изплатено в брой. Това
възнаграждение е редуцирано по искане на Я. от първоинстанционния съд до
размер от 500 лв. и предвид данните за изплащането му от ищеца този размер
на разноските му е дължим от ответницата.
Ето защо, частната жалба ще се остави без уважение.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3419/22.08.2019 г. по гр.д. №
6461/2018 г. на РС – Пловдив, Х гр.с-в, поправено с решение №
2907/11.08.2020г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Н. В. Я. против
определение № 14348/23.12.2019 г., постановено по гр.д. № 6461/18 г. на РС –
Пловдив, Х гр.с-в, с което е оставено без уважение искането и за изменение
на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА Н. В. Я. с ЕГН ********** от ***, да заплати на Г. Й. Ш. с
ЕГН ********** от ***, сумата от 2000 /две хиляди/ лв. - разноски по делото
във въззивното и касационното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7