Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 10.01.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: Дора Михайлова
при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното
от съдията гр. дело № 360 по описа на съда за 2013 г., за да се
произнесе, взе предвид следното.
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от М.и. ***, за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по
реституция, основана на § 5, ал. 1 ПЗР Закон за вероизповеданията, на поземлен
имот с идентификатор ……….. по КККР на гр. С., одобрен със Заповед № ……./……….
г., с административен адрес – гр. С., ул. „М.“, с площ на застроения терен 371
кв. м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно
ползване – за исторически паметник, историческо място, номер по предходен план
– 1253, при съседи: от всички страни ПИ ………., заедно с намиращата се в него
сграда – „Б. д.“ – с идентификатор ………….., застроена на 371 кв. м., и за
осъждането на О.С. да предаде на ищеца владението върху спорната земя и
описаната джамия.
Твърди
се в исковата молба, че ищецът е правоприемник на всички мюсюлмански
вероизповедни общини, съществували на територията на гр. С. със статут на
юридическо лице, както и че това правоприемство
произтича от разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗВ, за което било издадено и
удостоверение от Дирекция „Вероизповедания“ при Министерски съвет на Р България
№ 02.18.382/07.08.2003 година. Съгласно уставите на м.и. от 1919 г., от 1945
г., а и по-късните, включително и сега действащия устав, най-малката
организационна единица на изповеданието е местната мюсюлманска верска общност (община), в чиято собственост и управление са
джамиите, както и всички имоти на изповеданието, а орган на тази местна
мюсюлманска верска общност е мюсюлманското настоятелство, наричано мюсюлманско джамийско настоятелство. Твърди се, че тези настоятелства
са правоприемници на съответните мюсюлмански вероизповедни общини.
С
влизането в сила на Закона за вероизповеданията (ЗВ) по силата на пар.
2, ал. 4 от ПЗР на този закон заварените местни поделения на вероизповеданията,
които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по
седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. Ако
пререгистрация не последва, съществуващото до този момент м.н. губи статута си
на юридическо лице, а негов правоприемник става ищецът. Такава била и
хипотезата с местното поделение на
изповеданието в гр. С. – липсва както пререгистрация на м.н. в Софийски окръжен
съд, така и регистрация на ново такова в същия съд по реда на чл. 20 ЗВ. Ето
защо ищецът счита, че е собственик на процесната земя
и джамия. Твърди още, че джамията е построена през 1845 г. със средства на Х. п..
С отреждането на имота за вакъф, който бил под
управлението на частен управител (мютевелия), по верска догма той принадлежал
на цялата общност, като след провеждането чрез устав от 1919 г. на
конституционния принцип за отделяне на вероизповеданията от държавата имотите
от тази категория, включително процесният, станали
собственост на съответната местна религиозна общност, чийто правоприемник бил
ищецът.
Твърди
се, че процесният имот – джамията и земята - в края
на 50-те години на ХХ век бил завзет от държавата без правно основание и без
изплащането на обезщетение.
Твърди
се още, че за джамията е съставен Акт за публична общинска собственост, като
имотите се владеят от О.С. Джамията понастоящем действала като исторически
музей.
В срока за отговор на исковата молба по чл.
131, ал. 1 ГПК ответникът изразява становище за неоснователност на иска, като оспорва
всички фактически твърдения в исковата молба, включително съществуването на Самоковската
мюсюлманска вероизповедна община и на правоприемство
между ищеца и Самоковската мюсюлманска вероизповедна община. Оспорва да са налице
предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на § 5 от ПЗР на ЗВ и
твърди, че имотът, за който е съставен АОС № …./………… г., е публична общинска
собственост. Позовава се на изтекла към м. юли 2022 г. придобивна
давност в полза на общината. За начало на владението сочи 1928 година. Твърди,
че от началото на ХХ век до настоящия момент джамията не функционира като
молитвен дом и е със статут на исторически паметник, както и че одържавяване, отчуждаване, конфискуване или
незаконно отнемане на процесния имот
никога не е имало.
Съдът, след като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства
по реда на
чл. 235 ГПК намира за установено от фактическа и
правна страна следното.
Съгласно § 7 от Устава за духовно устройство и
управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ на цар Борис ІІІ,
обн. в ДВ, бр. 65/26.06.1919 г., действал до 23.11.1945 г., при наличието на поне 40 мюсюлмански семейства в населено място те могат
след разрешение на Министерство на външните работи и на изповеданията да
образуват мюсюлманска вероизповедна община
(МВО),
която по силата на § 8 от устава е юридическа личност, може да притежава за джамиите и училищата си движими
и недвижими имоти и да приема с или без задължения дарения и завещания,
направени в нейна
полза. Съгласно
§ 11
от устава МВО са
управлявани и представлявани от настоятелства. Идентична е
уредбата относно образуването и статута на МВО и в действалите по-късно Устав за духовно устройство и управление на
мюсюлманите в България (действал
от 23.11.1945 г. до 22 май 1951 г.), Устав на мюсюлманското изповедание в Народна
република България, Устав да духовното устройство и
управление на мюсюлманите в България от 1992 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 1994 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 1997 г., Устав на мюсюлманското изповедание в Република България от 2005 г., Устав на мюсюлманското изповедание от
2011 година.
Съгласно Устава от 1919 г. всяка вероизповедна община
може да има един или повече молитвени домове според броя на населението си (§
90). По силата на § 168 от този устав всички общински вакъфи в Царството се управляват от настоятелствата на МВО.
Съгласно
списъци на мюсюлманските вероизповедни общини в страната, разпределени по мюфтийства и околии, от 1927 г., 1936 г., 1948 г. и 1949
г., към 1949 г. е съществувала МВО в гр. С..
От представеното на л. 206, том I от делото, удостоверение, издадено от Софийски
окръжен съд на 06.03.2013 г., се установява, че в регистъра на местните
поделения на вероизповеданията, воден при съда, няма вписано местно поделение
на М.и. *** – М.н. ***.
При
тези доказателства съдът приема, че ищецът е правен субект, правоприемник на
съществувалите религиозни, религиозно-просветни и социалноблаготворителни
юридически лица на мюсюлманите в България в периода до 1949 година. По делото
липсват писмени доказателства за учредяването на мюсюлманска вероизповедна
община в гр. С. (а
за това съобразно действалия от 1919 г. устав се е изисквало разрешение от на
Министерство на външните работи и на изповеданията), която е имала правосубектността
на юридическа личност. Дори да се приеме, че въз основа на представените от
ищеца списъци, ведомост и писмо, в които са описвани притежавани от
мюсюлманската вероизповедна община в гр. Самоков недвижими
имоти, може да се обоснове извод за съществуването на такъв правен субект,
който има правото да притежава имоти в страната, то липсват доказателства за
придобиването на правото на собственост върху процесното
дворно място и джамията на някакво правно основание– чрез правна сделка, по
давност, по силата на закон или по друг, определен в закон, начин. От
представения от ищеца документ, озаглавен „Ведомост на имотите, принадлежащи на
Самоковската мюсюлманска вероизповедна община, находящи
се в гр. С.“, без посочена дата на съставяне, и писмо до Главното мюфтийство от
17.07.1940 г., се установяват следните записвания: във ведомостта - 4 дюкяна,
празно място на ул. „В.“, една джамия на ул. „Т.“ от 300 кв. м. застроено и 300
кв. м. двор, празно джамийско място на ул. „Ц. Б.“ от
400 кв. м., празно джамийско място на ул. „Т. Б.“ от 200
кв. м., празно място в „А. ч.“ от 100 кв. м.; в писмото – 3 дюкана
и джамия. Ведомостта е подписана от председател, секретар-касиер и член, а
писмото от председател И. И. А. и сектетар – касиер Х.
М.. Не е ясна целта за съставянето на документите, които могат да бъдат
отнесени към изискването за водене на нарочни книги, вкл. и такава за инвентара
(§
34 от цитирания Устава от 1919 г.).
Освен посочената ведомост и писмо от 1940 г., съставени от самата вероизповедна
община, които по своята същност са частни свидетелстващи документи, съставяни
да удостоверят изгодни за самия автор факти, липсват доказателства за осъществен
в полза на мюсюлманската вероизповедна община придобивен
способ.
Съгласно
заключението към основната и допълнителна съдебно-техническа експертиза на
вещото лице К. и устните му разяснения при разпита му в съдено заседание първият
кадастрален и регулационен план на град С. е утвърден със заповед № …/…….. г.,
като процесният имот (джамията) попада върху парцел XX, а отбелязването за него е
„Джамия/С. к. д“, идентична понастоящем с имот с идентификатор ……….. Със
заповед № …./…. г. е утвърден следващ кадастрален и регулационен план на град С.
– част .. – Център,
за основа на който е използван изготвен в периода 1951 г. – 1954 г. кадастър, съгласно
предвижданията в който процесният имот попада в имот планоснимачен номер …, кв. .., и е налице отбелязване „турска
джамия“. В разписния лист към плана от 1955 г. срещу имот … липсва отбелязване
за собственик или документ за собственост, а е налице единствено записът
„турска джамия“. Със заповед № …. от …. г. е утвърден следващ регулационен план
на града, съгласно който процесният имот попада в
имот пл. № …, кв. .., и е налице запис в плана „Т. д.“. Държавен имот,
част от който е процесната джамия, в квартал .. с
площ от 6 400 кв. м. е отчужден по плана от 1964 г. за „градинка пред
джамията“ и е предмет на Акт за държавна собственост № …. от ………. година. Съгласно
плана от …. г., утвърден със заповед № ../... г., имотът попада в парцел . - ….,
кв. .., и е отреден за „паметник на културата, Б. д., хотел, търговски център,
автогара, поща“, а парцел .. от
кв. .. е отчужден по плана от 1978 г. „за Б. д.“. В разписния лист към плана
срещу имоти № № …., ….,, ….,, …., и …., от кв. .., .. и ..е записано отреждане
„ за паметник на културата, за общинско жилищно строителство, Б. д., хотел,
търговски център и поща, АДС № …./…. г.“. Имот пл. № …. от кв. .. с площ от
2 203 кв. м. и масивна сграда – Б.д. - са предмет на акт за публична
общинска собственост № …./……….. г., в който като бивш собственик на имота е
отбелязано „стар общински имот“. За основа на следващия регулационен план,
утвърден с Решение № 2007 от 17.05.2007 г. на ОС на град С., е използвана
кадастрална карта, одобрена със Заповед № ………. от ……….. година. Съгласно
предвижданията по този план процесният имот попада в
парцел ., кв. .., и е отреден за „Б. д. и озеленяване“. С решение на Комитета
за изкуство и кулутура, обн.
ДВ, бр. 38/1972 г., процесната джамия е обявена за
архитектурен паметник от епохата на Възраждането.
От
показанията на свидетелите Р. М., И. В., Н. Н. и Д. Б. се установява, че в
периода 1954 г. – лятото на 1956 г. процесната джамия
била обслужвана от дядото на свидетеля Р. М. – З. ходжа, като след смъртта му
през 1956 г. започнали дейности по реставрация и ремонт на сградата, която била
в лошо състояние – покривната конструкция била нарушена, имало течове,
прозорците били изпочупени, оградата – порутена. Ремонтът продължил до 1962 г.
– 1963 година. След ремонтирането й сградата била ползвана като зала за
изложби, за концерти на струнни инструменти и като музеен обект. Понастоящем
джамията е част от Градския исторически музей в гр. Самоков.
Към
1919 г. в Царство България отношенията по придобиване, управление и прехвърляне
на правото на собственост върху недвижими имоти, са регулирани от Закон за
имуществата, собствеността и сервитутите /ДВ бр.
29/07.02.1904 г., отм. от 16.12.1951 г./, Закон за задълженията и договорите
/ДВ бр. 268/05.12.1892 г., отм. от 01.01.1951 г./ и
Закон за давността /ДВ бр. 23/30.01.1898 г., отм. от 16.12.1951 г./.
Съгласно
чл. 27 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите
имуществата на светски и църковни учреждения и на
другите юридически лица принадлежат на тия учреждения
и лица, само ако законите на царството им признават право да придобиват и
владеят имущества, като имуществата на църковните учреждения
подлежат на гражданските закони /чл. 28 от същия закон/. Разпоредбата на чл. 64 от Закона за имуществата,
собствеността и сервитутите дава възможност за
придобиване на вещи чрез завладяване. За да бъде придобито чрез давност
правото на собственост върху недвижими имоти, е необходимо вещите да се владеят
добросъвестно и на юридическо основание в продължение на десет години /чл. 29
от Закона за давността/. Съгласно чл. 34 ЗД може да се придобие чрез давност
правото на собственост върху недвижими имущества с непрекъснато владение в
продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и
добросъвестност.
По
делото липсват доказателства, че след 1919 г. мюсюлманската вероизповедна
община в гр. Самоков е упражняванявала
в период, по-дълъг от 20 години,
фактическа власт по отношение на процесния имот,
демонстрирайки поведение на пълноправен собственик (animus),
т. е. поведение, което безсъмнено сочи на упражняване на собственическите
правомощия в пълен обем. За да е налице владение, годно да произведе правни
последици, е необходимо упражняването на фактическата власт за себе си да е
постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено (да няма съмнение, че владелецът
държи вещта, както и за това, че я държи за себе си). Доказателства в тази насока не са
ангажирани.
В молба за уточнение на иска от 07.11.2013 г. ищецът сочи като придобивно основание Споразумение (Съглашението) от
06.04.1909 г. между правителствата на Турция и България в изпълнение на руско-турския протокол,
подписан в Санкт Петербург на 03.04.1909 г., утвърдено на 13.01.1910 г. и
публикувано в ДВ бр. 13/1910 година. Този акт не урежда, нито сам по себе си
представлява, способ за придобиване право на собственост. Вярно е посоченото от
ищеца, че § VІI
урежда
условията и общия ред за опазване и за отчуждаване на вакъфските
имоти, но нито един от текстовете на Съглашението не указва ред и начин за
придобиване на тези имоти.
Ето
защо недоказано е твърдението на ищеца, че мюсюлманската вероизповедна община в гр. С. е притежавала правото на собственост върху
спорното място и построената върху него джамия, от което следва, че ищецът не
може да придобие правото на собственост върху тях по силата на правоприемство.
Липсват каквито и да е доказателства за
одържавяване, отчуждаване,
конфискуване или незаконно отнемане на процесния поземлен
имот,
което изключва при хипотезата
на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията същият да се счита по силата на
закона за реституиран в полза на ищеца.
При
тези мотиви съдът обосновава
извод за неоснователност на предявения от ищеца ревандикационен
иск.
С
оглед изхода на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
разноските по водене на делото, а именно сумата от 10 000 лева за адвокатско
възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за
прекомерност на това възнаграждение, тъй като делото се отличава и с
фактическа, и с правна сложност. Продължителността на производството (независимо
от периодите, в които е било спряно)
е в рамките на почти десет години, поради което при минимум от 2 485.61
лева (определен
на основание чл. 7, ал. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, ред. ДВ, бр. 2 от 2009 г.) размер от
10 000 лева не се явява прекомерен.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „М.и.“*** иск с правно основание чл. 108 ЗС
за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик
на поземлен имот с идентификатор …………. по КККР на гр. С., одобрен със Заповед №
………../……… г., с административен адрес – гр. С., ул. „М.“, с площ на застроения
терен 371 кв. м., трайно предназначение на територията– урбанизирана, начин на
трайно ползване – за исторически паметник, историческо място, номер по
предходен план – …, при съседи: от всички страни ПИ ……….., заедно с намиращата
се в него сграда – „Б. д.“ – с идентификатор ., застроена на 371 кв. м., и за
осъждането на О.С. да предаде на ищеца владението върху спорната земя и
описаната джамия.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „М.и.“***, да заплати на О.С. сумата от 10 000 (десет хиляди) лева
– разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: