РЕШЕНИЕ
№IV-266
28.10.2020 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV
въззивен граждански състав, в открито заседание на двадесет и осми септември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа
докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1832 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С Решение № 899 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 8309/2018 г.
на Районен съд – Бургас:
ПРИЕТО
Е ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422 ГПК,
че ответникът И.А.П., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, дължи
на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сума в размер
от 3240, 20 лева, представляваща неплатен остатък от главницата от 9000
лева по Договор за потребителски паричен кредит № 1619644/10.10.2014 год.,
както и обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на
главницата от 3240, 20 лева, начиная от 01.08.2018 год. до окончателното й
изплащане, които вземания съставляват част от предмета на Заповед за изпълнение
№ 2966/03.08.2018 год. по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС, и е ОТХВЪРЛЕН
главният иск за горницата му над 3240, 20 лева до 6195, 88 лева, ведно
със законната лихва за забава от 31.07.2018 год. до окончателното й изплащане;
ОТХВЪРЛЕНИ са исковете с правно основание чл. 124,
ал. 1 във вр. с чл. 422 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к.
Люлин 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис
4, за приемане за установено, че ответникът И.А.П., ЕГН **********, с
настоящ и постоянен адрес ***, дължи на ищеца следните суми: 355, 99 лева
– договорна лихва за периода 01.01.2017 г. – 20.07.2017 г., и 545, 56 лева
– обезщетение за забава за периода 01.01.2017 г. – 31.07.2018 г., двете
вземания по Договор за потребителски паричен кредит № 1619644/10.10.2014 год.,
съставляващи част от предмета на Заповед за изпълнение № 2966/03.08.2018 год.
по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС;
ОТХВЪРЛЕНИ са предявените в условие на
евентуалност осъдителни искове с правни основания чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, за осъждане на ответника
И.А.П., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати на
ищеца следните суми: 2955, 68 лева – главница, 355, 99 лева –
договорна лихва за периода 01.01.2017 г. – 20.07.2017 г., и 545, 56 лева
– обезщетение за забава за периода 01.01.2017 г. – 31.07.2018 г., трите
вземания по Договор за потребителски паричен кредит № 1619644/10.10.2014 год.,
както и обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на
главницата от 2955, 68 лева, начиная от подаване на исковата молба – 12.11.2018
год., до окончателното й изплащане.
Присъдени са разноски.
Срещу постановено решение са постъпили две въззивни
жалби.
Въззивна жалба с вх. № 17357/26.05.2020 г. е подадена от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния
директор Димитър Бориславов Бончев, чрез пълномощника юрисконсулт Иван Недков,
против Решение № 899 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 8309/2018 г. на Районен съд –
Бургас в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от въззивното
дружество искове за сумата над 3240, 20 лева до пълния предявен размер от 6
195, 88 лева - главница, договорна лихва в размер на 355, 99 лева за
периода от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г., обезщетение за забава в размер на 546,
56 лева за периода от 01.01.2017 г. до 31.07.2018 г.
По отношение нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12
от ЗПК са изложени следните съображения. Сочи се, че погасителният план към
договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като съдържа
информация за размера на погасителните вноски (210, 37 лева), броя (60 бр.),
периодичността (ежемесечно) и датите на плащане (01-во число от месеца). Отрича
се необходимостта погасителният план да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяване на главницата и лихвата, дължими при различни лихвени
проценти, тъй като в процесния договор за кредит е уговорено, че заетата
сума се погасява при фиксиран лихвен
процент (9.99%) за целия срок на
договора, поради което изискването за посочване на последователността на
разпределение на вноските е неприложимо и липсата на разбивка в погасителния
план на всяка от погасителните вноски не се отразява на действителността на
договора. Отбелязва се, че в настоящия случай не е приложима т. 12 от ал. 1 на
чл. 11 от ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно
главницата по срочен договор за кредит, като за него се породи право да получи
нов погасителен план, и само в този случай планът трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент. Поддържа се, че от страна на заемателя
не се твърди и не се установява да е извършил предсрочно и изцяло погасяване на
главницата по смисъла на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Навеждат
се доводи, че погасителният план няма самостоятелен правопораждащ характер, а
източник на правата и задълженията между страните е договорът за кредит и
доколкото престацията по него е определяема (общ размер
на плащанията, брой
вноски, падеж и срок
на действие), той не може да бъде
недействителен. Излагат се аргументи (с позоваване на практика на СЕС), че в
договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на
отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват
на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски, което
условие в случая е спазено. Поддържа се, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница, като държавите членки не трябва
да предвиждат такова изискване в националната си правна уредба.
По отношение нарушението на правилата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно шрифта са изложени следните съображения. Поддържа се, че на
държавите-членки не е позволено да запазят или въвеждат национални разпоредби,
различни от предвидените в Директива 2008/48/ЕО, когато тя съдържа
хармонизирани разпоредби в съответната област. Отбелязва се, че член 10,
параграф 2 от Директива 2008/48 извършва такава хармонизация, що се отнася до
данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит, а договорът
за кредит се счита
за сключен без лихви и без разноски само ако става
въпрос за такива данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение. Навеждат
се доводи, че с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК българският законодател
е въвел допълнително изискване към договора за потребителски кредит всички
елементи на договора да се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт -
не по-малък от 12, което изискване не се съдържа в Директива 2008/48/ЕО и поради
това
не следва да бъде прилагано. Изтъква
се принципът на примата на правото на Европейския съюз над националното право в
случай на противоречие между тях.
Относно липсата на подпис на първата страница от договора
се посочва, че с разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗПК е въведено изискване
всяка страница от общите условия
да бъде подписана от потребителя, но в закона липсва изискване всяка страница от договора за кредит да бъде
подписана.
