№ 14834
гр. София, 31.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20231110120322 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Н. И. И., ЕГН
**********, с адрес в ..., чрез пълномощника си адв. Б. З., със съдебен адрес .... и З., против
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, представлявано от управителя П.Б.Д..
В исковата молба ищецът излага твърдения, че на 19.02.2020 г. между ищеца и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № 3772875, съгласно който „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, в качеството си на кредитодател, е отпуснал заемна сума в размер
на 700 лв. Съгласно клаузата на чл. 4 от Договора, договорът за заем е обезпечен с гарант –
две физически лица, поръчители или банкова гаранция.
На 19.02.2020 г. между Н. И. и ответното дружество е сключен договор за
предоставяне на гаранция № 3772875, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД е
поело задължението да обезпечи задължението на ищеца, а същият се е задължил да заплати
възнаграждение, което ищецът твърди, че е заплатил изцяло.
В исковата молба се излагат подробни доводи, че договорът за поръчителство, както
и клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем, са нищожни като противоречаващи на
императивни правни норми и съдържащ неравноправни клаузи.
Като излага тези обстоятелства, процесуалният представител на Н. И. обосновава
правния интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване на нищожността на
договор за поръчителство № 3772875 от 19.02.2021 г. и осъдителен иск с правно основание
чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД за връщане на дадената парично сума по нищожния договор
в размер на 10 лв., предявен частично от обща сума от 70 лв.
С исковата молба ищецът моли за събирането на писмени доказателства и за
допускането на съдебно-счетоводна експертиза.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца представя писмено
становище, с което поддържа предявените искове и направените доказателствени искания.
Не ангажира допълнително доказателства. Моли за допускане на изменение на размера
(увеличение) на предявения осъдителен иск.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът представя отговор на исковата молба, с който
оспорва иска като недопустим и неоснователен. Излага съображения за липса на правен
интерес у ищеца да предявява самостоятелен иск за нищожност на договора, тъй като
претедентира и връщане на даденото въз основа на този недействителен договор. По
същество, ответникът оспорва иска като неоснователен. Поддържа, че ЗПК се прилага
единствено за договори за потребителски кредит, а не и към договори за поръчителство/
гаранция. Поддържа, че релевираните твърдения за евентуални нарушения при сключване на
договора за потребителски кредит били неотносими към действителността на договора за
поръчителство. Оспорва свързаността между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД да
има отношение към предмета на спора. Поддържа, че процесният договор за обезпечение е
напълно валиден и сключен със законовите изисквания, като не противоречи на добрите
нрави и принципа за справедливост. Оспорва престациите по договора да са явно
нееквивалентни, тъй като дружеството ответник се е задължило да отговаря солидарно с
цялото си имущество при евентуално неизпълнение от ищеца. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
С отговора ответникът не прави доказателствени искания.
За датата на откритото съдебно заседание ответното дружество представя писмено
становище, с което поддържа направените в отговора възражения. Представя писмени
доказателства.
С протоколно определение 12.11.2024 г. като трето лице – помагач на ищеца е
конституирано „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр. София, р-н „Люлин" ж.к. „Люлин - 7", бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46, представлявано от изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М.. Подпомагащата
страна изразява становище за неоснователност на предявените искове. Не прави
доказателствени искания.
С протоколно определение от 04.02.2025 г. е допуснато изменение на размера на
осъдителния иск по чл. 55 от ЗЗД, като същият се счита предявен за сумата от 57,62 лв. в
пълен размер.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1,
предл. II и III ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване на
исковата претенция по исковете с правно основание чл. 26 ал. 1, предл. II и III ЗЗД вр. чл. 22
от ЗПК в тежест на ищцовата страна е указано да установи при условията на пълно и главно
доказване, че на 19.02.2020 г. между Н. И. Илев и „Файненшъл България“ ЕООД е бил
сключен Договор за поръчителство № 3772875; обстоятелствата, от които произтича, че
договорът е недействителен на заявените правни основания.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл. I ЗЗД в тежест на ищцовата страна е
указано да установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил процесната
сума в полза на ответното дружество. В тежест на ответника е да установи основание за
получаване, респ. за задържане на полученото.
От представения Договор за паричен заем № 3772875 от 19.02.2020 г. е видно, че
между ищеца Н. И. И., в качеството на заемател, и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в
качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на
който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на потребителя сумата в размер на 700
лева, която ищецът се е задължил да върне на дванадесет равни вноски в размер 61,29 лв.
всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40 %
2
и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 45,41 %. В чл. 4 от
договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на
сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от
следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия:
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история една година назад да е със
статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2)
банкова гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата от 735,48 лв. със срок на валидност-
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от
заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На 19.02.2020 г. между ответното дружество и ищеца е сключен договор за
предоставяне на поръчителство № 3772875, с който ответникът се е задължил да отговаря
солидарно с ищеца за задълженията му по договора за паричен заем срещу задължението на
Н. И. да заплати възнаграждение в размер на 212,52 лв. Възнаграждението е платимо
разсрочено – с погасителните вноски по договора за паричен заем, като всяка вноска по него
е в размер на 17,71 лв. Съгласно уговореното в договора за поръчителство възнаграждението
следвало да бъде заплащано на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което дружество било
упълномощено от ответника да събира в тяхна полза сумите по договора.
Съгласно представените справки за извършени плащания по договора за кредит и
договора за гаранция, както и приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът
възприема като компетентно, обективно и безпристрастно се установява, че размерът на
заплатените от ищеца вноски по договора за поръчителство възлизат общо на сумата от
57,62 лв., които ищецът е заплатил на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, овластено от ответника
да събира за негова сметка вземанията, възникнали от договора за поръчителство. „Изи Асет
Мениджмънт“ АД не е превело сумата за възнаграждението за поръчителство на ответника,
но е извършена счетоводна операция по прихващане, при която сумата е отчетена в полза на
„Файненшъл България“ ЕООД. Установява се, че действителният размер на ГПР е 1 176,28
%, като за изчисляването му са взети предвид размера на отпуснатия кредит,
възнаградителната лихва и възнаграждението за поръчителство.
Съгласно разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС,
ОСГТК, принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск
по реда на чл. 124 ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни
клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в
т.ч. и когато страна по същата е потребител. Следва също така да се посочи, че когато са
предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не
зависи от волята на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че
съединява предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не
може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е
нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на
относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа
първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия-
противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса
на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма.
/Така решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др./
Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния
договор за предоставяне на гаранция съдът приема, че следва първо да разгледа иска на
заявеното главно основание- нищожност поради заобикаляне със същия на императивното
3
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по партидата на
ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик на капитала на
ответника е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следователно страната по договора за гаранция е
дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът приема,
че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см. на ТЗ. Съдът
съобрази също така, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на
гаранция са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един
към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен
план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо
възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да се явява
ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащането по този договор, дължимо
от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Несъмнено ищецът има
качество на потребител и по двата договора. Макар от страна на ответника да се поддържа,
че сключеният между страните в производството договор попада извън правния режим на
този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да
бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението,
което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит,
доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на
задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по
договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит,
изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава. В тази връзка и в отговор на
наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се подчертае, че страните по едно
съглашение са свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка
уговорките между страните, закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се
приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да
осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 45,41 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно- възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
сключен от потребителя с „Файненшъл България“ ЕООД, което по мнение на настоящия
състав на съда се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
независимо че страна по правоотношението се явява търговско дружество, което формално и
юридически е самостоятелен правен субект. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
4
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка възнаграждението, дължимо в полза на гаранта, е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант.
Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът- възможните предвидени
обезпечения в клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в
правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика
лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление,
че също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно. Безспорно кредитополучателят е икономически по-
слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се
явява за потребителя разход, пряко свързано с кредита - допълнително възнаграждение,
дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта
на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства - създаване от
кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да генерира
печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл.
19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на
кредита. Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона- чл. 10, ал. 2 и
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния
план- неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които е включено
задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта, което обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения с договора за кредит ГПР- 39,99 %, въпреки че е
включено в общия дълг съгласно обединения погасителен план. Този начин на оповестяване
на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход,
неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР е в размер на 226,02 %, по
данни от ССчЕ, т.е. със значително по-висок размер над императивно регламентирания такъв
в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за
предоставяне на гаранция е нищожен, поради заобикаляне на императивни норми на закона-
с привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат- сумата, която се
претендира по процесния договор за поръчителство него не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия, действителният
ГПР по договора за кредит надхвърля поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.
5
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая
нищожността на клаузата, предвиждаща възнаграждение в полза на ответника за поетото
задължение да сключи договор за поръчителство, обуславя нищожността на целия договор за
паричен заем, тъй като при липса на друга стопанска цел за ответника не може да се приеме,
че същият би бил сключен безвъзмездно и без липса на заплащане. Самото поемане на
поръчителството по договор, сключен с кредитора, не изисква непременно сключване на
договор с длъжника, поради което и типичната цел на процесния договор е печалба от
ответника. Следователно и договорът за поръчителство е недействителен в цялост.
Предвид всичко изложено следва да се обоснове извода, че предявеният иск е
основателен и доказан.
По отношение иска по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД:
С оглед изводите, до които съдът достигна, следва да бъде уважен и предявения иск
по чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД, доколкото потребителят не дължи на кредитора възнаграждение по
нищожен договор, а в производството е установено, че е заплатил сумата от 57,62 лв., като
възнаграждение по договора за поръчителство, която сума е постъпила в патримониума на
ответното дружество, поради което искът следва да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
Ищецът е освободен от задължението за заплащане на такси и разноски, поради което
в тежест на ищеца следва да бъде възложено заплащането на държавна такса в размер на
100 лв. и заплатеното от бюджетната сметка на съда възнаграждение за вещото лице в
размер на 300 лв.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, към което следва да се прибави ДДС в размер 80 лева, доколкото по
делото са представени доказателства за регистрация по ДДС. Над посочената сума искането
за присъждане на адвокатско възнаграждение енеоснователно.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
По иска предявен от Н. И. И., ЕГН **********, с адрес в ... против „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 – 46, представлявано от управителя П.Б.Д.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за поръчителство № 3772875 от 19.02.2021 г.,
сключен между Н. И. И. и „Файненшъл България“ ЕООД, на основание чл. 26 ал. 1, предл.
II ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от
управителя П.Б.Д., да заплати на Н. И. И., ЕГН **********, с адрес в ..., на основание чл.
55, ал. 1, предл. I ЗЗД сумата от 57,62 лв. (петдесет и седем лева и шестдесет и две
стотинки), представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство
№ 3772875 от 19.02.2021 г., сключен между Н. И. И. и „Файненшъл България“ ЕООД, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 19.04.2023 г., до
окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
6
управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от
управителя П.Б.Д., да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 400 лв.
(четиристотин лева), от която а) 100 лв. (сто лева) – държавна такса и б) 300 лв. (триста лева)
– заплатено от бюджетната сметка на съда възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от
управителя П.Б.Д., да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021г. по описа на 24-ти състав,
СГС, сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с включено ДДС за
осъществено безплатно процесуално представителство по делото на Н. И. И. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението е постановено при участието на третото лице – помагач на ищеца „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр. София, р-н
„Люлин" ж.к. „Люлин - 7", бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано
от изпълнителните директори Г.Т.Т. и А.В.М..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, подадена чрез Софийски
районен съд до Софийски градски съд в двуседмичен срок, считано от датата на връчването
му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7