гр.Русе, 04.01.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД VІ-ти
граждански състав в публично заседание на четвърти декември през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА БАЛДЖИЕВА
при
секретаря ГАЛЯ ГЕОРГИЕВА, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1156
по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Ищецът Б.К.Г. *** твърди, че на 02.08.2013 г. по повод
на изпълнение на служебните си задължения, в качеството му на „работник
строителство, ремонт и поддръжка на ПЖПС“ в „Експрес Сервиз“ ООД, бил изпратен
на ЖП-гара Русе – Север за отстраняване на повреда по електровоз №86004-2
стопанисван от „Булмаркет ДМ“ ООД, който аварирал на шести коловоз. Твърди се
също, че поради голямата дължина на
железопътния състав, електровозът бил в т.нар. „закрита дистанция“ за пети
коловоз с половин локомотив, на разстояние 7.80 метра от знака за дистанция в
близост до административната сграда. Освен това изрично се изтъква, че за
обстоятелството, че ще бъде извършван ремонт точно в този участък бил надлежно
уведомен ръководител движение – К.Н.Д., който към процесния момент бил на смяна
в качеството му на служител на НК „ЖИ“ гр. София. Ищецът заявява още, че около
11:30 часа на същия ден след като вече били преустановени
ремонтните дейности във връзка с предприето слизане от отремонтирания локомотив
при пълно спазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труд,
гърбом излязъл, и тъкмо преди да стъпи на първото стъпало бил притиснат,
повлечен и изхвърлен нагоре от минаващ по същото време локомотив по 5-ти
коловоз. В резултат на инцидента Б.Г. твърди че се озовал паднал между релсите
със счупен крак и кървящи рани по главата, без да може да осъзнае какво точно
му се е случило в първите мигове след претърпяното, като непосредствено след
тях той бил откаран по спешност в МБАЛ – Русе с помощта на своите колеги,
където в отделение „Ортопедия и травматология“ на 05.08.2013г. претърпял
операция, при която му били монтирани метални шини в лявата глезенна става.
Ищецът твърди в продължение на това, че възстановяването му било трудно и
тежко, изпитвал много болки и страдания, дори и към настоящия момент не можел
пълноценно да натоварва своя крак и това обстоятелство го карало да се чувства
непълноценен човек, а това от своя страна напрягало и неговата психика. Ищецът
твърди, че също освен претърпени вреди в резултат на физически и психически
травми е претърпял и вреди, изразяващи се в разликата между получаваното
трудово възнаграждение преди инцидента и получаваното след това обезщетение за
временна нетрудоспособност за периода от 02.08.2013 г. до 27.07.2014г. Заявява,
че К.Д. в качеството му на „дежурен ръководител движение“ на ЖП гара Русе
–Север е отговорен за всички претърпени вреди, тъй като е нарушил чл. 422,
ал.3, т.1, чл. 426, ал. 4 и чл. 371 от Правилата за движение на влаковете и
маневрената работа в железопътния транспорт и то в качеството му на
работник-служител на ответната по делото страна при и по повод изпълнение на
задълженията си. Във връзка с така причинената средна телесна повреда е било
образувано досъдебно производство №3378/2013 година по описа на РРП, като
същото по изрично желание на ищеца било прекратено с постановление от
04.03.2014 година.
За причиненото му увреждане между страните било водено
гр.д. № 5402/2016г. по описа на РРС, по което предявил исковете си за
обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди частично, всеки в
размер на 1250 лева. С влязло в сила решение по посоченото дело ответника е
осъден да заплати на ищеца Г. сумата от 1250.00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди и сумата от 1250.00лв. – претърпени
имуществени вреди, ведно с разноските по делото.
По изложените съображения Б.Г., моли съда да постанови
съдебно решение, с което да осъди ДП Национална компания „Железопътна
инфраструктура” – гр.София, да му
заплати сумата от 20 000,00 лв. представляващи обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, както и сумата от 3123,80 лв.– обезщетение за имуществени
вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането
до окончателното изплащане, както и разноските по делото.
