Решение по дело №10953/2024 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2061
Дата: 4 април 2025 г. (в сила от 4 април 2025 г.)
Съдия: Калина Анастасова
Дело: 20241100510953
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 септември 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2061
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров

Ина Бр. М.ова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100510953 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20107466 от 04.11.2023 г. на СРС, ІІ ГО, 71 състав, поставено по
гр.д. 70568/2017 г. по описа на СРС, е осъден „Сико Транс” АД, ЕИК ********* със
съдебен адрес гр. София, ул. „Лакатица” № 1, етаж 3, офис 9 - чрез адв. Й., да заплати
на ЕТ „Магдак - Р.М.”, ЕИК *********, със съдебен адрес гр. Велико Търново, ул.
„Възрожденска” № А - чрез адв. М., по предявени обективно кумулативно съединени
искове по чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за международен
автомобилен превоз на стоки / CMR/ и чл. 86, ал. 1 сумата от 4800 лв. - превозно
възнаграждение (навло) за извършен международен превоз на товар по фактура №
**********/05.05.2017г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба -
03.10.2017г. до окончателното плащане и сумата от 140,28 лв. - лихва за забава върху
главното вземане, изтекла за периода от 10.06.2017г. до 02.10.2017г., както и да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 14628 лв. - разноски за производството.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника „Сико Транс” АД. Излага доводи, че решението е неправилно,
поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствостени правила и поради необоснованост. Изразено е становище, че
неправилно СРС е приел за установено, че ищецът е извършил превоза, при условие че
в ЧМР товарителницата е записано друго дружество, а не ищеца. Неправилно, според
1
ответника, съдът е приел, че навлото по договора от 02.05.2017 г. е дължимо и не
следва и не е извършено прихващане на същото със сумата 4800 лв., представляваща
дължима сума за неустойка по т.4.2.2 по 9 бр. договора за превоз. Във връзка с
последните вземания ответника бил издал девет броя протоколи описани по номера и
дати в подадената въззивна жалба, както следва: № ********** от 04.09.2017 г. на
стойност от 1200 лева; №********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева;
№********** от 04.09.2017 г. на стойност от 800 лева; №********** от 04.09.2017 г.
на стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева;
№********** от 04.09.2017г. на стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017г. на
стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017г. на стойност от 400 лева; и
№********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева.
Поддържа, че тази сума от 4800 лева - представляваща вземане в полза на
«СИКО ТРАНС» АД срещу ЕТ „МАГДАК - Р.М.“, като ответникът е релевирал
извънсъдебно възражение за прихващане с вземането на ищеца, в размер на 4800 лева,
като по този начин задължението на ответника към ищцовото дружество се оказва
напълно погасено чрез прихващане. Неправилно обаче съдът отсъжда в обратния
смисъл и отхвърля насрещната претенция на ответника.
Поддържа, че в производството не е доказано сключване на договор за превоз на
стоки от 02.05.2017г., съгласно който, ответникът да е възложил на превозвача,
извършването на международен транспорт с товарен пункт в Холандия и разтоварен
пункт в България.
За недоказано счита, че превозът реално е извършен от ЕТ „МАГДАК - Р.М.“, а
не от „МАГДАК” ЕООД.
Същевременно намира за безспорно доказано, че по други 9 договора за
международен превоз, ищецът е имал забавяне на доставката на стоките от по 1 ден, и
съвсем правилно на 04.09.2017г. ответникът е направил изявление за извънсъдебно
прихващане между сумата дължима на ищеца по процесния международен превоз на
товар - с вземането за неустойка съгласно т.4.2.4 от представените по делото общо
девет договора в полза на ответника. Поддържа, че съдът изобщо не е обсъдил
представените рекламации и товарителници към всеки един от тези 9 договора за
превоз, който факт, от една страна, има значение за давността относно възражението
ни за прихващане, а от друга сочи за необоснованост и непълнота на решението.
Същевременно съдът не обсъдил и събраните в производството гласни доказателства,
с които е установено, че ищецът имал забавяния с ден или два при доставката на
стоките, като това била и основната причина договорните отношения между двете
дружества да се прекратят.
