Р Е Ш Е Н И Е № 260293
01.03.2021г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - VII граждански
състав
На 09.02.2021г.
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС
ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар: Ангелина
Костадинова
като
разгледа докладваното от съдия Илиев
в.гр.дело №16 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК .
Делото е образувано по въззивна жалба на Л.Х.К., ЕГН **********, чрез пълномощника му адвокат
Т.С., против Решение
№260729 от 06.10.2020г., постановено по гр. д. №9211/2019 г. по описа на
РС-Пловдив, ІV гр.
състав, с което са
били отхвърлени предявените
от него против Д.П.К.,
ЕГН **********, искове за заплащане
на сума
в размер на 5000 лева- главница по договор за заем от месец май 2014г.
с падеж м. октомври 2014г., както и сумата в размер на 395,78
лева-обезщетение за забава върху главницата за периода 30.05.2016г. до 31.05.2019г,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда- 31.05.2019г.
до окончателното й заплащане. В жалбата
се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като се иска
отмяната му и постановяване на друго, с което исковите
претенции бъдат уважени.
Въззиваемият
Д.П.К., ЕГН **********,***, е депозирал, чрез
пълномощника си адвокат С. Б., отговор на въззивната жалба, с който взема становище за нейната неоснователност и иска
потвърждаване на първоинстанционното решение с присъждане на направените
разноски пред настоящата инстанция.
Пловдивският окръжен съд,
след като провери обжалваното
решение съобразно правомощията
си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена
в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.240,ал.1 от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Л.Х.К.
твърди, че на основание
сключен между страните през месец май
2014г. неформален договор предал в заем на ответника Д.П.К.
сумата от 5000 лв., които
последният се задължил
да върне до края на месец октомври 2014г. Въпреки
настъпилия падеж на задължението ответникът не изпълнил поетото с договора
задължение, поради което ищецът моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му върне предадената в заем сума в размер на 5000 лева, ведно
с обезщетение за забавено плащане на главницата
за периода 30.05.2016г. до 31.05.2019г. в размер от 395,78 лева.
В писмения си отговор ответникът е оспорил предявените искове, като
е изложил твърдения,
че не е
сключвал договор за заем
с ищеца и не е получавал от
него сумата от 5000 лв.
С обжалваното решение съдът е
приел, че по
делото не се доказва по
категоричен начин от
ищеца сключването на описания
в исковата молба договор за заем
с ответника и предаването на
сумата по него,
тъй като в подкрепа на
тези твърдения на ищеца
са само свидетелските показания
на сина му,
който е заинтересован от изхода на делото,
доколкото самият той лично
води граждански дела с ищеца за предоставени в заем
суми. Приел е,
че даже и да се приеме,
че такъв договор е бил сключен
и че ответникът
е получил сумата от
5000 лв., то с
оглед наличието на други три
писмени договора за заем от
29.08.2014г. между ищеца, респ. неговите син и
дъщеря, и ответника
за суми от по
9500 лв., може
да се допусне,
че процесната сума е била
включена в същите.
Изложени са и съображения,
че с оглед трайните търговски отношения
между управлявано от ищеца
търговско дружество и
ответника по повод покупката на горива
и масла, то може да
се предположи, че
вземането по представения
с исковата молба ордер е
свързано със същите.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК въззивният
съд намери, че
същото е валидно
и допустимо. Предвид
горното и на основание
чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението съобразно
посоченото в жалбата и
при служебна проверка за допуснати
при постановяването му
нарушения на императивни материалноправни норми, като
въззивната инстанция се
произнесе по правния спор
между страните.
Съгласно разпоредбата
на чл. 240 ал. 1 от ЗЗД с договора за паричен заем заемодателят предава
в собственост на заемателя определена сума пари срещу насрещното задължение на
заемателя да ги върне. Договорът се счита за сключен от момента на предаване на
съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните. При иск за връщане
на предоставена в заем
сума тежестта за доказване на сключването
на договора за заем и предаването
на сумата е на
заемодателя- ищец.