В срока по чл.131 ГПК, ДП Национална компания
„Железопътна инфраструктура поделение“, Поделение „УДВГД“ Горна Оряховица
изразява становище за недопустимост и неоснователност на исковете. Ответникът
твърди, че не се явява страна по така предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, тъй като К.Д., в качеството му на „дежурен ръководител движение“ не би
могъл да отговаря за нарушаването на визираните от него разпоредби, а
именно чл.422, ал.3, т.1, чл.426, ал.4 и
чл.371 от Правилата за движение на влаковете и маневрената работа в
железопътния транспорт. Същите регулирали маневрената работа и така се отнасяли
до лице заемащо длъжността „ръководител маневра“, а не „ръководител движение“,
поради което бил надлежно легитимиран друг субект. По отношение на
основателността на исковите претенции заявява, че непозволеното увреждане по
чл.49 ЗЗД се оказва напълно недоказано като фактически състав, както и че не
били налице визираните в чл. 45 ЗЗД предпоставки за прекия причинител на
вредата - К.Д.. Твърди, че отговорен за инцидента е ръководителя на маневрата,
тъй като бил нарушил чл. 524 от Наредба №13/30.12.2005 г. за осигуряване на
здравословни и безопасни условия на труд в железопътния транспорт, същия не е
следвало да дава разрешение за извършването на маневра съобразно наличието на
опасност, наличието на нарушена дистанция и на работници в маневрения район.
Ответникът още заявява, че преди отварянето на входния светофар дежурния
ръководител движение е спазил своите задължения като е приел влака на свободен
коловоз, както и че инцидента не възниква по време на приемане на влака, с
който е нанесена травмата на ищеца, а при връщането на влака. Намира, че иска
за обезвреда на неимуществени вреди е неоснователен и недоказан по размер,
обезщетението следвало да се определи от съда по справедливост. Навежда доводи
и за съпричиняване на вредоностния резултат, тъй като Б.Г. не изпълнил
предписанията на чл. 11 от Наредба № 13 от 30.12.2005 г. за осигуряване на
безопасни и здравословни условия на труд в железопътния транспорт. Прави
възражение за изтекла погасителна давност на претенцията за законна лихва от
момента на увреждане -02.08.2013г. до окончателното изплащане, на основание
чл.111, б.“в“ ЗЗД, предвид което счита същата за неоснователна.
Третото лице-помагач на ответната страна- К.Н.Д.
оспорва изцяло исковете.
Съдът като
обсъди по реда на чл. 12 и чл. 235 ГПК събраните по делото и относими към
разрешаване на спора доказателства във връзка с доводите и съображенията на
страните, приема за установено от фактическа страна следното:
От
приложеното по делото гр.д. № 5402/2016 г. по описа на РРС, се установява, че с
влязло в законна сила на 15.01.2018 г. решение №837 от 03.07.2017 г., е уважен
предявеният от ищеца срещу ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура
поделение“, Поделение „УДВГД“ Горна
Оряховица иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1250.00 лева, предявен
като частичен иск в пълен размер на 4373,80 лева, представляващи разликата
между получено обезщетение за нетрудоспособност и пропуснато трудово
възнаграждение за периода 02.08.2013г. – 27.07.2014 г; сумата от 1250.00 лева, предявен като частичен иск в пълен размер на
45 000.00 лева за претърпени болки и страдания от счупената глезенна става
и сумата от 1250.00 лева, предявен като частичен иск в
пълен размер на 3000.00 лева за претърпени неимуществени вреди от нанесени с
инцидента от 02.08.2013г. психически травми.
От
представеното по делото решение от 15.01.2018 г. по в.гр.д. № 782/2017 г. по
описа на РОС се установява, че със същото е потвърдено решение от 03.07.2017 г.
по гр.д. №5402/2016 г. по описа на РРС.
По делото е
представено обяснение от 05.08.2013г. на К.Н.Д. , извадка на цитираните в
отговора на исковата молба текстове от Правила за движение на влаковете и маневрената работа в
железопътния транспорт, покана за доброволно изпълнение по изп.д.№
20189140400074 на ЧСИ Васил Николов и преводно нареждане за кредитен превод от
29.01.2018г.
Други
доказателства, относими към предмета на спора, не са ангажирани.
На основата
на така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Настоящият
съдебен състав счита, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45
от ЗЗД.
Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. За да е възникнало спорното право за
обезщетяване на ищеца, последният следва да докаже факти, които се субсумират
под хипотезата на гражданския деликт, а именно: виновно и противоправно
поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вредите, както и фактите,
водещи до ангажиране на отговорността на възложителя - възлагане на работа на
делинквента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й. Това
са правопораждащи факти и доказването им следва да се извърши от ищеца в
условията на пълно и главно доказване.