Въззивното дружество моли съда да отмени обжалваното
решение в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от него искове за сумата
над 3240, 20 лева до пълния предявен размер от 6 195, 88 лева - главница,
договорна лихва в размер на 355, 99 лева за периода от 01.01.2017 г. до
20.07.2017 г., обезщетение за забава в размер на 546, 56 лева за периода от
01.01.2017 г. до 31.07.2018 г. Претендира за присъждане на направените в хода
на настоящото производство разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350, 00 лева.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия И.А.П. чрез адвокат
Елена Ставрева, назначена за негов особен представител в първоинстанционното
производство по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Оспорва жалбата като неоснователна и
моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Относно становището на въззивника за липсата на подпис на
ответника на първата страница на договора се излагат следните съображения.
Отбелязва, че на всяка страница от погасителния план и от общите условия към
договора има подписи на местата, отредени за кредитор и потребител, но на самия
документ, наименуван „Договор за потребителски паричен кредит“ с № 1619644 и
без дата на сключване, подписи няма и дори изобщо няма предвидено място, на
което страните по договора да могат да се подпишат. Поддържа се, че в нарушение
на законовите и обичайните правила процесният
договор няма подписи, с оглед на което същият не може да се смята за сключен.
Изтъква се, че съдът не е изложил мотиви, от които да е ясно защо приема договора
за сключен. Излагат се доводи, че Директива 2008/48 допуска държавата членка да
предвиди в националната си правна уредба,
че договорът за кредит трябва да бъде подписан от страните и че това
изискване за подпис важи за всички елементи на този договор.
Относно становището на въззивника за шрифта на договора
се отбелязва следното. Твърди се, че в практиката на Съда на ЕС няма
постановено решение, което да има каквото и да е отношение към изискването на
чл. 10 от ЗПК, според който всички елементи на договора трябва да се представят
с еднакъв по вид, формат и размер на
шрифт - не по-малък от 12. Навеждат се доводи, че в областта на финансовите
услуги Директива 2005/29/ЕО не засяга правото на държавите-членки да отидат
извън нейните разпоредби, за да защитят икономическите интереси на потребителите
– в конкретния случай да въведат изискване както за еднакъв формат на шрифта,
на който се изготвят документите на договора за кредит, така и за минималния му
размер. Поддържа се, че чл. 10, §2 от Директива 2008/48/ЕО извършва
хармонизация що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат
включени в договора за кредит, но оставя свобода на държавите-членки да
изготвят останалите си национални правила, уреждащи материята. Изтъква се, че
малкият размер на шрифта всъщност е пречка за спокойното запознаване с
информацията, която се съдържа в договора, за нейното правилно разбиране и
осмисляне, каквото е главното изискване на нормативните актове на общността в
тази сфера на обществения живот. Навеждат се аргументи, че в случая неразделна
част от процесния Договор за потребителски кредит са и Общите условия за
застраховането, както и приложената Декларация за приемане на застраховането,
но тези общи условия обаче са съставени с различен по размер и вид шрифт от
частта, представляваща Общи условия за отпускане на потребителски кредит и той
е много по-дребен, а шрифтът на декларацията е още по-дребен, съответно още
по-нечетлив. Поддържа се, че изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК е въведено от
българския законодател именно в изпълнение на задължението на държавата да
осигури ефективна и пропорционална защита на икономическите интереси на
потребителите, поради което няма как подобна разпоредба да се смята приета в
противоречие с разпоредбите на общностното право.
Относно становището на въззивника за нарушението на чл.
11, ал. 1, т. т. 11 и 12 от ЗПК се навеждат следните аргументи. Посочва се, че
в процесния договор за потребителски кредит липсва задължителната информация,
предвидена в чл. 10, § 2, б. ,,и“ от Директива
2008/48/ЕО, чието съдържание е транспонирано в разпоредбата на чл. 11, т. 12
от ЗПК. Твърди се, че в договора и общите условия към него няма и една дума за
това, че потребителят има правото да получи погасителен план или каквото и да е
извлечение, справка, разпечатка на хартиен носител, което да му дава информация
както за погасената част от задължението
му, така и за оставащия част от него и как е образувано то, предвид
предсрочното погасяване на кредита.
В заключение се отбелязва, че дори и да се приеме, че в
обжалваната част решението страда от посочените в жалбата пороци, то пак следва
да бъде потвърдено, тъй като е правилен крайният извод на съда, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен поради това, че е съставен в
нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с който е транспонирана разпоредбата
на чл. 10, §2, б. ,,ж“, съответно чл. 19 на Директива 2008/48/ЕС – нито в
документа Договор за потребителски паричен кредит, нито в Общите условия за
отпускане на кредити, е посочено как е образуван годишният процент на
разходите.
Въззивна жалба с вх. № 21871/17.06.2020
г. е подадена от И.А.П., ЕГН **********,
с настоящ и постоянен адрес ***, чрез адвокат Елена Ставрева, назначена от
първоинстанционния съд за негов особен представител при условията на чл. 47,
ал. 6 ГПК, срещу Решение № 899 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 8309/2018 г. на
Районен съд – Бургас в ЧАСТТА, с която е уважена исковата претенция по главния
положителен установителен иск.
Излагат
се оплаквания, че съдът не е обсъдил доводите за недопустимост на исковата
претенция предвид липсата на ясни и категорични доказателства, че вземането на
цедента към ответника е прехвърлено именно с процесния индивидуален договор за
цесия. Твърди, че Приложение № 1 към Индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
не съдържа описание на прехвърлените с индивидуалния договор вземания. Излага
съображения относно характера на ръкописните отбелязвания върху Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. и Индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 20.07.2017 г. Счита, че този документ
не е подписан, тъй като положените подписи на представителите на цедента и на цесионера
са на отделна страница. Намира, че вземането на цедента към ответника няма как
да е станало предмет на процесния Индивидуален договор за цесия поради това, че
към датата на сключване на договора вземането все още не е било изискуемо.
Поддържа, че приложеното към исковата молба Потвърждение за извършената цесия не
се отнася до процесния Индивидуален договор за цесия предвид ръкописните
отбелязвания върху него, както и че същото няма достоверна дата. Излага доводи,
че ответникът не е бил редовно уведомен за извършената цесия преди образуването
на заповедното производство поради това, че е изпратено на адрес, различен от
посочения в процесния Договор за кредит,
и не е доказано, че лицето, получило уведомлението за извършената цесия,
действително живее на адреса. Намира датата на приложеното пълномощно за
недостоверна. Поддържа, че правото да измени едностранно заемното
правоотношение принадлежи на първия кредитор - цедента, което обаче той не е
сторил преди подписването на процесния Индивидуален договор за цесия. Отбелязва,
че в уведомителните писма, изпратени до ответника, и по-конкретно в това,
подадено за връчване чрез ЧСИ Таня Маджарова с рег. № 803, не се съдържа ясно
посочване на основанието за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането,
размерите на главница и лихва, от кога се дължат и как са изчислени.
Въззивникът П. моли съда да отмени решението в ЧАСТТА, с която
исковата претенция по главния положителен установителен иск е уважена.
В законовия срок
по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, която е получила препис от нея на 03.07.2020 г.
Въззивните
жалби са подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок,
от представители на легитимирани лица, което имат правен интерес от обжалване в
съответната част, и съдържат необходимите реквизити, поради което са
процесуално допустими.
В
съдебно заседание въззивника-ищец „Агенция за събиране на вземания” ЕАД не
изпраща представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.
В
съдебно заседание въззивника-ответник се представлява от назначения му особен
представител адвокат Ставрева, която поддържа подадените от нея въззивна жалба
и отговор.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.
235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно
и допустимо, а по наведените във въззивните жалби оплаквания за
неправилност приема следното:
По отношение на липсата на
подписи:
По делото
е представен документ (л. 13), състоящ се от една страница, озаглавен „договор
за потребителски паричен кредит“, с № 1619644 и без дата на сключване, със
следните параметри: чиста стойност на кредита – 9 000 лева; такса за
разглеждане на кредит – 270 лева; вид на застраховка към кредита – еднократна;
застрахователна премия – 624, 61 лева; общ размер на кредита – 9 894, 61
лева; обща сума дължима от потребителя – 12 622, 51 лева; начин на
усвояване – превод по индивидуализирана сметка на клиента; начин на погасяване
– от индивидуализирана сметка на клиента; фиксиран ГЛП – 9, 99 %; ГПР – 11, 78
%; брой месечни погасителни вноски – 60; месечна сума – 210, 37 лева; падежна
дата – на първо число; първа вноска – на 01.11.2014 г. Непосредствено след
заглавието на документа „договор за потребителски паричен кредит“ са посочени
индивидуализиращи данни за цедента на ищца – „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД: фирма, седалище, ЕИК, както и данни за банкова сметка. След това са
отразени лични данни на потребителя по договора – ответника П., а именно три
имена, ЕГН, място на раждане, номер на лична карта, дата и място на издаване на
лична карта и срока й на валидност, постоянен и настоящ адрес и адрес за
кореспонденция, данни относно местоработата, трудовата заетост и доходите на
потребителя. В документа, наименован „договор за потребителски паричен кредит“,
не са предвидени места за полагане на подписи от страните и съответно не са
положени такива.
По
делото са приложени Общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро
или лева от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, подписани на всяка страница за
потребител – от ответника И.А.П., с посочване на № на договор – 1619644, и дата
– 10.10.2014 г.
Представен
е и погасител план по потребителски паричен кредит № 1619644 от 10.10.2014 г.,
състоящ се от две страници, всяка от които е подписана за потребител от
ответника П., както и от служител – Й. К.. Непосредствено след заглавието на
документа „погасителен план“ са посочени индивидуализиращи данни за цедента на
ищца – „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД: фирма, седалище, ЕИК, както и данни
за банкова сметка. Отразени са следните параметри: дата на изготвяне –
10.10.2014 г.; дата на отпускане – 10.10.2014 г.; първа падежна дата –
01.11.2014 г.; номер на договор за потребителски кредит – 1619644; валута на
кредита – лева; вид погасителен план – анюитетна; общ размер на кредита –
9 894, 61; продължителност на кредита (бр. месеци) – 60; размер на
месечната вноска – 210, 37 лева; такса за разглеждане на кредит – 270, 00 лева;
вид застраховка към кредита – финансирана; общ размер на застрахователната
премия (за целия период на кредита) – 624, 61; обща дължима сума от потребителя
– 12 622, 51; начин на усвояване – по сметка на клиента; годишен лихвен
процент през гратисния период – 0, 00; годишен лихвен процент след гратисния
период – 9, 99; годишен процент на разходите – 11, 78. Следва характеристика на
всяка месечна вноска, както следва: брой, падежна дата, размер, лихва,
изплатена част от главницата, оставащи задължения, оставаща част от главницата.
По
делото са налични и декларация за приемане на застраховането по застрахователна
програма „Кредитна протекция плюс“ или „66 плюс“, подписана от застрахования П.,
ведно с общи условия за застрахователна програма „Кредитна протекция плюс“ на
кредитополучателите на банкови кредити, също подписани от застрахования П..
С
отговора на исковата молба и въобще в хода на първоинстанционното производство
ответникът не е навел никакви възражения относно липсата на подписи върху
документа „договор за потребителски паричен кредит“. Едва пред настоящата
инстанция – с отговор на въззивна жалба, особеният представител на ответника П.
излага оплаквания, че съдът не е изложил мотиви, от които да е ясно защо приема
договора за сключен. В тази насока районният съд е коментирал единствено, че началната
страница на договора за кредит не носи подписи на страните, поради което не
може да се направи обоснован извод дали тя е главната част, предхождаща общите
условия, погасителния план и съглашението за застраховка. Същевременно във
въззивната жалба, подадена от ответника, не са изложени доводи за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част, основани на липсата на подписи
на страните върху договора за потребителски кредит, въз основа на който ищецът
черпи права.
Съдът намира, че доводите относно липсата на подписи на
страните върху документа „договор за потребителски паричен кредит“ касаят въпроса
за неговото сключване и действителност, а тя е уредена с императивни
материалноправни норми. Съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС
при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Ето защо настоящата въззивна инстанция
разполага с правомощия да разгледа въпроса относно липсата на подписи на
страните върху документа „договор за потребителски паричен кредит“, по който
страните са изложили становищата си във въззивна жалба и отговор на въззивна
жалба.
Съгласно чл. 10, пар. 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
(Директивата) „договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен
носител. Настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до
действителността на сключването на договорите за кредит, които са в
съответствие с правото на Общността“. С преюдициалното запитване, по което е
постановено Решението на Съда на Европейския съюз от 09.11.2016 г. по дело C
42/15 (Решението), запитващата юрисдикция пита по същество дали член 10, пар. 1
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изготвеният на хартия
договор за кредит трябва да бъде подписан от страните (пар. 28 от Решението).
Що се отнася до въпроса дали изготвеният на хартиен носител договор за кредит
трябва да бъде подписан от страните съгласно изискванията на правото на
съответната държава членка, следва да се отбележи, че член 10, параграф 1,
първа алинея от Директива 2008/48 изобщо не препраща към националното право и
че съответно понятията „хартиен носител“ и „траен носител“ в тази разпоредба
имат самостоятелен смисъл. Значението им не би могло да се определя от
националните разпоредби относно формата, в която договорите за кредит трябва да
бъдат сключени (пар. 36 от Решението). От самия текст на член 10, параграф 1 от
Директива 2008/48 следва, че понятието „хартиен носител“ се отнася до
средството, върху което е изготвен договорът за кредит, без да се изисква подпис
върху този носител (пар. 38 от Решението). Изискването страните да подпишат
изготвения на хартиен носител договор за кредит като условие за действителност
на договора спада към националните правила, отнасящи се до действителността на
сключването на договорите за кредит, по смисъла на посочената разпоредба от
Директива 2008/48 (пар. 40 от Решението). Същевременно нито Директива 2008/48,
нито като цяло правото на Съюза са пречка за такова изискване (пар. 41 от
Решението). В процесния случай решението на въпроса относно липсата на подписи
на страните върху документа „договор за потребителски паричен кредит“ следва да
се основава на националното право.
В българското право общите правила за сключване на
договорите са предвидени в разпоредбите на ЗЗД. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЗД договорът
се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. На
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва съгласие
или предписана от закона форма. Съобразно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма. Когато се касае за договор, за
който законът изисква форма за действителност, действието на договора настъпва
в момента, когато се спази тази форма, т.е. когато се състави и подпише от
страните договор в съответната форма (Решение № 236 от 11.06.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 97/2012 г., I г. о., ГК). Договорът е съглашение между две или повече
лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях (чл. 8,
ал. 1 ЗЗД). Следователно страните по проектираното кредитно правоотношение
следва да постигнат съгласие относно неговите съществени елементи и да го
обективират в писмена форма.
По
същество оплакването за липса на подписи на страните върху документа „договор
за потребителски паричен кредит“ представлява възражение за липса на изразено в
писмена форма съгласие за сключване на договор за потребителски кредит. Същото е неоснователно, тъй като от
представения по делото документ – погасителен план, може да се направи извод,
че цедентът на ищеца и ответникът П. са постигнали съгласие относно
съществените елементи на кредитното правоотношение и са го обективирали в
писмена форма. Процесният погасителен план съдържа индивидуализиращи данни за
страните, както и основните параметри, характерни за един договор за
потребителски кредит – общ размер, продължителност, обща дължима сума от
потребителя, размер на месечната вноска, падежна дата, начин на усвояване,
годишен лихвен процент, годишен процент на разходите и др. Документът носи
подписа на ответника, неоспорен по делото, и на представител на кредитодателя.
Ето защо съдът намира, че на 10.10.2014 г. ответникът и цедентът на ищеца са
постигнали писмено съглашение, представляващо договор за потребителски паричен
кредит.
По отношение на шрифта:
Чл. 10,
пар. 1 от Директивата предвижда, че договорите за кредит се изготвят на хартиен
или друг траен носител, а пар. 2 предвижда кои са данните, които следва да
бъдат посочени по ясен и кратък начин. За да се даде възможност на потребителя
да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва
да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин (съображение 31
от Директивата 2008/48). Видно от член 10, параграф 2 от Директива 2008/48,
тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, изискването в
договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат
ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят
да се запознае с правата и задълженията си (пар. 31 от Решението).
Член 22,
параграф 1 от Директивата, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на
настоящата директива“, предвижда, че „доколкото настоящата директива съдържа
хармонизирани разпоредби, държавите членки [не] могат да […] запазят или
въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“ (пар. 8
от Решението). В този смисъл е и съображение 9 от Директивата: „Пълната
хармонизация е необходима, за да се осигури на всички потребители в Общността
високо и равностойно ниво на защита на техните интереси и за да се създаде
реален вътрешен пазар. Ето защо на държавите членки не следва да се позволява
да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в
настоящата директива. Това ограничение обаче следва да се прилага само тогава,
когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата директива. Когато не
съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите членки следва да са
свободни да запазят или въвеждат национално законодателство“.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Видно от съпоставката между европейското и
националното право, българският законодател е предвидил допълнително изискване
към договора за потребителски кредит – всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, като по
този начин е въвел изискване, различно от предвиденото в Директива 2008/48/ЕО, която
съдържа хармонизирани разпоредби в тази област. Ето защо разпоредбата на чл.
10, ал. 1 от ЗПК в частта й относно изискването всички елементи на договора да
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, не
следва да бъде прилагана от националния съд, доколкото не е в съответствие с
Директива 2008/48/ЕО. Изхождайки от
принципа на примата на правото на ЕС, още през 1978 г. в решението по делото
Simmenthal Съдът приема, че с оглед гарантирането на пълното действие на
нормите на съюзното право, националните юрисдикции, натоварени с тяхното
прилагане в рамките на държавите-членки, при необходимост трябва (и то по
собствена инициатива) да оставят неприложена всяка противоречаща процесуална
или материална разпоредба на вътрешното право, без да е необходимо да изискват
или да изчакват отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред (пар. 24 от решението по дело C-106/77).
Следва
да се има предвид и обстоятелството, че българският законодател е предвидил
сериозна санкция за кредитодателя, който не е спазил изискването всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт,
не по-малък от 12. На основание чл. 23 вр. чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК в този
случай кредитодателят губи правото да получи лихви и разноски по кредита. Член
23 от Директивата, озаглавен „Санкции“, предвижда: „Държавите членки
установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети
съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано
прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи“. От съображение 47 от посочената директива следва,
че докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то
предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Съдът
вече е приел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с
тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (пар.
63 от Решението и цитираната там съдебна практика). Все пак прилагането в
съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни
последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато
липсващите данни по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 са от такова
естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение (пар. 72 от Решението). В този ред на мисли в
Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в
националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по
член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен
без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла
да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
В
контекста на изложеното съдът намира, че установената от националния
законодател санкция за неспазване на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК – всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт,
не по-малък от 12, не отговаря на изискванията за пропорционалност. Неспазването
на това изискване не би могло във всички случаи да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение, доколкото видът и размерът на шрифта
позволяват прочитането на съдържанието на документа, което да позволи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Поради това не е налице годно
основание за санкциониране на кредитодателя с най-строгата санкция – загубване
на правото на лихви и разноски по кредита.
По отношение на погасителния
план:
Процесният
погасителен план съдържа характеристика на всяка месечна вноска, както следва:
брой, падежна дата, размер, лихва, изплатена част от главницата, оставащи
задължения, оставаща част от главницата. От съдържащата се в него информация
може да се направи извод за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, както и за последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми. Договореният от страните годишен
лихвен процент е фиксиран в размер на 9, 99. По делото не се твърди и не се
установява длъжникът да е извършил предсрочно погасяване на част от кредита с
искане за предоставяне на извлечение по сметка под формата на погасителен план.
Съгласно
чл. 10, пар. 2, б. „з“ от Директивата договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин размера, броя и периодичността на дължимите погасителни вноски и,
когато е уместно, реда на разпределение на вноските между различни неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, която предвижда, че договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. От съдържанието на посочените разпоредби е видно, че както на
общностно, така и на национално ниво изискването за посочване на последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми е приложимо при различни
лихвени проценти.
Съгласно
чл. 10, пар. 1, б. „и“ от Директивата договорът за кредит посочва по ясен и
кратък начин при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, правото
на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през
целия срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на
погасителен план. Погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и
условията, отнасящи се до извършването на т[е]зи плащания; планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и, когато е приложимо,
допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит,
погасителният план посочва по ясен и кратък начин факта, че данните в плана са
валидни само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните
разходи съгласно договора за кредит. На основание чл. 10, пар. 3 от Директивата
когато се прилага параграф 2, буква и), кредиторът предоставя на потребителя
безплатно и по всяко време през цялото време на действие на договора за кредит
извлечение под формата на погасителен план. Видно от член 10, параграф 2, буква
и) и параграф 3 от посочената директива, само при наличие на искане от
потребителя — което може да бъде направено през целия срок на действие на
договора — кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под
формата на погасителен план (пар. 53 от Решението). Разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 12 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да
бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща
промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит.
Предвид
ясния текст на тези разпоредби следва да се приеме, че Директива 2008/48 не
предвижда изискване договорът за кредит да съдържа подобно извлечение под
формата на погасителен план (пар. 54 от Решението). Що се отнася до
възможността на държавите членки да предвидят такова изискване в националната
си правна уредба, важно е отново да се отбележи, че по отношение на договорите,
които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат
да приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора,
когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област (пар. 55 от
Решението). Член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 извършва такава
хармонизация, що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат
включени в договора за кредит. В този ред на мисли в Решението по дело C 42/15 Съдът
на ЕС приема, че член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48 трябва
да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата
на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22,
параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова
изискване в националната си правна уредба.
Както
вече бе отбелязано, в Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка
да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички
изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит
се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни,
чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Неизпълнението на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК в
договора за потребителски кредит да бъде посочена информацията за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, не представлява такъв пропуск на данни, чиято липса би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Липсата на такова изрично посочване в договора и/или общите условия към него не
се отразява върху правото на потребителя да поиска да му бъде предоставен такъв
погасителен план и същевременно не дава отражение върху обхвата на задълженията на потребителя.
Въз
основа на изложеното съдът намира, че по делото не са налице пороци, относими
към изготвянето на погасителен план, които да обосноват наличието на основание
кредитодателят да бъде санкциониран със загубване на правото на лихви и
разноски по кредита.
По отношение на
годишния процент на разходите:
Първоинстанционният
съд е приел, че в процесния договор ГПР е посочен в цифрово изражение – 11, 78
%, но няма данни как е формиран този размер, нито как е формирана общо дължимата
сума от 12 622,51 лева, поради което договорът е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК поради неспазване императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Настоящият
въззивен състав не споделя този извод по следните съображения:
Съгласно
чл. 10, пар. 2, б. „ж“ от Директивата договорът
за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит;
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Чл.
3, б. „и“ от Директивата определя легалното понятие „годишен процент на
разходите“ като общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2. Чл. 19, пар. 1 от Директивата
предвижда, че годишният процент на разходите, който на годишна база е равен на
текущата стойност на всички ангажименти (усвоявания, погасявания и разходи),
бъдещи или съществуващи, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява
в съответствие с математическата формула, съдържаща се в част I от приложение
I.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. На основание чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение №
1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. Точка 1 от въпросното приложение № 1 предвижда математическа
формула със следните параметри: общият брой усвоявания по кредита; поредният
номер на усвояване по кредита; размерът на съответното поредно усвояване по
кредита; интервалът, изразен в години и части от годината, между датата на
първото усвояване на сума по кредита и датата на съответното усвояване на суми
по кредита; общият брой на погасителните вноски и плащания на разходи; поредният
номер на погасителната вноска или плащането на разходи; размерът на съответната
поредна погасителна вноска или плащане на разходи; интервалът, изразен в години
и части от годината, между датата на първото усвояване на сума по кредита и
датата на съответната погасителна вноска или плащане на разходи. Съобразно
точка 2 от въпросното приложение № 1 изчисляването на ГПР се извършва при
отчитане на пет общи положения, които представляват определени величини. Точка
3 от Приложение № 1 предвижда още тринадесет допълнителни допускания, при които
се изчислява ГПР.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването
на годишния процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в
контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя
да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За неизпълнението
на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директивата,
кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба
със загубата на правото си на лихви и разноски. Приема се, че такова съществено
значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като
годишният процент на разходите по член 10, параграф 2, буква ж) от Директивата
(пар. 70 от Решението). Доколкото непосочването в договора за кредит на тези
данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя,
изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за
пропорционална по смисъла на член 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Все
пак прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща
сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за
пропорционално, когато липсващите данни по член 10, параграф 2 от Директивата са
от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение (пар. 71 от Решението). С оглед на
изложеното съдът намира, че непосочването на начина, по който е изчислен ГПР
съобразно единната математическа формула по Приложение № 1, е от такова
естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение. Доколкото в процесния договор размерът на ГПР е посочен в
% по ясен и недвусмислен начин, липсата на конкретни данни (съобразно
Приложение № 1) не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение.
Въз
основа на изложеното съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове
наличието на основание кредитодателят да бъде санкциониран със загубване на
правото на лихви и разноски по кредита. Следователно процесния договор за
потребителски кредит, сключен на 10.10.2014 г. между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и ответника И.П., е действителен и обвързва страните.
По отношение на цесията:
По делото е представен рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД като цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като
цесионер. Приложен е и индивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 20.07.2017 г., сключен между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД като цедент и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като
цесионер. Налично е и потвърждение за извършване на цесията от 20.07.2017 г.,
издадено от цедента. Представено е Приложение № 1 към индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от 20.07.2017 г., подписано от
представители на цедента и цесионера, в което под № 26 са посочени номерът на
процесния договор за потребителски кредит, лични данни на ответника и следните
вземания: остатък главница в лева – 6 195, 88 лева; остатък лихви в лева – 389,
98 лева; общо дължимо към дата на цесия – 6 585, 86. Налични са и две
пълномощни, издадени от цедента, с които упълномощава цесионера с правото да
уведомява длъжника за извършеното прехвърляне на вземания по рамковия договор
за цесия от 20.12.2016 г., съответно по индивидуалния договор за цесия от
20.07.2017 г. с изрично посочване на лични данни на ответника. Ищцовото
дружество е изпратило до ответника писмо изх. № УПЦ-С-УКФ/1619644, с което го
уведомява че на основание рамков договор за цесия от 20.12.2016 г.,
индивидуалния договор за цесия от 20.07.2017 г. към него и приложение № 1 от
20.07.2017 г. „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД е прехвърлило на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД изцяло вземането си към ответника, произтичащо от
договор за потребителски кредит № 1619644. Видно от приложеното известие за
доставяне от „Български пощи“ ЕАД, пратката се е върнала като непотърсена от
адреса ***. От извършената по делото служебна справка е видно, че това е
постоянният и настоящ адрес на ответника, считано от 30.10.2015 г. Изпратено е
повторно уведомително писмо на същия адрес, което отново не е било получено от
адресата, тъй като представител на куриера „Лео Експрес“ не е намерил никого на
адреса. Третото уведомително писмо е било връчено на 18.05.2018 г. чрез Г. К. –
призовкар при ЧСИ 803 Таня Маджарова, с район на действие ОС Бургас, на Ж.Т. Х.
– живуща на адреса, със задължение да го предаде на И.А.П..
Неоснователни
са изложените от въззивника П. оплаквания относно извършеното прехвърляне на
вземания. Съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства
обосновава извод за наличието на сключен договор за цесия от 20.07.2017 г., по
силата на който кредитодателят на ответника е прехвърлил на ищеца вземанията си
по процесния договор за потребителски кредит. Извършените върху приложените
писмени документи ръкописни отбелязвания не сочат за порок, който да
възпрепятства прехвърлителния ефект на цесията по отношение на длъжника.
Обстоятелството, че подписите са положени на последната страница от
приложението към индивидуалния договор за цесия, не обуславя извод за липса на
постигнато съгласие относно предмета на договора, който включва и процесното
вземане. Законът не предвижда забрана за прехвърляне на вземания, чиято
изискуемост не е настъпила. По делото се установява и надлежно учредена от
цедента в полза на цесионера представителна власт за съобщаване на извършеното
прехвърляне на длъжника, като датата на упълномощаването не е меродавна,
доколкото извършеното след уведомяването упълномощаване би имало действието на
ратификация.
На
основание чл. 18, ал. 5 вр. чл. 43 ЗЧСИ вр. 46, ал. 2 ГПК длъжникът е бил
надлежно уведомен за извършената цесия на 18.05.2018 г. чрез връчването на
уведомителното писмо на друго лице, което живее на адреса на длъжника
(постоянен и настоящ) и което го е подписало със задължение да го предаде на
адресата. В представения по делото документ „договор за потребителски кредит“
действително са посочени друг постоянен и настоящ адрес на ответника, но същият
не носи подписите на страните, поради което характерът му на съглашение
(договор) бе отречен от съда, а в погасителния план, който съдържа съществените
елементи на кредитното правоотношение, не е посочен адрес на потребителя.
Същевременно ответникът не се позовава на клауза от общите условия, която да
урежда начина на връчване на уведомления между страните с конкретно посочване
на меродавен адрес. Поради това следва да се приеме за надлежно връчването по
регистрирания постоянен и настоящ адрес на длъжника. Предвид доказателствената
сила на оформената от връчителя разписка за връчване, недоказано остава
извършеното от ответника оспорване, че не е доказано, че лицето, получило
уведомлението за извършената цесия, действително живее на адреса. Освен това
следва да се отбележи и обстоятелството, че с приложенията към исковата молба
уведомителното писмо е връчено на ответника чрез назначения му по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК особен представител, с оглед на което същият е надлежно уведомен
за извършената цесия (по аналогия от съображенията, изложени в Решение № 198 от
18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК).
Ето
защо съдът намира, че извършената цесия е надлежно съобщена на длъжника, поради
което е произвела прехвърлителното си действие спрямо него.
При
това положение предявените от ищеца против ответника обективно съединени установителни
искове се явяват доказани по основание.
По отношение на предсрочната
изискуемост:
С
горепосоченото писмо изх. № УПЦ-С-УКФ/1619644 ищцовото дружество е уведомило
ответника и за това, че поради просрочие и неплащане на погасителните вноски по
договора за потребителски кредит № 1619644, сключен с „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД, всички вземания по него са изискуеми изцяло и в пълен размер,
считано от датата на получаване на настоящото уведомително писмо. На основание
чл. 18, ал. 5 вр. чл. 43 ЗЧСИ вр. 46, ал. 2 ГПК длъжникът е бил надлежно
уведомен за обявената предсрочна изискуемост на 18.05.2018 г. чрез връчването
на уведомителното писмо на друго лице, което живее на адреса на длъжника
(постоянен и настоящ) и което го е подписало със задължение да го предаде на
адресата. В тази насока важат гореизложените съображения относно редовността на
връчването. При липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да
обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на
договора за цесия върху цедента преминава правото да обяви кредита за
предсрочно изискуем (Решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г., I т. о. на ВКС). Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. За
надлежното упражняване на това право не е необходимо в уведомлението да бъдат
посочвани размерите на главница и лихва, от кога се дължат и как са изчислени. Освен
това следва да се отбележи и обстоятелството, че с приложенията към исковата
молба уведомителното писмо е връчено на ответника чрез назначения му по реда на
чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с оглед на което предсрочната
изискуемост е надлежно обявена (Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д.
№ 193/2018 г., I т. о., ТК).
По размера на предявените
искове:
В исковата
молба са изложени твърдения, че по сключения договор за потребителски кредит
длъжникът не е заплатил главница в размер на 6 195, 88 лева, представляваща
34 непогасени месечни вноски за периода от 01.01.2017 г. до 01.10.2019 г. Видно
от процесния погасителен план оставащата част от главницата към 01.01.2017 г.
възлиза на 6 195, 88 лева. На основание чл. 162 ГПК и въз основа на
погасителния план съдът също установи, че сборът от съответните части от
месечната погасителна вноска, отредени за погасяване на главницата, възлиза на
сумата от 6 195, 88 лева. Съобразно признанията на ищеца по делото се
установява, че длъжникът е извършвал плащания в общ размер от 5489, 80 лева, които са отнесени за
погасяване на задълженията му за периода до 01.01.2017 г. По делото ответникът
не е ангажирал доказателства, от които да се установява, че е извършвал
плащания в процесния периода от 01.01.2017 г. до 01.10.2019 г. Ето защо установителният
иск за главницата се явява доказан в пълния му претендиран размер от
6 195, 88 лева, поради което следва да бъде изцяло уважен.
С
исковата молба ищецът претендира сумата от 355, 99 лева, представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г.
(датата на цедиране на задължението). На основание чл. 162 ГПК и въз основа на
погасителния план съдът установи, че дължимата за периода от 01.01.2017 г. до
20.07.2017 г. възнаградителна лихва възлиза на 336, 23 лева, до който размер установителният
иск се явява доказан и следва да бъде уважен, а за горницата над 336, 23 лева
до пълния претендиран размер от 355, 99 лева следва да бъде отхвърлен като
недоказан. Като недоказан следва да бъде отхвърлен и предявеният в условията на
евентуалност осъдителен иск за горницата над 336, 23 лева до пълния претендиран
размер от 355, 99 лева.
С
исковата молба ищецът претендира сумата от 545, 56 лева, представляваща лихва
(обезщетение) за забава за периода от 01.01.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 31.07.2018 г. (по пощата). Посочено е, че на основание чл.
13, ал. 1 от Общите условия към договора при забава в плащанията на дължимите
от кредитополучателя суми същият дължи на кредитодателя, освен всички
просрочени и неизплатени месечни суми, и обезщетение за забава в размер на
годишната законна лихва, разделена на 365 дни, за всеки ден забава, изчислена
върху просрочената дължима главница. Ето защо съобразно постигнатото между
страните съгласие мораторната лихва следва да бъде изчислена върху просрочената
дължима главница съобразно датата на изпадане в забава по отношение на всяка
дължима месечна главница, а за периода след обявяване на предсрочната
изискуемост – върху цялата предсрочно изискуема главница. На основание чл. 162 ГПК и въз основа на погасителния план съдът установи, че дължимата за периода
от 01.01.2017 г. до 31.07.2018 г. мораторна лихва върху главницата възлиза на 328,
13 лева, до който размер искът се явява доказан и следва да бъде уважен, а за
горницата над 328, 13 лева до пълния претендиран размер от 545, 56 лева следва
да бъде отхвърлен като недоказан. Като
недоказан следва да бъде отхвърлен и предявеният в условията на евентуалност
осъдителен иск за горницата над 328, 13 лева до пълния претендиран размер от
545, 56 лева.
Поради
частично несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение се явява частично неправилно, поради което следва да бъде отменено в
частта, с които са отхвърлени предявените
главни установителни искове за горницата над 3240, 20 лева до 6195, 88 лева, представляваща цедирана
главница по договор за потребителски паричен кредит № 1619644 от 10.10.2014 г.,
ведно със законната лихва за забава от 31.07.2018 год. до окончателното й
изплащане; за сумата от 336, 23 лева, представляваща цедирана договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г.; за сумата
от 328, 13 лева, представляваща лихва за забава за периода от 01.01.2017 г. до
31.07.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
2966/03.08.2018 год. по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС, като вместо това
следва да бъде прието за установено, че ищецът дължи на ответника сумата над 3240, 20 лева до пълния претендиран
размер от 6195, 88 лева, представляваща цедирана главница по договор за
потребителски паричен кредит № 1619644 от 10.10.2014 г., ведно със законната
лихва за забава от 31.07.2018 год. до окончателното й изплащане; за сумата от
336, 23 лева, представляваща цедирана договорна възнаградителна лихва за
периода от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г.; за сумата от 328, 13 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 01.01.2017 г. до 31.07.2018 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 2966/03.08.2018
год. по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС. В останалата част решението следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
Предвид
крайния изход на делото и двете страни имат право на разноски по съразмерност.
Съразмерно
на уважената част от въззивната жалба на ищцовото дружество и цялостната
неоснователност на въззивната жалба на ответника последният следва да бъде
осъден да заплати в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумата от
279, 00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция, определено от съда в общ размер от 300, 00 лева съгласно чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, сумата от 372, 00 лева,
представляваща внесен депозит за възнаграждение на особения представител пред
въззивната инстанция, както и сумата от 101, 47 лева за внесена държавна такса
за въззивно обжалване.
Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС особеният представител не е задължен
за заплащането на такси и разноски в производството по обжалване, като дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с
решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на
делото. С оглед обжалваемия интерес на ответника П. дължимата по делото
държавна такса за въззивно обжалване възлиза на 141, 94 лева. С оглед пълната основателност
на жалбата на ответника П. същият следва да бъде осъден да заплати по сметка на
Окръжен съд – Бургас сумата от 141, 94 лева, представляваща дължима държавна
такса за въззивно обжалване.
Крайният
изход на делото пред въззивната инстанции има за последица изменение на
решението и в частта за разноските в първоинстанционното и заповедното
производство, поради което решението следва да бъде отменено и в частта за
разноските. Дължимите на ищеца разноски съразмерно на уважената част от
исковете възлиза на 184, 27 лева за заповедното производство (за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение) и 1105, 86 лева за първоинстанционното исково
производство (за държавна такса, депозит за особен представител и за
експертиза, юрисконсултско възнаграждение), т. е. общо за сумата от 1290, 13 лева.
С
въззивната жалба на ответника П. е подадено и искане по чл. 248 ГПК за
допълнение на решението в частта за разноските, по което въззивният съд е
обявил, че ще се произнесе с крайния си акт. Минимално дължимото адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМАВ възлиза на 684,
87 лева. Предвид фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че
дължимото в първоинстанционното производство възнаграждение за особения
представител на ответника следва да бъде определено в размер на 684, 87 лева.
Затова на адвокат С. следва да бъде присъдена сумата от 342, 43 лева,
представляваща горницата над 342, 44 лева до пълния размер от 684, 87 лева.
Предвид частичната основателност на предявените искове ищецът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Е.С. от БАК сумата от 13, 69 лева. Предвид
частичната неоснователност на предявените искове ответникът следва да бъде
осъден да заплати на адвокат Е.С. от БАК сумата от 328, 73 лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване предвид гражданския характер на делото и цената
на иска, която надвишава 5 000 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 899 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 8309/2018 г. на Районен съд – Бургас в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к.
Люлин 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4,
против И.А.П., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, искове
за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 3240,
20 лева до пълния предявен размер от 6195, 88 лева, представляваща
цедирана главница по договор за потребителски паричен кредит № 1619644 от
10.10.2014 г., ведно със законната лихва за забава от 31.07.2018 год. до
окончателното й изплащане, за сумата от 336,
23 лева, представляваща цедирана договорна възнаградителна лихва за периода
от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г.; за сумата от 328, 13 лева, представляваща лихва за забава за периода от
01.01.2017 г. до 31.07.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 2966/03.08.2018 год. по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС, както
и в частта за разноските.
като
вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че И.А.П., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***,
дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата над 3240,
20 лева до пълния предявен размер от 6195, 88 лева, представляваща
цедирана главница по договор за потребителски паричен кредит № 1619644 от
10.10.2014 г., ведно със законната лихва за забава от 31.07.2018 год. до
окончателното й изплащане, за сумата от 336,
23 лева, представляваща цедирана договорна възнаградителна лихва за периода
от 01.01.2017 г. до 20.07.2017 г.; за сумата от 328, 13 лева, представляваща лихва за забава за периода от
01.01.2017 г. до 31.07.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК № 2966/03.08.2018 год. по ч. гр. д. № 5746/2018 год. на БсРС.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА И.А.П.,
ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №
25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата от 279, 00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция, сумата от 372, 00
лева, представляваща внесен депозит за възнаграждение на особения представител
пред въззивната инстанция, както и сумата от 101, 47 лева за внесена държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА И.А.П.,
ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати по сметка на
Окръжен съд – Бургас сумата от 141, 94
лева, представляваща дължима държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА И.А.П., ЕГН **********,
с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати на Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”,
ет. 2, офис 4, сумата от общо 1290, 13
лева, представляваща разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА И.А.П.,
ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, да заплати на адвокат Елена Ставрева от БАК сумата от 328, 73 лева за възнаграждение за
особен представител пред първата инстанция.
ОСЪЖДА Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, Район Люлин, ж. к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, да заплати на адвокат Елена Ставрева от БАК сумата от 13, 69 лева за възнаграждение за
особен представител пред първата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.