С
исковата молба ищецът
е представил документ-
бланка на разходен касов ордер
/РКО/ без дата и попълнени данни
на издател, в който е посочено „да се брои“
на Д.П. К. сумата „5000“, без да е
посочено в каква валута.
По делото не се спори, че
подписът в документа за
„получил сумата“ е на
ответника. Така представеният
документ не може
да установи сключването
на договор за заем между
страните през м.май 2014г.
за сумата от 5000
лв., тъй като в
него няма данни
нито за лицето,
което е предало
сумата, нито за
основанието за получаването
й от ответника,
нито за датата,
на която е заплатена,
нито за валутата на
сумата.
За доказване
на твърденията си ищецът е ангажирал
и свидетелски показания на свидетеля
Л. Л. К.- негов син,
към които съгласно
разпоредбата на чл.172
от ГПК следва
да се подходи
с особена критичност не само
предвид близката му родствена
връзка с ищеца, но и предвид
факта, че между свидетеля и ответника също са налице облигационни отношения по сключен
договор за заем. В показанията
си свидетелят твърди,
че през м.май
2014г., без да може да посочи точна дата, е
присъствал на три пъти на даване на суми от по
5000 лв.
от баща му на ответника в бензиностанцията на баща
му на „Кукленско
шосе“. Твърди и
че баща му
е финансист и
винаги съставя документи за предадените суми.
Така депозираните от
свидетеля показания обаче
не са достатъчни за пълно
доказване на твърденията на ищеца при
липса на други обективни
данни в тяхна
подкрепа. По делото не е представен
документ, който да е
бил съставен от ищеца
при твърдяното от
свидетеля предаване на
сумата- приложеният към
исковата молба РКО е без дата, издател,
основание и валута
на сумата и трудно може
да се приеме, че
е изготвен от
лице с опит в
съставянето на подобни
документи, какъвто свидетелят
твърди, че е
баща му, и по
повод на
предоставен заем. По делото се
установява, че в подобни случаи
страните са съставяли
надлежни документи за
правоотношенията си- на
29.08.2014г. между ищеца, като заемодател, и
ответника, като заемател,
е бил сключен писмен договор за заем
за сумата от 9500 лв. с
нотариална заверка на подписите
на страните, като такива
договори са сключвани
и между сина
и дъщерята на
ищеца и ответника. Не могат да
бъдат споделени доводите на
ищеца, че сключването на
договора за заем от м.
май 2014г. се
установявало от показанията на
съпругата на ищеца- М. К., дадени
по НОХД №6859/2017г.
по описа на
Районен съд- Пловдив, V н.с. Свидетелските
показания в гражданския
процес се събират устно
и непосредствено чрез разпит
на свидетеля от
съда и страните, поради
което свидетелски показания,
дадени по друго дело, не
са годно доказателствено средство и не
могат да бъдат ползвани. В случая
св. М. К. е
била разпитана по настоящото
дело пред първоинстанционния съд,
като от показанията
й не се
установява сключването на
процесния договор за заем от м.
май 2014г.
При съвкупната преценка
на така събраните по делото
доказателства се налага
изводът, че
ищецът, който носи тежестта да докаже факта на сключването на договор за заем между
страните, не е доказал при условията
на пълно и
главно доказване същият. Предвид горното
исковите претенции са неоснователни
и следва да
се отхвърлят.
При този изход
на правния спор жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемата страна направените
по делото разноски за
адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция
в размер на 400 лв.
Предвид изложените мотиви, Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260729
от 06.10.2020г., постановено по гр. д. №9211/2019 г. по описа на РС-Пловдив, ІV гр. състав.
ОСЪЖДА Л.Х.К., ЕГН **********, да заплати на Д.П.К., ЕГН **********,
сумата от 400 лева- разноски по делото
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.