Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 9330 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 91126 от 18.05.2020 г. по гр.д. № 11888/2018 г. Софийски
районен съд, 60 състав признал за установено на основание чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. ЗЕ, че съществува
вземане на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу С.В.Г., ЕГН **********, за сумата 3 551.05
лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от
01.04.2012 г. до 30.04.2014 г. до топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******,
с абонатен № 126459, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 21.05.2015 г., до
окончателното плащане, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.04.2016 г., издадена по ч.гр.д. № 27832/2015
г. на Софийски районен съд, 60 състав, като отхвърлил този иск за разликата над
уважения размер от 3 551.05 лева до пълния предявен размер от 4 620.94
лева; Признал за установено на основание чл. 415 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че съществува вземане на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
срещу С.В.Г., ЕГН **********, за сумата 694.12 лева, представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 31.05.2012 г. до 05.05.2015 г., което
вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 21.04.2016 г., издадена по ч.гр.д. № 27832/2015 г. на Софийски районен съд,
60 състав, като отхвърлил този иск за разликата над уважения размер от 694.12
лева до пълния предявен размер от 901.77 лева. На основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 614.81 лева,
представляваща направените в заповедното и в исковото производство съдебни
разноски съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете главни страни.
Ищецът „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частите, с които исковете са
отхвърлени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови
нужди се осъществявала от топлопреносното предприятие при публично известни
общи условия, одобрени от КЕВР. В процесния период действие имали Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., и Общи условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 12.08.2016 г. В чл. 32 и чл. 33
от ОУ от 2014 г. бил определен редът и срокът, в който купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми – 30-дневен от датата на
публикуването на фактурите на интернет страницата на продавача, като лихва за
забава не се начислявала върху прогнозните стойности през отоплителния сезон, а
такава се начислявала в случай че клиентът изпадне в забава след изтичане на
30-дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния отоплителен
сезон. Във връзка с удостоверяването на публикуването били съставени
констативни протоколи на основание чл. 593 ГПК. Съгласно чл. 33 от ОУ от 2016
г., купувачите били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. В
противоречие с това се твърди, че с изтичането на последния ден от месеца
ответникът изпадал в забава за плащане – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Неправилно СРС
приел, че са погасени по давност всички дължими суми за периода 01.05.2011 г. –
30.04.2012 г., отразени в общата фактура от 2012 г. СРС не съобразил
обстоятелството, че сумата по тази фактура става изискуема едва на 30.08.2012
г. Заявлението по чл. 410 ГПК било подадено в съда на 21.05.2015 г., с което
давността била прекъсната. Поради това моли съда да отмени решението в
атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендира разноските по делото, вкл.
юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Ответникът С.В.Г. обжалва решението в частите, с които исковете са уважени,
при твърдения за недопустимост, тъй като с молба от 09.06.2020 г. – след постановяване
на първоинстанционното решение, но преди влизането му в сила, оттеглил
възражението си срещу заповедта за изпълнение на парично задължение в частта за
сумите 3 551.05 лева, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия през периода от 01.04.2012 г. до 30.04.2014 г. за абонатен № 126459,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 21.05.2015 г., до окончателното плащане, за
сумата 694.12 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода
от 31.05.2012 г. до 05.05.2015 г., както и за сумата 614.81 лева – разноски в
заповедното и в исковото производство, като поискал и прекратяване на делото в
посочените части. Поддържа, че възражението по чл. 414 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за
правото на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, като възражението можело да се оттегли във
всеки един момент от висящността на спора в исковото производство. Тъй
като възражението било частично оттеглено преди влизане в сила
на решението, исковете били недопустими за посочените части поради липса на
правен интерес, а съответно и решението в същите части се явявало процесуално
недопустимо. Поради това моли съда да обезсили първоинстанционното решение в
частта за оттеглените размери и периоди и да прекрати производството в тези
части. С жалбата се правят възражения относно присъдените разноски в
полза на ищеца за заповедното и исковото производство, като се поддържа, че
юрисконсултското възнаграждение не съответства на това по чл. 78, ал. 8 ГПК след изменението му през м.
01.2017 г. Прави се възражение за прекомерност на разноските на
насрещната страна.
Отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не са депозирани.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбите.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за
сумата от общо 4 620.94 лв. - главница, от които 4 567.90 лв. – цена
на доставена топлинна енергия за битови нужди за периода от 01.04.2012 г. до
30.04.2014 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******, с абонатен
№ 126459, и 53.04 лв. – цена на услугата дялово разпределение, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 901.77 лв. – лихви за
забава в плащането за периода 31.05.2012 г. – 05.05.2015 г., от които 889.83
лв. – върху главницата за топлинна енергия, и 11.94 лв. – върху главницата за
дялово разпределение.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 21.05.2015 г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
27832/2015 г. на СРС, 60 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран на 14.08.2018 г., след срока по чл.
131 ГПК (изтекъл на 13.08.2018 г., понеделник, работен ден), ответникът е
оспорил предявените искове с редица възражения, които не се поддържат пред
настоящата инстанция.
С молба вх. № 5069242/09.06.2020 г., след постановяване на първоинстанционното
решение ответникът заявил, че оттегля възражението си срещу заповедта за изпълнение
в частта за признатите от СРС за дължими суми за главница и лихви, и поискал от
СРС да прекрати производството в тези части.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
заповедта за изпълнение е прието по реда на чл. 423 ГПК по ч.гр.д. № 11722/2017
г. на СГС, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока
по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са допустими.
Доводите в жалбата на въззивника-ответник за частична недопустимост на
първоинстанционното решение съдът намира за неоснователни. Към настоящия момент
от производството и след постановяване на решението на СРС ответникът
не разполага с правна възможност да оттегли подаденото възражение по чл. 414 ГПК, в случая прието по реда на чл. 423 ГПК. Оттеглянето
на възражението след предявяване на иска по чл. 422 ГПК е волеизявление без правни последици.
Съгласно чл. 415, ал. 1 ГПК, правните последици на възражението по чл. 414 ГПК се простират единствено до иницииране
кредиторовата активност за предявяване на иск по чл. 422 ГПК, поради което оттегляне
на възражението е допустимо до предявяване на исковата молба по чл. 422 ГПК. С предявяване на иска за установяване на
вземането възражението е изпълнило функцията си и предвид това след този
момент е неоттегляемо. С подаване на исковата молба заповедното производство се
трансформира в общо исково производство, което пренася спорното правоотношение
пред съответния компетентен съд, който е различен от съда по заповедното
производство. Това е съдът, пред който следва да се отправят и волеизявленията
на страните, свързани със спора, вкл. разпореждане със спорното право или
признанието му. Съобразно придадените от закона функции на възражението,
оттеглянето му не е равнозначно на признание на иска.
По изложените съображения съдът намира, че заявеното от ответника частично
оттегляне на възражението след постановяване на решението на
СРС не е породило правни последици и същото не води до твърдяната частична недопустимост
на исковете, нито на постановеното съдебно решение.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени
императивни материалноправни норми, а
с оглед оплакванията на страните следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
За да отхвърли частично предявените искове районният съд е приел, че по делото
е доказано ответникът да е собственик само на 9/10 идеални части от
топлоснабдения имот, поради което отговаря само за 9/10 части от дълга, като е
определил дължимия размер съобразно неоспореното заключение на СТЕ и по реда на
чл. 162 ГПК за целия исков период – м. 04.2012 г. – м. 04.2015 г. Съразмерно на
дълга от 9/10 части е определил и размера на лихвите за забава върху главницата
за топлинна енергия съобразно приложимите Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 14.02.2008 г. (приложими
за задълженията, възникнали преди 12.03.2014 г.), и Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г.
(приложими за задълженията, възникнали след 12.03.2014 г.). По отношение на
главницата за дялово разпределение е приел, че ищецът не е доказал основание,
на което да му се дължи възнаграждение за услуга, предоставяна от третото лице
помагач, и е счел тази претенция за неоснователна, съответно за неоснователна е
счел и акцесорната претенция за лихви за забава върху главницата за дялово
разпределение.
При тези мотиви на първоинстанционния съд очевидно е, че въззивната жалба на
ищеца не съдържа нито един довод във връзка с правилността на изводите в
атакуваното решение. Противно на поддържаното от въззивника-ищец, съдът не е
приемал да са погасени по давност претендирани суми, а е определил размера на
задължението съобразно доказаното право на собственост на ответника в процесния
имот. В този смисъл жалбата е бланкетна - в нея не са релевирани никакви
конкретни оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са
доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за частично отхвърляне
на исковете, както и напълно неотносими към установената по делото фактическа
обстановка. И тъй като при постановяване на първоинстанционното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението, а
следва да го потвърди на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.
При този изход – жалбите и на двете страни са неоснователни, разноски не
следва да се присъждат. По наведените с жалбата на ответника възражения във
връзка с разноските за юрисконсултско възнаграждение за заповедното и исковото
производство следва да се посочи само, че редът за изменение на решението е
този по чл. 248 ГПК, а не на обжалването. Само за пълнота въззивният съд намира
за необходимо да посочи, че районният съд е съобразил изменението на чл. 78,
ал. 8 ГПК с ДВ бр. 8/24.01.2017 г. и е определил юрисконсултско възнаграждение
за заповедното производство в размер на 50 лв., а за исковото – в размер на 100
лв., които е присъдил съразмерно с уважената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 91126 от 18.05.2020 г., постановено по гр.д. № 11888/2018 г. на
Софийски районен съд, 60 състав.
Настоящото въззивно решение е
постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК *******, като трето лице помагач
на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.