Решение по дело №744/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по реда на чл.268 във вр. с чл.267 ал.2 т.5 ДОПК.

М. Т. К., [ЕГН], [населено място], [улица] /лично и в качеството на ЕТ М. К. – 78/, представляван от адв. П.К. обжалва Решение № 48/12.03.2020г. на Директора на ТД на НАП – [област], в частта, с която е оставена без уважение жалбата му против Разпореждане изх.№ С240016-137-0001622/26.02.2024г. относно отказ за прекратяване поради изтекла погасителна давност събирането на вземания по изпълнително дело /ИД/ № 16090012005/2009г. – публични задължения за ЗОВ /ДОО, НЗОК и ДЗПО – УПФ/, установени с Ревизионен акт /РА/ № Р-16001617002060-091-001/08.08.2017г. за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г., издадено на основание чл.226 ал.1 ДОПК от старши публичен изпълнител при ТД на НАП-[област].

Становища на страните :

- Жалбоподателят счита решението в оспорената част за незаконосъобразно и е поискано да бъде отменено. Заявено е, че административният орган приел за публичните задължения за ЗОВ /ДОО, НЗОК и ДЗПО – УПФ/, установени с РА № Р-16001617002060-091-001/08.08.2017г. за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г., че съгласно чл.3 ал.3 т.2 от Наредба № Н-8/29.12.2005г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица се декларират в срок до 30 април на следващата година – в случая до 30.04.2014г., поради което 10 – годишния срок на абсолютната давност по чл.171 ал.2 ДОПК започва да тече на 01.01.2015г. и не е изтекъл. Твърди се, че възприетият извод не е правилен, тъй като срокът по чл.171 ал.2 ДОПК е обвързан не с годишното деклариране, а с плащането на съответното публично задължение, като задължителните осигурителни вноски се плащат месец за месец. За съответния месец те се декларират с Декларация обр.1. В отделно приложение в ГДД се декларират вече внесените през годината ЗОВ, които са били обект на деклариране през годината с декларация обр.1 за съответния месец. Така декларираните в ГДД ЗОВ се приспадат при определяне на данъчната основа за облагане с ДДФЛ. В тази вр. се счита, че за установените с РА № Р-16001617002060-091-001/08.08.2017г. за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г. ЗОВ / ДОО, НЗОК и ДЗПО-УПФ/ - 10 – годишният срок на абсолютната давност по чл.171 ал.2 ДОПК започва да тече не от 01.01.2015г., както неправилно е прието в оспорената част от решението, а на 01.01.2014г. и е изтекъл на 31.12.2023г. Посочено е, че според данните в разпореждането, против което жалбата не е уважена, поредните номера в таблицата касаят общ размер на публичните задължения, за които се счита да е изтекла абсолютната погасителна давност по чл.171 ал.2 ДОПК – 12 924,82лв.

По същество адв. К. поддържа, че случаят касае периодични задължения /ЗОВ/, които се внасят месец по месец и се декларират с декларация обр.1 за всеки месец. Директорът на ТД на НАП се позовава на годишно деклариране с декларация обр.6 на същите ЗОВ и задължението на задълженото лице да ги декларира и в приложението към ГДД по ЗДДФЛ. В конкретния случай тези задължения са установени с РА – месец по месец, вкл. така са отразени в разпореждането, поради което по всички периоди от 2013г. е изтекъл 10 – годишния срок за абсолютната погасителна давност по чл.171 ал.2 ДОПК. Давността за разлика от гражданската по чл.110 ЗЗД се прилага служебно от органа – публичният изпълнител и е направено изрично възражение за изтекла погасителна давност. Поискано е присъждане на направените съдебни разноски съобразно представен списък по чл.80 ГПК.

Заявено е възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение – претендират се разноски по реда на чл.161 ДОПК, какъвто случай не е разглеждания. Разноските следва да бъдат определени по Наредбата за заплащането на правната помощ.

- Ответникът Директор на ТД на НАП – [област], се представлява от гл. юрисконсулт [населено място] и оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа мотивите в оспорения административен акт и становището към жалбата : По отношение на осигурителните вноски /фонд ДОО, НЗОК, фонд ДЗПО/, дължими от лицето за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г., по силата на чл.7 ал.4 КСО самоосигуряващите се лица е следвало да внасят в републиканския бюджет своите осигурителни вноски в срок до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Окончателната осигурителна вноска за 2013г. обаче се установява с данъчната декларация за съответната година, като в същата се приспадат вноските, които авансово са платени от самоосигуряващите се лица /чл.6 ал.9 КСО и чл.2 ал.4 – предишна ал.3 от Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина /изменено заглавие в наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина и морските лица с ДВ бр.2 от 2010г./. Съгласно редакцията на чл.2 ал.4 от действащата към този момент наредба, осигурителните вноски се внасят в срока за подаване на данъчната декларация, която се подава до 30-ти април на годината, следваща годината на придобиване на дохода, поради което се счита, че в конкретния случай, лицето е следвало да подаде годишна данъчна декларация, в която да декларира получения доход и съответно дължимия данък, както и осигурителните вноски за 2013г., до 30.04.2014г. Задълженията стават изискуеми през 2014г., поради което общата 5 – годишна давност по чл.171 ал.1 ДОПК за събирането им започва да тече от 01.01.2015г. и изтича на 01.01.2020г., ако в този срок не са предприети действия, които по смисъла на закона да са довели до спиране или прекъсване на давността. В обжалваното решение са описани подробно действията на публичния изпълнител, които са довели до спиране и прекъсване на давността, поради което давностния срок по отношение на процесните задължения все още не е изтекъл. Поискано е жалбата да се отхвърли с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Заявено е възражение за прекомерност на разноските за адвокатски хонорар.

- В съдебното производство не е встъпил представител на Окръжна прокуратура [област].

1. Оспореното решение е връчено на 19.03.2024г. /известие за доставяне, л.9/ - жалбата е подадена на 25.03.2024г. /пощенско клеймо върху плик, л.2/, в 7 дн. срок по чл.268 ал.1 ДОПК. Оспорващото лице е адресат на неблагоприятен административен акт, подлежащ на оспорване, поради което жалбата е допустима.

2. С обжалваното пред Директора на ТД на НАП - [област] разпореждане на ст. публичен изпълнител Д.Н. изх.№ С240016-137-0001622/26.02.2024г. /л.31 и сл./ - не е прекратено събирането по ИД № 16090012005/2009г. поради изтекла погасителна давност по отношение на задължения за ЗОВ /фонд ДОО, НЗОК и фонд ДЗПО/ за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г. и начислени лихви.

В обстоятелствената част на разпореждането е посочено, че същото се издава вр. с молба/възражение от 08.01.2024г. /л.18 и сл./ и е съобразено, че срокът по чл.171 ал.2 ДОПК спира да тече от 24.03.2020г. /дата на влизане в сила на § 29 ПЗР ЗМДВИППП/, като неизтекла до момента на спирането част от давностния срок продължава да тече от 21.05.2020г., предвид § 13 ПЗР ЗИД на Закона за здравето. Посочено е също, че има доказателства за спиране на давностния срок на основание чл.172 ал.1 т.4 и т.5 ДОПК /описани са постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки и за налагане на обезпечителни мерки/ - относно тях не е заявен спор в жалбата до съда. В разпореждането е прието, че за задължения за ДОО, ЗО и УПФ по РА от 08.08.2017г. за период 01.01.2013г. – 31.12.2013г., със срок за доброволно изпълнение през 2014г., давностният срок започва да тече от 01.01.2015г. и към момента на издаване на разпореждането от 26.02.2024г.– не е изтекла абсолютната 10 – годишна давност по чл.171 ал.2 ДОПК.

С оспореното решение териториалният директор оставил без уважение жалбата против Разпореждането от 26.02.2024г. в частта за ЗОВ относно период 01.01.2013г. – 31.12.2013г. Описани са фактите по случая, ведно с издадените постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки и за налагане на обезпечителни мерки. От правна страна е пояснена същността на давността, ведно с основанията за прекъсване и спирането й. Уточнено е във вр. със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г., че срокът по чл.171 ал.2 ДОПК, който е спял на 24.03.2020г., започва да тече отново от 21.05.2020г. и предвид изричната разпоредба, че до края на извънредното положение 10 – годишният давностен срок не се прилага, същият следва да бъде удължен с периода 24.03.2020г. – 20.05.2020г. /58 дни/.

За осигурителните вноски /ДОО, ЗО и ДЗПО/, дължими за периода 01.01.2013г. – 31.12.2013г. е взето предвид, че съгл. чл.3 ал.3 т.2 от Наредба № Н-8 / 29.12.2005г. за съдържането, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица /отм. ДВ бр.1 от 03.01.2020г./, дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица се декларират в срок до 30 април на следващата година – в случая до 30.04.2014г. Същите стават изискуеми през 2014г., поради което общата 5 – годишна давност, както и абсолютната 10 – годишна давност за събиран на тези задължения, започва да тече от 01.01.2015г. Посочено е, че срокът за внасяне на осигурителните вноски за НЗОК, съгласно чл.40 ал.1 т.1 б.“в“ ЗЗО съвпада със срока за внасяне на вноските за ДОО. При тези данни е прието, че на основание чл.171 ДОПК общата 5 – годишна давност за принудителното им събиране започва да тече от 01.01.2015г. и би изтекла на 01.01.2020г., на в случая са предприети действия по см. на закона, довели до спиране и прекъсване на давността. Задълженията са установени с РА № Р-16001617002060-091-001/08.08.2017г., връчен на 14.08.2017г. по електронен път /за което по делото е представено доказателства – л.94/, поради което на основание чл.172 ал.2 ДОПК давността е прекъсната и от този момент е започнала да тече нова 5 –годишна давност. Описани са и основанията за спиране на давностния срок. Наложил се е извод за неизтекла погасителна давност към дата на произнасяне на териториалния директор за задълженията за 01.01.2013г. – 31.12.2013г. – главница и лихви, установени с РА от 08.08.2017г.

3. Оспореното решение е издадено от компетентен орган в писмена форма. Обжалваното пред административния орган разпореждане също е издадено от компетентен орган – ст. публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП и в рамките на правомощията му /чл. 226 ал. 1 от ДОПК/. Налице са валидни административни актове, в писмена форма, с фактическите и правни основания за постановяването им.

Съгласно чл. 266 ал. 1 ДОПК, действията на публичния изпълнител /каквото представлява и разпореждането по молба/възражение от 08.01.2024г. с искане за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна/, могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил, в 7-дневен срок от деня на съобщението. Според чл. 268 ал. 1 ДОПК, в посочените случаи / чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 /, актът на решаващия орган може да се обжалва пред административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника.

На основание чл. 168 т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в посочения случай се "отписва" съобразно правилото на чл. 173 ДОПК и е приложим чл. 225 ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т.ч. и тези по т. 7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено възражение /давността не се прилага служебно/, а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите от обхвата на чл. 168 ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител. При евентуален отказ по искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225 ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 171 ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

Съгласно чл.172 ал.1 от ДОПК, давността спира в предвидените от закона случаи по т. 1 до т. 6. Съгласно ал. 2 на чл. 172 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, а според ал.3 на чл.172 от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Доколкото институтът на давността е материалноправен, спрямо него следва да намери приложение нормативната уредба, която е била в сила към момента на възникване на задължението. Съгласно чл. 105 от ДОПК, задълженията по декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете определени в съответния закон. Съгласно чл.2 ал.4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица /Загл. изм. - ДВ, бр. 2 от 2010 г., в сила от 1.01.2010г./ в приложимата редакция, окончателният размер на месечния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателните осигурителни вноски се дължат от самоосигуряващите се лица в срока за подаване на декларацията върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително задължително пенсионно осигуряване. Според чл.3 ал.3 т.2 от Наредба № Н-8 / 29.12.2005г. за съдържането, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица /отм. ДВ бр.1 от 03.01.2020г./ - „Декларация образец № 6 се подава в съответната компетентна териториална дирекция на Националната агенция за приходите: 2. (изм. - ДВ, бр. 8 от 2008 г., бр. 3 от 2009 г., в сила от 1.01.2009 г.) от самоосигуряващите се лица - еднократно до 30 април за: а) дължимите осигурителни вноски за предходната календарна година;“. Тоест, в случая до 30.04.2014г. Посочените задължения стават изискуеми през 2014г. Данъчните задължения стават изискуеми с настъпването на падежа за плащането им, а не с издаването на ревизионния акт за установяването им, който има само констативни функции по отношение на вече възникнало по силата на закона данъчно задължение /Решение № 4653/2024г. по д.№ 11077/23г.; Решение № 1709 от 14.02.2024г. на ВАС по адм. д. № 7107/2023г.; др. – ВАС/.

За посочените в оспореното решение публични задължения според съдебната практика по идентични казуси, доколкото се касае за публични държавни вземания /чл. 162 ал. 2 т.1 ДОПК/, давността започва да тече считано от 1 януари на годината, следваща година през която е следвало да се плати публичното задължение. Редакцията на КСО – чл.6 ал.8, ДВ бр.99 от 2009г., в сила от 01.01.2010г. определя задължението за задължителни осигурителни вноски не като месечно задължение, а годишно задължение, което се внася авансово по посочения ред и съответно размери /в тази насока Решение № 13615 от 2013г., ВАС/. Прието е, че не намира приложение разпоредбата на чл. 115 ал. 1 КСО. Предмет на правната уредба по чл. 115 ал. 1 КСО е давността за вземанията на НОИ, произхождащи от неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях. Задълженията за задължителни осигурителни вноски са публични и съгласно чл. 1 от ДОПК установяването, обезпечаването и събирането им се извършва по реда на кодекса от органите по приходите и публичните изпълнители. Съответно за тях е приложим давностния срок по чл. 171 ДОПК /в този смисъл е Решение № 12130 от 16.11.2015г. на ВАС по адм. д. № 2638/2015г., VI О.; Решение № 15654 от 26.11.2013г. на ВАС по адм. д. № 7920/2013г., VI О. и др./.

Съобрази се, че съгласно чл. 6 ал. 8 КСО, като самоосигуряващо се лице, осигурителните вноски на оспорващия са за негова сметка и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година. На основание чл. 7 ал. 4 КСО авансовите осигурителни вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Според разпоредбата на чл. 40 ал. 1 т. 2 ЗЗО задълженията за авансови вноски за здравно осигуряване следва да се платят до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. Съгласно чл. 6 ал. 9 КСО окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 8 се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително пенсионно осигуряване, в срока за подаване на годишната данъчна декларация. Годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или установения от органа по приходите при условията и по реда на ДОПК облагаем доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Аналогични са правилата на чл. 40 ал. 1 т. 2 ЗЗО по отношение на окончателните вноски за здравно осигуряване, дължими от самоосигуряващите се лица – окончателната осигурителна вноска се внася за сметка на самоосигуряващите се лица най-късно в срока за подаване на данъчната декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ.

Предвид това е прието, че невнесените авансови вноски за ДОО и ЗО са трансформирани в задължение за изплащане на окончателна изравнителна годишна вноска по силата на чл. 6 ал. 9 КСО. Срокът за внасяне на авансовите вноски е до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който те се отнасят, но ако в този срок не са направени плащания, това неизпълнение поражда задължение - лицето да ги плати в пълен размер, еднократно, със съответните лихви за неплатените авансови вноски, в срока по чл. 6 ал. 9 КСО като окончателно годишно задължение. Според същия законов текст годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или установения от органа по приходите, при условията и по реда на ДОПК, облагаем доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Предвид тази законова регламентация се налага изводът, че задължението за задължителни осигурителни вноски всъщност не е месечно задължение, а е годишно задължение, което макар да се внася авансово по посочения ред и съответно размери, подлежи на окончателно внасяне в срока на подаване на годишната данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ / Решение № 11141 от 10.09.2012г. на ВАС по адм. д. № 2221/2012г., VI О. – „…Невнесените авансови вноски за фонд ДОО и ДЗПО-УПФ са трансформирани в задължение за изплащане на изравнителна (окончателна) годишна вноска по силата на закона (чл. 6, ал. 8 от КСО, в приложимата редакция за процесните периоди)… С оглед на това, че вноските за ДЗПО представляват по своя характер публични държавни вземания и доколкото в КСО липсват разпоредби как тече погасителната давност за тези вноски, за тях се прилагат субсидиарно общите разпоредби на приложимия за процесните периоди Д. (отм.), в случая на чл. 140 от Д., т.е. срокът за внасянето им следва да се брои съобразно чл. 140, ал. 1 от Д. (в сила до 31.12.2005 г.), считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение…“; Решение № 3435 от 5.03.2020г. на ВАС по адм. д. № 12387/2019г., VI О.; арг. и от изводите в Решение № 5566/2024г. по д.№ 11239/2023г., ВАС/. Следователно, изводът на териториалният директор в обжалваната част от решението е правилен – към момента на произнасяне не е изтекъл 10 – годишният срок по чл.171 ал.2 ДОПК, макар да не е посочил за какъв срок е спирана давността на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК. Срокът за задълженията за ЗОВ за 2013г. е започнал да тече от 01.01.2015г. и към момента не е изтекъл 10 – годишният абсолютен давностен срок. В допълнение се отбелязва, че задълженията в Таблица 1 от РА са посочени като годишни и декларации обр.1 не са представени по делото.

Жалбата следва да бъде приета за неоснователна. Разноски са заявени своевременно и се присъждат на ответника в размер на 100лв. съгласно чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ - съдът се позовава на Определение № 3544/2018г., ВАС, Първо О. : „…Производството по чл. 268 ДОПК е особено производство, различно от производството по обжалване на ревизионните актове, поради което специалната разпоредба на чл. 161 ДОПК е неприложима. …размерът на присъденото възнаграждение за юрисконсулт, не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, който от своя страна препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. Именно това е приложимия подзаконов нормативен акт, съгласно който следва да се определи размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение в случая, с оглед предмета на спора….”.

Мотивиран с изложеното и на основание чл.268 ал.2 ДОПК, съдът

Р Е Ш И :

Отхвърля жалбата на М. Т. К., [ЕГН], [населено място], [улица]против Решение № 48/12.03.2020г. на Директора на ТД на НАП – [област] в оспорената му част.

Осъжда М. Т. К., [ЕГН], [населено място], да заплати на НАП - юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв.

Решението не подлежи на обжалване.