РЕШЕНИЕ
гр.
София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Цветелина
Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 6691
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК, като е образувано въз основа на
депозирана въззивна жалба срещу Решение № 62566/12.03.2019 г., постановено по ГД
№ 81057 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), с което е признато
за установено по отношение на ответника Х.М.Д., че ищцата В.Б.И. е собственик
на поземлен имот с идентификатор 68134.507.348, находящ се в гр. София, кв.
Орландовци, ул. „*****, с площ по скица от 307 кв. м., а по документ за
собственост 437 кв. м., представляващ УПИ III-347, 348, кв. 156 по плана на гр. София, кв. Орландовци, като ответникът е
осъден да предаде владението върху посочения недвижим имот на ищцата.
Въззивната жалба срещу постановеното решение е депозирана от особения
представител на ответника – адв. Ф.Р., в която се излагат съображения, че
същият е придобил процесния недвижим имот въз основа на осъществено давностно
владение. Посоченото се установявало от признанието, направено в исковата
молба, че ответникът е завладял имота още през 2005 г. Независимо, че
изявлението било оттеглено от ищцата, същото следвало да се съобрази с
останалия, събран по делото, доказателствен материал. Навеждат се доводи, че от
показанията на свидетеля Стоев, се установява, че ответникът отглежда
растителни култури от дълго време в имота. Предвид изложеното, с оглед
признатия по делото неизгоден за ищцата факт и събраните гласни доказателства,
се претендира постановеното решение да бъде отменено, като вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна от В.И., с който се излагат съображения за допустимост и
правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Посочва се, че от
първостепенният съд е установена релевантната фактическа обстановка на база
събрания по делото доказателствен материал и правилно е приложен материалния
закон. Според въззиваемата, в хода на първоинстанционното производство не са
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Предвид изложеното се
претендира постановеното решение да бъде потвърдено и на въззиваемата страна да
се присъдят сторените във въззивното производство разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано
лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е
правилно, по следните съображения:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно
доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба
изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1
от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.
В
мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато
и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне
по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната
жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК,
като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по
реда на чл. 272 от ГПК.
По
правилността на решението в обжалваната част:
В
проведеното открито съдебно заседание на 26.10.2020 г., от страна на
упълномощени процесуални представители на ответника е депозирана молба, с която
е претендирано възстановяване на срока за отговор на исковата молба, направени
са оспорвания на изложените фактически обстоятелства в исковата молба,
представени са доказателства и са отправени доказателствени искания.
С
Определение от 03.02.2021 г., постановено по делото, искането за възстановяване
на срока за отговор на исковата молба е оставено без уважение, както и
претенцията за приемане на представените към молбата писмени доказателства и
отправените към съда доказателствени искания. С оглед изложеното, от настоящия
съдебен състав не се съобразяват изложените в депозирана молба от ответника
възражения във връзка и представените към същата писмени доказателства.
Софийски
районен съд е сезиран с искова молба от В.Б.И. срещу Х.М.Д., с която е предявен
ревандикационен иск с правно основание по чл. 108 от ЗС, с който се претендира
за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е
собственик на поземлен
имот с идентификатор 68134.507.348, находящ се в гр. София, кв. Орландовци, ул.
„*****, както и че ответникът владее същия без правно основание.
С молба – уточнение вх. № 1082862/30.05.2016 г. по описа на Софийски
районен съд, ищцата уточнява, че се явява собственик на процесния недвижим имот
въз основа на договор за дарение.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на искова молба от назначения
особен представител на ответника Х.М.Д. – адв. Ф.Р., с който се оспорва, че
ищцата не е собственик на процесния недвижим имот и се възразява, че имотът,
който е завладял ответникът, не е идентичен с процесния. При условията на
евентуалност, се посочва, че ако се установи, че имотът е владян именно от
ответника за периода от 2005 г. до датата на депозиране на исковата молба,
същият е придобит въз основа на осъществено давностно владение.
С
постановеното Решение № 62566/12.03.2019 г. по гр. д. № 81057/2015 г. на
Софийски районен съд, от фактическа страна е прието, че ищцата е собственик на
процесния недвижим имот въз основа на договор за дарение, обективиран в
нотариален акт № 4/15.01.1999 г., том 1, рег. № 541, дело № 4/1999 г. на
нотариус с район на действие - Софийски районен съд, както и че от страна на
ответника е направено признание, че към датата на депозиране на исковата молба,
имотът е владян от него. За неоснователно е прието възражението за придобиване
на имота въз основа на осъществено давностно владение от страна на ответника,
доколкото същото не е установено на база събраните по делото доказателства.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите на Софийски районен съд.
С
оглед оплакването във въззивната жалба следва допълнително да се посочи
следното:
От
представения по делото договор за дарение на недвижим имот от 15.01.1999 г.,
обективиран в нотариален акт № 134, том 1, дело № 206/1999 г. на Служба по вписванията
– София, се установява, че ищцата В.И. е придобила собствеността върху празно
дворно място, находящо се в гр. София, местността „Орландовци” с площ от 437
кв. м., съставляващо парцел III-347, 348 от кв. 156 по плана на гр. София, кв. Орландовци,
при съседи: улица, улица, Е.М.и П.Й.. Посоченият недвижим имот е идентичен с
поземлен имот с идентификатор 68134.507.348, находящ се в гр. София, ул. „*****,
видно от вписванията в кадастралната и кадастралните регистри, обективирани в
Скица на поземлен имот № 15-477689/ 04.11.2015 г. на СГКК – гр. София, които
съобразно нормата на чл. 2, ал. 5 от ЗКИР се ползват с презумптивна
доказателствена сила.
Основният
спорен въпрос в настоящото производство е дали ответникът е придобил процесния
недвижим имот въз основа на осъществено давностно владение.
Наведеното от ответника придобивно основание –
давностно владение, е оригинерно такова и предполага осъществяването на
фактическа власт върху процесния имот в определен от закона срок, с намерение
да се държи вещта като своя. Владението е легално дефинирано в разпоредбата
на чл. 68, ал. 1 от ЗС, като негови основни
елементи са обективният (corpus) – осъществяването на фактическа власт, и
субективният (animus) – намерението за своене. Разпоредбата не посочва
характеристиките на упражняваната фактическа власт, но въпреки това правната
теория и съдебната практика са последователни, че владението трябва да е
постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено. Така посочените признаци на
владението се явяват логическо продължение на посочените по-горе обективен и
субективен признак. Тяхното установяване предпоставя извода за това дали
упражняването на фактическа власт върху имота представлява владение.
Според презумпцията на чл. 69 от ЗС владелецът държи вещта
като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психическо състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено
става, е формулирано заключението за наличие на неизвестен факт, а именно –
субективния признак на владението – намерението да се държи вещта като своя,
като се изхожда от друг факт – обективния признак на владението – упражняването
на фактическа власт върху вещта.
В
настоящия случай, от събраните в хода на първоинстанционното производство
гласни доказателства – показанията на свидетелите З.С.и В.К., не се установи
при условията на пълно и главно доказване ответникът да е владял процесния
недвижим имот като свой за периода 2005 г. - 2015 г. Така свидетелят С.си
спомня, че в началото на 2015 г. имотът не е бил заграден, но през есента на
2015 г. същият посетил имота и установил, че е ограден. При разговор със
съпруга на ищцата, свидетелят разбрал, че имотът е заграден от чичото на ищцата
– ответникът в настоящото производство, с цел засаждане на домати. Свидетелят
изрично посочва, че ответникът е заявил на съпруга на ищцата, че след като
обере доматите, същият ще премахне оградата. Обстоятелствата по засаждането на
имота се подкрепят и от показанията на свидетеля К..
С
оглед така събраните доказателства не може да бъде направен извод, че
ответникът е осъществил на първо място фактическа власт върху процесния имот за
периода 2005 г. – 2015 г., като свидетелят С.е категоричен, че в началото на
2015 г. имотът не е бил заграден, а поставянето на оградата се е служило
по-късно през годината. Още по-малко от събраните в хода на производството
доказателства може да се установи наличие на субективен за осъществяване на
владение, а именно: ответникът да е владял вещта като своя. Дори напротив,
отново от показанията на свидетеля С.става ясно, че именно ответникът е обещал
да премахне оградата след като обере доматите, респ. същият е бил със
съзнанието, че осъществява фактическата власт временно, а не със съзнанието, че
имотът е негова собственост. В тази насока се явява ирелевантно за настоящото
производство т. нар. от ответника признание на владението от 2005 г., доколкото
на първо място с посочване на думата „владение” в исковата молба се назовава
единствено осъществяване на фактическа власт върху имота, не и владението като
съвкупност на обективен и субективен елемент за придобиване на недвижимия имот,
и на следващо място, същото е оттеглено в първото по делото съдебно заседание.
Предвид
всичко изложено, настоящият съдебен състав приема за правилен изводът на
първостепенния съд, че ответникът не е придобил процесния недвижим имот въз
основа на осъществено давностно владение. Предвид установяване на собствеността
на ищцата и липсата на оспорване на обстоятелството, че ответникът владее
процесния недвижим имот без наличие на основание за осъществяването на
фактическата власт, то правилно предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е
бил уважен. С оглед изложеното и постановеното решение се явява правилно, в
частност обосновано, съобразно с материалния закон и постановено при липса на
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, и като такова следва да
бъде потвърдено.
По разноските в настоящото производство:
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
въззиваемата страна. Доказателства за такива са представени в размер на 1510
лева съобразно представения списък по чл. 80 ГПК. Поради
изложеното жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
посочената сума, представляваща разноски в настоящото производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 62566/12.03.2019 г., постановено по гр. д. № 81057/2015 г. по
описа на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Х.М.Д., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на В.Б.И.,
ЕГН **********, сумата в размер на 1510,00 лева (хиляда петстотин и десет лева),
представляващ разноски във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок
от съобщаването му на страните пред ВКС.
ПРЕПИС от решението да се
връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.