Решение по дело №6613/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266634
Дата: 18 ноември 2021 г. (в сила от 22 ноември 2021 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100506613
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 юли 2020 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 18.11.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                    мл.с-я  ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия ..... гр. д. № 6613/2020 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение 74188/20 от 21.04.2021, постановено по гражданско дело №39334/18 година по описа на СРС, 143 състав, е отхвърлен предявения от К.Б.А. срещу ,,П.“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ,,П.“ АД /с предходно наименование К. АД/ сумите по изпълнителен лист от 12.11.2019 г., издаден от СРС, 68 с-в по гр.д. №24212/2009г., а именно: главница в размер на 764,00 лв (по договор за кредит №2002-00027292/02.03.2007г), договорна лихва в размер на 145.48 лв. за периода от 02.04.2007г. до 02.03.2008г., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 13.05.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 125,00 лв., представляваща разноски по заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят изтъква, че в конкретния случай на 21.08.2013 г. е изтекла кратката – 3 /три/ годишна погасителна давност, а на 21.08.2015г., е изтекла дори и петгодишната погасителна давност. Поддържа, че при всички случаи давността за принудително удовлетворяване на обективираните в изпълнителния лист вземания са били изтекли към 18.11.2015 г.  -датата на образуване на второто изпълнително дело- ИД 726/15 по описа на ЧСИ М.. Оспорва и извода на СРС, че влязлата в сила заповед за изпълнение има характер на съдебно решение, поради което и давността започвала да тече след издаването й. Ищецът твърди, че всъщност влязлата в сила заповед по чл.410 ГПК  се ползва само с изпълнителна сила и единствено в хипотезите на чл.422 ГПК, тя би могла да се ползва със сила на пресъдено нещо относно съществуването на вземане и в този случай ще бъде приложима нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД. В случая, според жалбоподателя, последиците на акта по чл.410 ГПК не се приравняват на решение и съответно давността не е петгодишна, а е тази по чл.117 ал.1 ЗЗД, която съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, който в процесния случай е три години и е изтекъл на 21.08.2013 година.  Оспорва се и извода на СРС, че при образуването на второто по ред изпълнително дело  давността се прекъсва. Като аргумент в противоположната посока, жалбоподателят посочва, че същинско изпълнително действие по смисъла на чл.116 б. „В“ ЗЗД е налице само в случай на реално засягане на правната сфера на длъжника като такова се явява налагането на запор на банкова сметка ***.12.2015 г., но тъй като към този момент погасителната давност е изтекла, това действие било не е прекъснало давността и не е породило правни последици. Моли съда да отмени решението и уважи предявения иск. Претендира и направените по делото съдебни разноски пред двете инстанции.

Въззиваемият ответник ,,П.“ АД и третото лице помагач на страната на ответника  -„А.з.с.н.в.“ АД. не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася по правилносста  на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания като проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обоснованосста само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а що се отнася до правилността на първоинстанционното решение, той е обвързан от посочените в жалбата пороци. 

Страните не спорят, че ищецът К.Б.А. е длъжник по изпълнително дело №20118440401108, по описа на ЧСИ О. М. образувано въз основа на изпълнителен лист от 12.11.2009 г., издаден на основание влязла в сила Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по гр.д. № 24212/2009г., на СРС, в полза на „К.” АД, за следните суми: главница в размер на 764 лв (по договор за кредит №2002-00027292/02.03.2007г), договорна лихва в размер на 145.48 лв за периода от 02.04.2007г. до 02.03.2008г., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 13.05.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и 125 лв., представляваща разноски по заповедното производство, 25 лв, представляваща платената държавна такса и 100 лв. адвокатско (юрисконсултско) възнаграждение.