В случая е
налице влязло в сила решение по гр.д. № 5402/2016 г. по описа на РРС, с което е
разрешен спорът между страните относно наличие на основание, на което се дължи
обезщетение за неимуществени и имуществени вреди в резултат на инцидент,
възникнал на 02.08.2013г., като исковете са предявени като частични. Тази сила
на пресъдено нещо следва да бъде зачетена при разглеждане на иска за горницата,
тъй като формираната сила на пресъдено нещо е обхванала правопораждащия
юридически факт на вземането и заявения размер на частичния иск. Налице е сила
на пресъдено нещо относно основанието на предявения иск, но не и относно
размера, надхвърлящ обективираната част, за която е осъден ответника в
диспозитива на съдебното решение. Съдебните инстанции (първоинстанционният и
въззивен съд) са разгледали предпоставките и разрешили въпроса налице ли е било
за ищеца право да претендира обезщетение за неимуществени и имуществени вреди. Общите правопораждащи
факти на спорното материално право, се ползват със сила на пресъдено нещо. Да
се преразгледа въпросът налице ли е основание за присъждане на обезщетение, би
довело до възможността да се постановят противоречиви съдебни решения.
В актуалната
съдебна теория и практика е възприето разбирането, че силата на пресъдено нещо
на решението по частичния иск следва да бъде зачетена в производството за
остатъка от размера на обезщетението. Задължението за зачитане на влязлото в
сила решение е регламентирано в чл. 297 от ГПК - съдът е длъжен да възприеме
като свое скрепеното със сила на пресъдено нещо съдебно установяване и да
изхожда от него при своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от силата
на пресъдено нещо, като няма право на свое самостоятелно становище по въпроса,
разрешен със силата на пресъдено нещо и не може поради това да пристъпва към
нова проверка на фактите, обуславящи съдебно установеното право, нито към ново
прилагане на закона към установените факти.
Така с
горецитираното решение, с което се уважава частичният иск, се установява само
част от размера на вземането, като касае същото материално правоотношение, като
това, което е предмет на иска за останалия размер на вземането. С това решение
е установено със силата на пресъдено нещо съществуването на обезщетение за част
от неговия размер. Съдът, разглеждащ иска за останалия размер на вземането не
може да приеме, че вземането съществува над определен размер, без да се
съобрази с признатото му със силата на пресъдено нещо съществуване до този
размер, т.е. уваженият в решението по частичния иск. С последното ищецът вече е
получил защита и с иска за останалия размер търси само допълваща такава, тъй
като с двата иска се търси защита по един и същ правен спор.
Поради това
за да постанови своето решение съдът трябва да продължи дейността на съда по
частичния иск, а не да започне от самото начало, като отново формира собствени
изводи относно съществуването на вземането в определен размер. За да постанови
решение по оставащия размер, съдът трябва да зачете това по частичния иск и да
продължи с разглеждане на въпроса, който е останал неразрешен - този за
оставащия размер на вземането.
Следователно
в настоящото производство съдът е длъжен да се съобрази с влязлото в сила
решение по гр.д. № 5402/2016 г. по описа на РРС, уважаващо частичния иск и трябва да приеме като
свое установеното със сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на
вземанията в определен размер (1250.00 лева, предявен като частичен иск в пълен
размер на 4373,80 лева, представляващи разликата между получено обезщетение за
нетрудоспособност и пропуснато трудово възнаграждение за периода 02.08.2013г. –
27.07.2014 г; сумата от 1250.00 лева, предявен
като частичен иск в пълен размер на 45 000.00 лева за претърпени болки и
страдания от счупената глезенна става и сумата от 1250.00
лева, предявен като частичен иск в пълен размер на 3000.00 лева за претърпени
неимуществени вреди от нанесени с инцидента от 02.08.2013г. психически травми).
Присъдените с решението по частичните искове размери на обезщетението следва да
се приспаднат от общите размери на вземанията, за да може да се прецени дали
претендираните остатъци съществуват.
Така силата
на пресъдено нещо на посоченото решение на РРС, с което частичните искове са
уважени и се установява съществуването на правото на обезщетение в определен размер,
включително и нейното преклудиращо действие, очертават обхвата на защитните
средства на ответника в настоящото производство за останалия размер.
В светлината
на изложеното, настоящият състав, разглеждащ последващи частични искове, е
обвързан от изводите на постановеното вече решение по частичен иск относно
наличието на основание за ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания и изживени негативни емоции. Сила на
пресъдено нещо не е формирана единствено по отношение на размерите на
обезщетенията над присъдените от по 1
250 лева до претендираните съответни размери, което обуславя и допустимостта на
настоящото производство. Не е налице пречка с оглед диспозитивното начало
ищецът да предяви отделен или отделни частични искове, които като общ сбор не
надхвърлят целия размер на претендираното обезщетение от съответно 4373.80 лева,
45 000.00 лева и 3000.00 лева. Установените с решението по частичния иск
общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез
основанието и петитума на иска, се ползват със сила на присъдено нещо и по иска
за останалата част от обезщетението. Формираната сила на присъдено нещо на
решението по частичния иск преклудира правоизключващите възражения на ответника
относно спорното право, претендирано в отделно производство за останалата част
от обезщетението, преклудирани са възраженията на ответника срещу
правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на спорното
право. В настоящото производство, което е за друга част от остатъка на
вземането, ответникът не може да възразява относно съществуването и
изискуемостта на вземането. Направените възражения срещу тези факти, касаещи
възникването на вземането, са преклудирани с постановяване на решението по частичния
иск. Силата на присъдено нещо не се разпростира само по отношение на остатъка
от вземането, като ответника разполага с възможност да ангажира доказателства,
с които да установи, че не дължи заплащане на обезщетение за горницата над
присъденото такова с решението по гр.д. № 5402/2016 г. по описа на РРС. Така
със сила на присъдено нещо е признато основанието на настоящата претенция,
която представлява непретендираната и съответно неприсъдена разлика. Поради
това настоящият съд е обвързан от обективните предели на силата на присъдено
нещо да приеме, че основанието за обезщетение съществува.
При твърдение
за съществуване на обезщетение в по-голям размер вторият частичен иск е допустим,
като в тежест на ищеца е да установи размера на вземането над признатата и
присъдена сума с решението по предишния частичен иск.
Между
страните по делото е приключило производството по гр.д. № 5402/2016 г. по описа
на РРС по предявени частични искове. Формираната сила на присъдено нещо по тези
искове не се разпростира и върху останалите размери на вземането, предявени в
настоящето производство. В този смисъл и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001
г. на ОСГК. Дали обезщетението за разликата съществува, се установява в новия
състезателен исков процес. Именно такова пълно и главно доказване на
претенцията си ищецът не е провел. В настоящето производство ищецът, комуто е
доказателствената тежест не е ангажирал доказателства за установяване на размер
на вреди в повече от това, за което са уважени първоначално предявените частични
искове по гр.д. № 5402/2016 г. по описа на РРС.
Не се смятат нито признати, нито отречени със сила на
пресъдено нещо доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните
правоотношения. По други дела между същите страни те могат отново да бъдат
предмет на спор, на доказване и установяване, без да може срещу това да се
предяви отвод за пресъдено нещо. Доказателствената сила на мотивите към друго
съдебно решение относно фактите, потвърдени или отречени, е противопоставима на
трети лица, може да се оборва инцидентно с всякакви доказателстеви средства и
не обвързва съда по друго дело. /виж в този смисъл съответно Ж. Сталев
"Българско процесуално право"/. В Тълкувателно решение № 1 от
4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т.18 Върховният касационен
съд приема за неправилно становището, че мотивите подлежат на самостоятелно
обжалване, защото това погрешно се свързва с една възможност те да бъдат
източник на правни последици наред с диспозитива на решението. По отношение на
съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените
факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено
нещо, защото не са елемент от спорния предмет. В същата насока в Решение № 143
от 7.12.2010г. по т. д. № 1100/2009г.
ВКС ТК приема, че констатациите на съда, направени в мотивите по
правнорелевантни за конкретния спор факти и преюдициални правоотношения, не се
ползват със сила на пресъдено нещо. Поради изложеното предявените искове следва
да бъдат отхвърлени.
Този изход на
спора обуславя присъждане на разноски в полза на ответника съобразно
отхвърлената част от исковете на основание чл. 78, ал.3 от ГПК. На основание
чл.78, ал.10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Б.К.Г., ЕГН ********** *** срещу Национална Компания "Железопътна Инфраструктура" ДП,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление- гр.София, бул.
„Княгиня Мария Луиза“ № 110, представлявана
от К. Х. П., иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за
сумата от 20 000,00 лв. представляващи
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и сумата от 3123,80 лв.–
обезщетение за имуществени вреди,
ОСЪЖДА Б.К.Г., ЕГН ********** *** да заплати на Национална Компания "Железопътна
Инфраструктура" ДП, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление-
гр.София,бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 110, представлявана от К. Х. П. сумата от 300.00 лева-разноски по
делото.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на ответната страна Национална
Компания "Железопътна Инфраструктура" ДП, ЕИК:********* – К.Н.Д.,
ЕГН:**********,***
Решението може да се обжалва пред Русенски окръжен съд
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Районен съдия: