№ 19
гр. София, 06.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503942 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 198/06.08.2020 г., постановено по гр. д. № 578/2019 г. по описа на ОС-
гр. Враца, ГО, частично са уважени предявените от А.Ш., А. Ш., Н. П.-Я., М. Н. фон К., Н.
Н. Р., А. Г., С. Л., Ф. Р. и А. М. срещу ЕТ „А.-Т. А.-Е. А.” и „ТЕ Агро” ЕООД (конституиран
като ответник в настоящия процес при допуснатото с Определение, постановено в о. с. з. на
27.05.2020 г., субективно изменение на исковете чрез добавяне на нов ответник по реда на
чл. 228, ал. 3 ГПК) активно и пасивно субективно и кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата общо от 25824,76 лв., представляваща сборът от наемно
възнаграждение за временно възмездно ползване по Договор за наем от 17.06.2015 г. на
четири ниви, обект на това наемно правоотношение – за стопанската 2015/2016 г. (този иск е
отхвърлен за разликата до пълния му предявен общ размер от 27695,96 лв.), ведно със
законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 15.11.2018 г., до окончателното
й заплащане, както и за заплащане на сумата общо от 6428 лв., представляваща законната
мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 03.06.2016 г. до
15.11.2018 г. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен общ размер от
7049,62 лв.).
Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ответниците в
частта, в която е уважен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 12912,38 лв.,
1
представляваща първоначалната авансова вноска, уговорена в клаузата на чл. 17, ал. 1, т. 1
от процесния договор за наем (50% от глобално уговореното наемно възнаграждение за
временното възмездно ползване на процесните земеделски земи - този обжалваем размер е
окончателно определен с уточнителна молба от 03.02.2021 г., намираща се на л. 41 от
кориците на настоящото дело). Както е изяснено в Определението на САС от 08.01.2021 г.,
постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, макар и искът с правно основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД да е бил нередовен, тъй като ищецът не е уточнил периода на тази акцесорна искова
претенция, в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила и въззивният съд не
притежава правомощие да даде съответни указания на ищеца да отстрани тази нередовност с
предупреждение за неблагоприятните процесуални последици от неизпълнение на тези
указания. В този смисъл, недопустимо е едва с уточнителна молба - извън уредения в чл.
259, ал. 1 ГПК решителен 2-седмичен срок, да бъде обжалвано първоинстанционно решение
в друга част извън тази, която е била предмет на въззивната жалба. Следователно, извън
решаващата дейност на въззивния съд представлява законосъобразността на
първоинстанционното решение в тази част, поради което САС не следва да се произнася по
основателността и на този акцесорен иск.
Въззивниците излагат правни съображения за неправилност на крайния съдебен акт,
постановен от ОС-гр. Варна, тъй като първоинстанционното решение - в обжалваната му
част, е постановено при нарушение на материалния закон - с единствения правен довод, че
главното парично вземане, предмет на въззивната жалба и което представлява
първоначалната авансова вноска, уговорена в клаузата на чл. 17, ал. 1, т. 1 от процесния
договор за наем (50% от глобално уговореното наемно възнаграждение), е покрито с изтекла
кратка (3-годишна) погасителна давност. Счита, че исковата молба е подадена на 27.11.2018
г., а както незаконосъобразно е приел първоинстанционният съд - на 15.11.2018 г. (по
пощата). В този смисъл, поддържа своето правно съждение, че дори и сезиращият съда акт
да е подаден по пощата преди да е изтекла погасителната давност, съгласно разпоредбата на
чл. 125 ГПК искът се счита за предявен с постъпването на исковата молба в съда, т.е. на
27.11.2018 г. От друга страна, твърди, че ищците не са доказали правнорелевантното
обстоятелство, че пощенската пратка, към която се е съдържала исковата молба, е подадена
на 15.11.2018 г., до който незаконосъобразен правен извод е достигнал ОС-гр. Враца.
Въззиваемите не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба,
но в проведеното пред САС о. с. з. на 07.12.2021 г. техният процесуален представител
изразява становище за нейната неоснователност, тъй като от събраните и пред въззивния съд
доказателства се установява правнорелевантното обстоятелство, че исковата молба е
подадена по пощата в деня, в който изтича кратката (3-годишната) погасителна давност на
паричното вземане, предмет на въззивното производство.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищците в частта, в която
предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове са отхвърлени над
сумата от 25824,76 лв. до предявения размер от 27695,96 лв. (главният иск), респ. над сумата
от 6428 лв. до предявения размер от 7049,62 лв. (акцесорният иск), а от ответниците, в
2
частта, в която главният иск (за сумата от 12912,38 лв.) и акцесорният иск (за сумата от 6428
лв.) са уважени, поради което то е влязло в законна сила - в тези части, и въззивният съд не
дължи произнасяне.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата се
явява допустима, а разгледана по същество, тя е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
ОС-гр. Враца е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и
неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет
на договора и заплащането на уговореното наемно възнаграждение, не се включват в
неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.
За да възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, респ. за
заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят следва да предаде на
наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основното задължение на наемодателя е: 1) да предаде наетата вещ на наемателя и 2)
да му предостави свободното ползване на обекта на наема в рамките на уговорения срок, а
за наемателя се пораждат следните правни задължения: 1) да заплати уговореното наемно
възнаграждение, 2) да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното
предназначение, 3) да заплаща всички уговорени разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и 4) да я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
От договор за наем на земеделска земя, сключен на 17.06.2015 г., се установява, че
между ищците и ЕТ „А.-Т. А.-Е. А.”, който впоследствие е прехвърлил своето търговско
предприятие като съвкупност от субективни права, правни задължения и фактически
отношения по смисъла на чл. 15, ал. 1 ТЗ на втория ответник „ТЕ Агро” ЕООД, е породено
наемно правоотношение, по което ищците са се задължили срещу насрещната парична
престация – заплащане на уговореното месечно наемно възнаграждение - първоначално в
размер на сумата от 24254 лв. (50% от общо уговореното наемно възнаграждение - в срок до
15.11.2015 г. , а останалите 50% от общо уговореното наемно възнаграждение - в срок до
15.11.2016 г.), да предоставят за временно възмездно ползване процесните ниви за
стопанската 2015/2016 г.
Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК,
въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само
по релевираните във въззивната жалба основания, т.е. по действащия ГПК, по който се
развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар.
3
„ограничен, непълен въззив”).
Следователно, решаващата дейност на САС се съсредоточава върху пренесения с
въззивната жалба правен спор дали процесното парично вземане е покрито с кратката (3-
годишната) погасителна давност, като следва да се приеме, че всички материални
предпоставки, обуславящи неговото възникване, съществуване и изискуемост, са породени в
обективната действителност.
Съгласно клаузата на чл. 17, ал. 1, т. 1 от процесния договор за наем наемното
възнаграждение, което представлява първите 50% от уговорената наемна цена, е станало
изискуемо при настъпване на уговорения срок за изпълнение, т.е. на 15.11.2015 г. Именно от
този момент е започнала да тече уредената в чл. 111, б. „в”, предл. 1 ЗЗД кратка (3-годишна)
погасителна давност, която е следвало да изтече на 15.11.2018 г.
Исковата молба, обективираща осъдителният иск за реално изпълнение на
договорното задължение за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, с която
теклата погасителна давност е била спряна (арг. чл. 115, б. „ж” ЗЗД), респ. прекъсната (арг.
чл. 116, б. „в”, предл. 1 ЗЗД), е подадена по пощата в последния ден, преди тя да изтече, т.е.
на 15.11.2018 г., до който правилен фактически извод е достигнал и първоинстанционният
съд.
Съответният съдебен служител при СГС е удостоверил, че исковата молба е
постъпила в съда с пощенския плик („поща, не се чете”), приложен по делото. При
обикновен преглед на поставеното пощенско клеймо, обективиращо датата на подаване на
пощенската пратка, се установява, че изобразената дата върху него е „15.11.10”, като след
датното клеймо е посочена и цифрата „08 Sofia, София” (пощенската станция, както
предписва чл. RL 117, т. 1 от Заключителния протокол на Правилник за писмовните пратки
на Всемирния пощенски съюз; Берн, 2013 г.). Очевидно е, че, макар и последната цифра
„10” да не е четлива (за разлика от другите две - „15.11.”), обективно не е възможно исковата
молба, с която се претендира допускането на реално изпълнение на парични задължения,
които са възникнали през 2015 г., да е подадена през 2010 г. Следователно, дори и без
помощта на специални знания съдът може да достигне до категоричния фактически извод,
че пощенската пратка е с пощенско клеймо от „15.11.2018 г.” (установено е, че исковата
молба е постъпила в съда през 2018 г.).
Тази констатация категорично се потвърждава и от приетата от САС като
компетентно изготвена и неоспорена от стрините СПЕ, извършила анализ на процесното
пощенско датно клеймо - с увеличение на изследвания обект до 100х. Числото, което
изобразява годината на датното клеймо, видимо и с увеличаващ прибор наподобява „10”, но
по повърхността на плика в мястото на отпечатъка са налице множество зацапвания с
печатарско багрило с най-различни форми и размери - именно в средната част между
числата „1” и „0” е констатирано зацапване, наподобяващо запетая. От приложенията към
експертизата, удостоверяващи увеличен вид на отпечатъка на клеймото, се установява, че
върху числото „10” съставното число „0” е изобразено с частични контури, които
наподобяват числото „8”. При изслушване на СПЕ в проведеното пред въззивния съд на
4
07.12.2021 г. о. с. з. вещото лице пояснява, че между средната част на числото „0” преминава
пощенската марка, залепена върху пощенския плик, като при удрянето на клеймото
средната част на това число, което се вижда като „0”, не е препечатана (поради наличието на
пощенската марка - променена е височината между хартията и тази марка, поради което
средната част на числото не се вижда). Изяснява, че съобразно контурите на това число то
изобразява „0”, но тъй като не е пропечатана средната част, може да бъде и числото „8”.
Следователно, и настоящият съдебен състав достига до категоричния фактически
извод, че исковата молба е подадена на 15.11.2018 г. (както бе изяснено, дори и да се
приеме, че удостоверената в датното клеймо година е „10”, поради зацапването и
разминаването в повърхността на пощенския плик, логично е действително изобразената
година да е „18” - поради изложените вече логически съждения).
Представеното по настоящото дело писмо от „Български пощи” ЕАД не обективира
правнорелевантни за правилното решаване на правния спор обстоятелства, поради което
съдът не формира своето вътрешно убеждение въз основа на удостоверените в него факти.
В константната си практика по приложението на чл. 125 ГПК безпротиворечиво ВКС
е изяснил, че, когато исковата молба е подадена по пощата (арг. чл. 62, ал. 2 ГПК), нейните
материалноправните последици, вкл. и прекъсването на погасителната давност настъпват в
този момент, а не от постъпването й в съда - напр. Решение № 72/30.06.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 4065/2016 г., II г. о., ГК, в което се приема, че „Ако исковата молба е подадена по
пощата, то датата на пощенското клеймо се отбелязва върху първата страница - чл. 44, ал. 2
от Правилника и от тази дата настъпва прекъсването на давността - чл. 62, ал. 2 ГПК”;
Решение № 628/5.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2009 г., I г. о., ГК; Решение №
182/17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 60337/7.06.2021 г.
на ВКС по т. д. № 936/2019 г., II т. о., ТК; Определение № 114/24.02.2021 г. на ВКС по т. д.
№ 952/2020 г., I т. о., ТК и пр.
При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи и
настоящата съдебна инстанция достига до правни извод, че с предявяване на исковете за
реално изпълнение на уговореното правно задължение за заплащане на наемно
възнаграждение, обективирани в исковата молба, подадена по пощата на 15.11.2018 г. , е
спряно, респ. прекъснато теченето на погасителната давност, вкл. и за процесното парично
притезание, което е следвало да се погаси по давност в същия ден (с изтичане на 3 години от
настъпване на неговата изискуемост на 15.11.2015 г. - арг. чл. 69, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 114,
ал. 1 ЗЗД), поради което въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение трябва
да бъде потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на въззивното производство право на разноски има въззиваемият, но
макар и неговият процесуален представител да е релевирал в устните състезания искане за
присъждане на разноски пред САС, до края на съдебното дирене пред настоящата съдебна
инстанция не са представени доказателства за тяхното извършване.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 198/06.08.2020 г., постановено по гр. д. № 578/2019 г.
по описа на ОС-гр. Враца, ГО - в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6