Настоящият състав споделя изводите на СРС, че вземания на ответното дружество по процесния изпълнителен лист се погасяват с предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност, тъй като те произтичат от влязла в сила Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и последиците ѝ следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно решение. В тази връзка следва да се посочи, че в производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по-неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия исков ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима само по отношение на влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани.  /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

Следва да се отбележи още, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

В конкретния случай от представеното копие от изпълнително дело №20118440401108, по описа на ЧСИ О. М. последното валидно изпълнително действие датира от 13.08.2010г., когато с писмо изх. № *********/13.08.20210 г. на длъжностно лице в Банка ДСК ЕАД, банката е уведомила съдебния изпълнител за наложен запор върху банкова сметка ***, от който момент давността е прекъсната по аргумент от чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. След тази дата в продължение на две години не са предприемани други изпълнителни действия, поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, т.е. считано от 13.08.2012 г., независимо от обстоятелство, че настъпилата перемция е била констатирана от съдебния изпълнител едва с Постановлението от 28.10.2015 г. Следва да се отбележи, че според даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като същото съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г., IV ГО на ВКС, и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г., IV ГО на ВКС, споделящи се и от настоящия състав на съда, е прието, че прилагането на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се прилага от този момент за вбъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г, постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това.

Следва да се отбележи, че към настоящия момент е налице образувано тълкувателно дело №3/2020 пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Въпросът е обуславящ изхода на настоящия спор, но по аргумент от т. 1 от ТР №8 от 07.05.2014 г., по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС право да спре настоящото производство има единствено и само касационната инстанция.

В контекста на изложеното от 13.08.2012 г. е започнала да тече нова давност. Но дори изпълнителното дело да е било перемирано, необразуването на постъпили нови искания от взискателя в отделно дело нямат значение за прекъсването на давността. Действително образуването на изпълнително дело не е предприемане на принудително изпълнение, а е от категорията на административни такива /канцеларско действие/, което следва предявяването на изпълнителния лист за изпълнение. Когато обаче молбата за изпълнение съдържа искане за изпълнителни действия, които са от категорията да прекъснат давността – те ще прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им е забавено по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така е осуетявал тяхното прилагане, без значение на това дали е настъпила перемция или не по конкретното изпълнително дело. /в този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в РЕШЕНИЕ № 3724 от 24.02.2021 г., постановено по гр. д. № 1747/2020 г.; РЕШЕНИЕ № 93 от 17.05.2021 г., постановено по гр.д. 2766/2020 г.; Определение № 248 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о., ГК/

Предвид приетото от настоящия състав, че до отмяната на ППВС №3/1980 г. по образуваните изпълнителни дела давността е спряла да тече, то и следва да се приеме, че до прекратяване на №20118440401108, по описа на ЧСИ О. М. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 13.08.2012 г. по силата на закона, давност не е текла. Едва след този момент, считано от 14.08.2012 г. е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност и същата би изтекла на 14.08.2017 г. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. В случая давността е била прекъсната на 08.10.2015 г. с молбата на взискателя вх. № 15449/08.10.2015 г. при ЧСИ С.Я.за налагане на запор на банковата сметка на длъжника в ОББ АД.– арг. т. 10 Тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС /“Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“/. Предшестващото „прекратяване“ на изпълнителното дело поради перемция е без правно значение, както беше посочено по-горе. От този момент - 08.10.2015 г. е започнала да тече нова 5 /пет/ годишна погасителна давност, която е била прекъсната с изпращане на запорно съобщение до работодателя на ищеца – „Д.Г.“ ООД на 17.05.2018 г. по последващо образуваното изп.д. № 20158460400726 по описа на ЧСИ О.М.. От този момент и по арг. от т. 10 Тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС / давността е била прекъсната и е започнала да тече нова 5 /пет/ годишна давност, която не е изтекла нито към момента на предявяване на исковата молба-15.06.2018 г., нито  към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 25.06.2021 г.

Тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия-ответник следва да се присъдят съдебни разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 74188/20 от 21.04.2021, постановено по гражданско дело №39334/2018 година, по описа на СРС, 143 състав.

ОСЪЖДА К.Б.А. с ЕГН **********  да заплати на ,,П.‘‘ АД, ЕИК ********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв. за производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                          

                                                                                                ЧЛЕНОВЕ: