Р
Е Ш Е Н И Е
№
260686 / 10.6.2021г.
гр.
Перник, 10.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЕРНИК, Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на трети юни, две хиляди двадесет и първа година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Даниела Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 501 по описа на ПРС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Я.И.Д. срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. Перник. Ищецът
твърди, че в полза на ответника е издадена изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г.,
по описа на Районен съд Перник, по силата на която той е осъден да заплати на
„Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. Перник суми в размер на 4064,73 лева -
главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води
за периода 24.01.2008 г. – 06.04.2011 г.; 733,16 лева - законна лихва за забава
за периода от 04.04.2008 г. до 05.05.2011 г., както и 95,96 лева разноски по
делото. Твърди, че на 02.09.2011 г., въз основа на издадения изпълнителен лист
е образувано и.д.№ ***г. по описа на ЧСИ С.Б., с район на действие Окръжен съд
Перник.
Твърди, че доброволно е заплатена сума в
размер на 2489,00 лева, а остатъка от вземането на ответника по издадения
изпълнителен лист е погасено по давност, като се позовава на кратка тригодишна
такава, поради което моли съда да постанови решение, с което да приеме за
установено, че сумата в размер на 2404,85 лева - главница за доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 24.01.2008 г.
– 06.04.2011 г не се дължи поради погасяване по давност.
Претендира разноски.
Ответникът не е депозирал отговор в
срок.
С проведеното открито съдебно заседание
ищецът се представлява като поддържа така предявените искове.
Ответникът депозита писмено становище, с
което признава, че вземането е погасено по давност. Сочи, че след прекратяване
на изпълнителното производство не са предприемани действия по изпълнение,
поради което не е станал причина за предявяване на настоящите искове.
Оспорва предпоставките за реализиране на
отговорността му за разноски, а в условията на евентуалност счита, че трябва да
се присъди минимално възнаграждение за осъществената защита.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита срещу
материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора
по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е отричаното
от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради
погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната
сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано
право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение № 105 от
18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК и Решение № 71 от
24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи
единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи, че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в
конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на
давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
По делото е приложено заверено копие на заповед
за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № ***г. по описа на Районен съд Перник срещу
ищеца в полза на ответното дружество за сумите, описани на исковата молба. Съгласно
удостовереното върху заповедта, на 19.07.2011 г. е издаден изпълнителен лист,
поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила най – късно на 18.07.2011
г. – арг. чл. 404, т. 1 и чл. 406, ал. 1 ГПК.
Наличието на изпълнителен титул
свидетелства за правния интерес от предявяване на отрицателните установителни
искове. В настоящия случай ищецът непрецизно е заявил „не дължа“, но оспорва правото на принудително изпълнение, тъй
като след изтичането на давността вземането продължава да съществува, но то не
може да събере със средствата на държавната принуда, а доброволното изпълнение
по него е винаги дължимо (така Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. №
510/2018 г., ВКС, IV г. о).
При въведено възражение на някоя от
страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла
погасителна давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала
същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия.
При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за
издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и
само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя
няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.),
заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били
познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.),
предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т.
о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда
на чл. 290 ГПК - Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
г. о.; Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение е общата 5-годишна по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и
в настоящия случай.
За прекъсването на давността в рамките на
изпълнителното производство е от значение единствено на коя дата е влязла в
сила заповедта за изпълнение, както и кога е било предприето последното валидно
изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за
да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е
погасено поради давност. Ето защо за изясняване на спорния предмет от значение
е, от една страна – дали е налице висящо производство по принудително
изпълнение, както и дали в рамките на същото са били предприемани действия,
годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били предприемани
същите.
В конкретния случай съдът приема, че
погасителната давност е прекъсната единствено с влизане в сила на заповедта за
изпълнение – 18.07.2011 г. Независимо от твърденията на ищеца (който не носи
доказателствена тежест) за образуване на изпълнително дело срещу него въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по
ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен съд Перник, това обстоятелство остана
недоказано по делото. Въпреки разпределената му доказателствена тежест,
ответникът не е ангажирал каквито и да е доказателства относно обстоятелства,
водещи до спиране и прекъсване на погасителната давност за вземането. Напротив
същият признава, че то е погасено по давност, поради което не са предприемани
действия по изпълнение.
Ето защо при съобразяване на това
признание и обективните данни по делото съдът приема, че сумите, за които са
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г., по описа
на Районен съд Перник, и които са останали неизплатени, са погасени по давност
към 18.07.2016 г.
Следователно отрицателният установителен
иск е основателен и следва да бъде уважен така, както е предявен.
По
разноските:
С оглед изхода на правния спор ищецът
принципно има право на разноски. Съдът обаче съобрази разпоредбата на чл. 78,
ал. 2 ГПК, съгласно която ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. По
правилото на тази разпоредба на ищецът не следва да се присъждат разноски. След
прекратяване на образуваното въз основа на изпълнителен лист по ч.гр.д.№ ***г.,
по описа на Районен съд Перник изпълнително дело (за което има само твърдения),
по делото липсват данни, а и твърдения да са предприемани действия по
изпълнение.
В този смисъл са Определение № 474 от
7.11.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3063/2019 г., IV г. о., ГК, Определение №
468 от 18.12.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4586/2018 г., III г. о., ГК, Определение
№ 318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2018 г., III г. о., ГК,
позовавайки се на Определение № 95 от
22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г., ВКС, IV г. о., в което се приема, че ответникът
не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за
друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска,
както и че различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от
кредитора нямат значение в отношенията между страните, те могат да имат
значение само като доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника.
Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го
като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да
осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане.
Ответникът не е направил искане за
присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 439, ал. 1 ГПК, че в полза на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И
КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД, гр. Перник, ЕИК *********, гр. Перник, ул. „Средец“ № 11 не съществува право на принудително
изпълнение срещу ЯГОДИНКА И.Д., ЕГН ********** с адрес *** за сума в
размер на 2404,85 лева – главница за доставка на питейна вода, отвеждане и
пречистване на отпадни води за периода 24.01.2008 г. – 06.04.2011 г., за която са
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № ***г. по описа
на Районен съд Перник, поради изтичане на законоустановения давностен срок.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________