Р Е Ш Е Н И Е
град София, 07.04.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия
ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5821 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №289214 от 29.11.2019г.,
постановено по гр.дело №20241/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, е
признато за установено по предявените
от "Т.С." ЕАД
срещу Б.И.З. искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, че Б.И.З. *** ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №86561/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, както следва: сумата от
1615.42 лв., главница, представляваща стойност на доставена в
периода от м.05.2014г. -
м.04.2017г. топлинна енергия в имот с абонатен №261839, находящ се в град София, община „Триадица“, ул.“********, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 11.12.2017г. до изплащане на вземането, сумата от 252.98 лв., представляваща
обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода 15.11.2015г. до
27.11.2017г., както и сумата от 36.98 лв.,
представляваща цена на извършената услуга „дялово разпределение“ за периода от
м.05.2014г. -
м.04.2017г., като са
отхвърлени исковете за главница и лихви в останалата част, като
неоснователни. С решението е осъдена Б.И.З. да заплати на "Т.С."
ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 86.26 лв., направени разноски
в заповедното производство, както и сумата от 616.00
лв., направени разноски в исковото производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - Б.И.З., с която се обжалва решение №289214 от 29.11.2019г.,
постановено по гр.дело №20241/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, в
частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, както и в
частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за
незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните
части като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното
производство е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между
страните за доставка на топлинна енергия, респективно по делото липсват доказателства, че ответницата се явява потребител на
топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот за исковия период от
време, което е достатъчно основание да се отхвърлят
предявените искове. Твърди се още,
че с решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на ВАС, ІІІ
отд. е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1
към Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на
икономиката и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната
енергия, отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В
тази връзка се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. Оспорват се
констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на
изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца
суми, като недоказващи реално потребление. Твърди се още,
че ищецът не е ангажирал доказателства за изправността на уредите, чрез които
се извършва измерване на доставената в имота топлинна енергия. Излага се още,
че неправилно първоинстанционният съд е уважил частично иска за признаване за
установено по отношение на ищеца, че има вземане спрямо ответницата по чл.86,
ал.1 от ЗЗД за обезщетение за забава, без по делото да са налице доказателства,
че ответницата е изпаднала в забава по отношение на задължението да заплати
дължимата цена на доставената в имота топлинна енергия, предвид на което така
предявената акцесорна претенция се явява неоснователна и като такав следва да
бъде отхвърлена. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго
решение, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД депозира писмен отговор, в
който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Третото лице-помагач - "Т.С." ЕООД не изразява становище
по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу Б.И.З. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед петитума на
подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
установителни искове за главница и лихва за забава.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №86561/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О.,
87-ми състав, въззиваемият-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 11.12.2017г. и е
постановена на 06.02.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Б.И.З. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Б.И.З. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени
в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/ и допустимо /съдът е разгледал
предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/, но по същество
е частично неправилно. За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което са частично уважени предявените установителни искове, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове, са дължими
поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от
ответника топлоенергия, както и че същият е изпаднал в забава, тъй като
задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Обоснованият
краен извод на СРС за частична основателност на предявения иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 252.98 лв., представляваща
обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода 15.11.2015г. до
27.11.2017г., не кореспондира на доказателствата по делото, същият е направен
при неправилно прилагане на закона. Изложените в жалбата доводите в този смисъл
за основателни.
В процесната хипотеза не се спори от
страните, а и от доказателствата по делото се установява, че в полза на ответницата - Б.И.З. е учредено с нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот №105, дело №46690/1997г. вещно право
на ползване върху процесния топлоснабден имот - апартамент №5,
находящ се в град
София, община „Триадица“, ул.“********за исковия период от време. Според действалата през
периода разпоредба на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване
на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая след
като по делото е установен по несъмнен начин факта, че ответницата притежава
вещно право на ползване върху имота през процесния период, т.е. без съмнение
през процесния период същата е имала качеството потребител на топлинна енергия
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по договорното отношение с ищеца за
продажба на топлинна енергия. В случая не се изисква задължително договорът да
е в писмена форма, касае се за неформален договор за продажба на топлинна
енергия, като съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответникът дори и без да ги е
приел изрично - чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл.150, ал.3 ЗЕ. По тези съображения се налага единственият
правилен извод, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за доставка на
топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на нейната договорна отговорност. Изложените в обратния смисъл
доводи във въззивната жалба на ответницата не намират опора в закона и
доказателствата по делото и като такива са неоснователни.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответницата за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна
топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна
собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че
количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено
по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334.
Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в
съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ.
Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника,
мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е
даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва
да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответницата общи възражения съдът намира, че не
сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На следващо място не може да бъде споделен доводът
на въззивника, че по делото не са ангажирани доказателства за изправността на уредите, чрез които се
извършва измерване на доставената в имота топлинна енергия. В приетото по
делото заключение на съдебно-техническа експертиза се съдържат констатации, че
при извършената проверка е установено, че средствата за измерване на топлинна
енергия са преминали през необходимия метрологичен контрол и същите са били в
изправност през исковия период от време.
На следващо място въззивният съд счита
за неоснователен наведеният в жалбата довод, че по
делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното дружество
при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е постановено
в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на
ВАС, ІІІ отд., с което е отменена като неправилна Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост,
представляваща Приложение №1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването,
издадена от Министъра на икономиката и енергетиката, в частта, свързана с
изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални сградни инсталации
в многофамилни сгради. Така постановеното съдебно решение няма обратно действие
и не се отнася за процесния период, поради което правилно СРС не се е съобразил
с него при обосноваване на крайните изводи досежно доказаните количества
доставена на процесния имот топлинна енергия.
Предвид горното съдът
намира, че правилно първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото
заключения на СТЕ и ССеЕ е приел, че размерът на реално потребеното количество топлинна
енергия за периода м.05.2014г. –м.04.2017г. в процесния имот възлиза на 1615.42 лв., до която сума
исковата претенция на ищеца за главница за топлинна енергия е уважена. На следващо
място относно претендираната
цена за услуга „дялово разпределение“ от заключението на вещото лице се
установява, че за процесния период тази услуга се е извършвала от топлофикационното дружество. Съгласно клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1
ОУ клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат цената за услугата
„дялово разпределение“ на топлопреносното предприятие, като в случая не са
ангажирани доказателства от страна на ответницата да е заплатила дължимите от нея суми за
дялово разпределение за исковия период в общ размер на 36.98 лв., за която сума предявеният иск за главница се явява основателен и доказан и
като такъв е уважен. В тази част обжалваният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
По предявената претенция за лихви,
съдът намира следното:
Решението в частта, в която е уважен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 252.98 лв.,
представляваща обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода
15.11.2015г. до 27.11.2017г., е постановено при неправилно приложение на материалния закон и и като
такова се явява незаконосъобразно и полежи на отмяна. С оглед исковия период м.05.2014г. –м.04.2017г. са приложими
Общите условия на топлофикационното дружество,
в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.32, ал.2
от същите, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия
на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за целия отчетен период, определено на база на изравнителните сметки.
Съгласно чл.33, ал.2 от същите общи условия клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
й на интернет страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че
продавачът- доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са
заплатени в срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г. и
понастоящем общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно
дължимите по чл.32, ал.1 от общите условия суми да настъпва в
30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията на интернет
страницата на доставчика (в този смисъл е правилото на чл.33, ал.1
от общите условия от 2014г.), длъжникът изпада в забава единствено
при неизпълнение на задълженията по общата фактура, относима към целия отчетен
период, в случай че не погаси сумите по нея в 30-дневен срок от публикуването й
на интернет страницата на продавача. Следователно
за задълженията за потребена топлинна енергия за процесния период ответницата
дължи обезщетение за забава само върху задължението по общата фактура. В
конкретния случай при
съобразяване на процесния период, за който се претендира цената на доставена
топлинна енергия се налага извод, че по отношение на месечните задължения за
заплащане цената на доставена топлинна енергия лихва за забава не се дължи.
Такава е дължима единствено върху задълженията по общата фактура, касаеща целия
отчетен период, но в случая по делото не са ангажирани доказателства тази обща
фактура да е публикувана на интернет страницата на продавача, поради което това
правнорелевантно обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на
това и съобразно цитираните по-горе разпоредби
на общите условия от 2014г., падежът на задълженията по общата
фактура не е настъпил, което препятства възможността ответницата да изпадне в
забава за погасяването им. В случая ищецът носи доказателствена тежест да
установи факта, че ответницата е изпаднала в забава досежно месечните
задължения за заплащане цената на доставена топлинна енергия, като с определението
по чл.140 ГПК на ищеца е
указано, че не сочи доказателства за датата, на която общите фактури са
публикувани на интернет страницата му. Независимо от това обстоятелство
въззивникът не ангажира доказателства в горния смисъл. Предвид на което се
налага извода, че по делото не е доказано, че ответницата е изпаднала в забава по отношение
на задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия и предявеният
установителен иск за мораторна лихва се явява неоснователен и като такъв следва
да бъде отхвърлен.
По горните аргументи въззивният
съд намира, че първоинстанционният съд като е уважил предявения установителен
иск с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД е постановил неправилно
решение, което следва да бъде отменено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 252.98 лв.,
представляваща обезщетение за забава в погасяването на главния дълг за периода
15.11.2015г. до 27.11.2017г..
По
разноските:
С оглед
изхода на спора следва да се отмени частично решението и в частта на
присъдените в полза на ищеца разноски. На основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза
на ищеца се дължат разноски в исковото производство в размер на 534.21 лв. и в
заповедното производство в размер на 74.80 лв., които са изчислени съобразно
уважената част на предявените искове. Съдебното решение следва да се отмени в
частта на присъдените в полза на топлофикационното дружество разноски над
сумата от 534.21 лв. до уважения размер от 616 лв., разноски, направени в
исковото производство, както и над сумата от 74.80 лв. до уважения размер от 86.26
лв., разноски, направени в заповедното производство. В полза на ответника не
следва да се присъждат разноски поради липса на заявена претенция, както и
доказателства за реално направени такива.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивника - ответник, но
поради липса на заявена в този смисъл претенция съдът не следва да се произнася
в тази насока. В полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски доколкото по делото е подаден единствено бланкетен писмен отговор, без осъществяване
на процесуално представителство в съдебно заседание. При това положение в полза
на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание
чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №289214 от
29.11.2019г., постановено по гр.дело №20241/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, В ЧАСТТА,
в която е уважен предявения установителен
иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване
за установено, че Б.И.З. *** ЕАД сумата от 252.98 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяването на главния дълг
за периода 15.11.2015г. до 27.11.2017г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №86561/2017г.
по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, както и В ЧАСТТА, в която е
осъдена Б.И.З. да заплати на "Т.С." ЕАД на правно основание чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК над сумата от 534.21 лв. до присъдения размер от 616 лв.,
разноски, направени в исковото производство, както и над сумата от 74.80
лв. до присъдения размер от 86.26 лв., разноски, направени в заповедното
производство.
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***23Б, срещу Б.И.З., с ЕГН **********, с адрес: ***; иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД,
че Б.И.З., с ЕГН **********,*** ЕАД, с ЕИК ********, сумата от 252.98 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяването на главния дълг
за периода 15.11.2015г. до 27.11.2017г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №86561/2017г.
по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №289214 от 29.11.2019г.,
постановено по гр.дело №20241/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, в
останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./