При така посоченото излага, че съдът е постановил неправилно и необосновано
решение, като изводите на съда противоречат както на ЗЗД, така и на Конвенцията за
2
договора за международен автомобилен превоз на стоки. Неправилно съдът е
отхвърлил възраженията за прихващане със сумите, които ответника счита че му се
дължат и е доказал. Излага, че решението на СРС е постановено в противоречие на
материалния закон - чл.9 от Конвенция ЧМР.
Поддържа, че по делото е безспорно установено, че вземането на ответника е
ликвидно и изискуемо, тъй като оспорване на вземането от страна на ищца липсва,
след получаване на изявлението за прихващане от 04.09.2017г., като едва в хода на
процеса /с молба от 23.05.2018г./ се възразява срещу това вземане. Писмото от
11,09.2017г. не може да се вземе предвид, тъй като липсват доказателства същото да е
достигнало до ответника. В този смисъл още на 04.09.2017г. и много преди ищецът да
подаде исковата молба по делото е могло и е било извършено прихващането между
двете насрещни вземания, тъй като са били налице предпоставките на нормите на чл.
103 и чл. 104 от ЗЗД.
Заявява, че макар и в случая хипотетично да бъде прието, че извънсъдебното
възражение за прихващане не е породило целения с него ефект, което не е вярно, то,
при всички положения, следва да бъде прието, че съдебното възражение за
прихващане е погасило вземането на ищеца.
Отправя искане за отмяна на постановеното от първата инстанция решение като
неправилно и за отхвърляне на иска на ищеца като неоснователен. Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ищецът ЕТ „МАГДАК - Р.М.“ е подал отговор на
въззивната жалба, в който е изразил становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба. Оспорил е въззивната жалба, като неоснователна. Излага доводи, че
постановеното решение е правилно, респ. жалбата е неоснователна. Претендира
разноски.
От страна на ищеца ЕТ „Магдак - Р.М.“ е подадена частна жалба срещу
Определение № 20122682 от 16.05.2024 г. по гр.д. 70568/2017 г. по описа а СРС, 71 с-
в., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на поставеното Решение
№ 20107466 от 04.11.2023 г., в частта за разноските. В жалбата се посочва, че
неправилно СРС не е присъдил разноските, които е направил по обезпечителното
производство, за което е бил представен списък на разноските по чл.80 ГПК приложен
с исковата молба.
Ответникът в производството и ответник по частната жалба - „Сико Транс” АД е
подал отговор на частната жалба, в който е изразил становище за нейната
неоснователност.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.12 и чл. 235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
3
По подадената въззивна жалба:
Производството е образувано по предявени от ЕТ „Магдак - Р.М.” срещу „Сико
Транс” АД при условията на обективно кумулативно съединяване иск по чл. 372, ал. 1
ТЗ вр. чл. 1, т. 1 от Конвенция за Договора за международен автомобилен превоз на
стоки /CMR/ за сумата 4800 лв. - превозно възнаграждение (навло) за извършен
международен превоз на товар по фактура № **********/05.05.2017г. и чл. 86, ал. 1 за
сумата от 140,28 лв. - лихва за забава върху главното вземане, изтекла за периода от
10.06.2017г. до 02.10.2017г. Сумите се претендират ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане и с разноските за исковото и за
обезпечителното производство по ч.гр.д. № 2970/2017г. на ВТРС.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете по основание и размер. На първо място оспорва активната материално правна
и процесуалноправна легитимация на ищеца. Не спори да е налице валиден договор за
международен превоз с параметрите, описани в исковата молба, сключен с ищеца ЕТ
„Магдак - Р.М.”. Същевременно поддържа, че превоза е бил извършен не от ищеца, а
от дружеството „Магдак“ ЕООД, поради което оспорва активната легитимация на
ищеца. Прави възражение за неизпълнен договор, като сочи че превоза не е бил
изпълнен от ищеца, не е бил изпълнен в количествено и качествено отношение. Прави
възражение, че вземането на ищеца е погасено чрез извънсъдебно прихващане с
неустойка, дължима от ищеца по девет договора за превоз за периода от 06.09.2016г.
до 15.11.2016г. /подробно индивидуализирани в писмения отговор/ в общ размер от
4800 лв. Евентуално заявява възражение за съдебно прихващане на претенцията на
ищеца за главница от 4800 лв. с неустойка, дължима от ищеца по девет договора за
превоз за периода от 06.09.2016г. до 15.11.201бг. /подробно индивидуализирани в
писмения отговор/ в същия размер. Ответникът оспорва иска за мораторна лихва като
неоснователен предвид акцесорния му характер и неоснователността на главния иск.
С допълнителна молба от 23.05.2018г., ищецът заявява, че процесният
международен превоз е бил извършен от него, като в ЧМР е допусната техническа
грешка и неправилно е бил поставен печат на дружеството „Магдак“ ЕООД. Твърди, че
нито товародателя, нито товарополучателя са предявили претенции по отношение на
това недоразумение. Твърди, че „Магдак“ ЕООД не разполата със собствени
транспортни средства, че в счетоводството на дружеството не фигурира извършена
транспортна услуга по процесната заявка и не е издавана фактура, както и че
дружеството няма претенции за неизплатено навло за този транспорт. Ищецът твърди,
че процесния превоз е извършен качествено и в срок, с грижата на добър стопанин, без
вписани забележки на съответното място в товарителницата нито от товародателя,
нито от товарополучателя. По отношение на твърдението за извършено извънсъдебно
прихващане заявява, че с писмо изх. № 50/11.09.2017г. е изразил изричното си
4
несъгласие да бъде извършено такова прихващане, доколкото ответника не е имал
правно основание за начисляване на неустойка по сочените 9 договора за превоз.
Поддържа, че за забавата ищеца нямал вина. По отношение на заявеното възражение
за съдебно прихващане ищецът твърди, че вземането за неустойка е погасено по
давност съгласно чл. 32 от Конвенцията за международен превоз на стоки /
“погасеният по давност иск не може да бъде предявяван дори под формата на
насрещен иск или като възражение - чл. 32, ал. 4 ЧМР Конвенцията/. На последно
място ищецът твърди, че ответника не е активно легитимиран да претендира неустойка
по горните договори за превоз, доколкото правоимащо лице, което може да ангажира
отговорността на превозвача за вреди, настъпили при лошо или забавено изпълнение
на договора е товародателя или товарополучателя, като в процесния случай
суброгация в правата на правоимащия не е налице.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства и констатациите на
приетата там ССчЕ, която се възприема напълно от настоящия състав по реда на чл.202
ГПК се установява, че между страните е бил сключен договор за международен
автомобилен превоз на стоки по заявка на „Сико Транс“ АД № 50171003367 от
02.05.2017 г. Противно на изложените от въззивника доводи и в съответствие с
изложените от първата инстанция фактически констатации и правни изводи,
настоящия състав намира за установено, че превозът е бил извършен от ищеца, чрез
неговия шофьор Д.Ц.Д., като погрешното поставяне в товарителницата ЧМР /л.9 от
делото на СРС/ на печат на друга фирма „Магдак“ ЕООД не променя страната по
договора. Поради това и настоящия състав намира, че ищецът е активно
процесуалноправно и материалноправно легитимиран да участва в производството и
да претендира възнаграждение по сключения от него договор, за който твърди да е бил
изпълнен.
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че
превозът, за който са приложими правилата на Конвенция CMR ратифицирана за
5
България с Указ на ДС от 29.07.1977 г., в сила от 18.01.1978г., е бил извършен
навременно и качествено. В проведеното производство не са установени направени
рекламации или претенции от страна на правоимащите лица /товародател,
товарополучател/. Превозът е бил изпълнен с композиция от камион и ремарке с
регистрационни номера 979Н878 и 981Н434 /към онзи момент транзитни/, собственост
на ЕТ „Магдак — Р.М.“.
Същевременно, чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ е установено, че за
извършения превоз ЕТ „Магдак - Р.М.“ е издал фактура № **********/05.05.2017 г. на
стойност 4800.00 лв., която е осчетоводена и при ищеца и при ответника, като
последния е ползвал право на данъчен кредит 800 лева. Установено е, че вземането по
фактурата не е било заплатено от ответника.
С оглед това правилни са изводите на СРС, че като е осчетоводил процесната
фактура, в която са обективирани всички съществени клаузи на договора за превоз на
товари, ответникът е признал, че е страна по процесния договор за превоз на товар
съгласно уговорките, обективирани във фактурата - страни, възнаграждение и
дестинация, които придават доказателствена сила на редовно водените търговски
книги и записванията по тях относно установяването на търговски сделки между
търговци. Освен това, чрез представеното пред първата инстанция електронно писмо
от 15.08.2017г. се установява, че ответникът е признал, че дължи заплащане по
издадената фактура, което ще направи в кратък срок /в случая до края на седмицата/.
Ето защо и въз основа на приетата по делото товарителница, въззивният съд
приема, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за международен автомобилен превоз на товари, по който
е налице изпълнение на задължението на превозвача да превози товара и да го предаде
на получателя. Съгласно диспозитивното правило на чл. 372, ал. 1 ТЗ, отговорен за
заплащане на навлото е товародателя още при сключване на превозния договор, т.е.
предварително, ако не е уговорено друго. По делото липсват доказателства за
противна уговорка, поради което следва да се приеме, че ответното дружество -
изпращач дължи заплащане на превозно възнаграждение. Налага се извод, че ищеца се
легитимира като кредитор на вземания за възнаграждение по сключения с ответника
превозен договор, във връзка с който е била издадена процесната данъчна фактура №
**********/05.05.2017г.
Чрез представените пред първата инстанция писмо от 04.09.2017 г. се
установява, че ответникът е отправил извънсъдебно изявление за прихващане до
ищеца на вземанията му за неустойка по девет броя договори за превоз сключени в
периода от 21.09.2016 г. до 06.09.2016 г., индивидуализирани в протоколи за
неустойка, както следва: № ********** от 04.09.2017 г. на стойност от 1200 лева;
№********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017 г.
6
на стойност от 800 лева; №********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева;
№********** от 04.09.2017 г. на стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017г. на
стойност от 400 лева; №********** от 04.09.2017г. на стойност от 400 лева;
№********** от 04.09.2017г. на стойност от 400 лева; и №********** от 04.09.2017 г.
на стойност от 400 лева, всички на обща стойност 4800 лв.
В отговор, с писмо изх. № 50/11.09.2017г. ЕТ „Магдак - Р.М.“ е изразил
категоричното си несъгласие да бъде извършено прихващане между дължимата сума
по процесната фактура и изписаните в изявлението за прихващане суми, определени
от ответната страна като „неустойка“.
Доводите на въззивника, че съдът неправилно е приложил разпоредбите на
чл.103 –чл.105 ЗЗД, съдът намира за неоснователни. Според разпоредбата на чл.103
ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко
едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. В този случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-
малкото към момента, в който условията за прихващане са били налице, а не към
датата на компенсационното волеизявление. В този смисъл правилно е посоченото от
СРС, че фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1
ЗЗД изисква кумулативното наличие на следните предпоставки:
1) съществуването на две действителни вземания/ задължения/;
2) вземанията да са насрещни;
3) да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи;
4) вземането на страната, която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и
ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по материалното
правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане.
Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на
прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект - погасяване на насрещните
вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които
индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. Извършено извън
процеса изявление, т.нар. в практиката и доктрината "извънсъдебно прихващане", е
безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата, който следва да не
го оспори.
При така посоченото се установява, че активното вземане на ответника за
неустойки по т.4.2.4 от представените по делото общо девет договора, за което са били
съставени девет броя протокола от 04.09.2017 г. не е ликвидно, тъй като по него е
налице спор с адресата - ищец. Ликвидно е активното вземане, определено по
основание и размер, което е безспорно (установеното с влязло в сила решение или
заповед за изпълнение), но и неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща.
7
Доводите на въззивника, че ищецът не е възразил срещу активното му вземане
незабавно, поради което е пропуснал срока за това, съдът намира за неоснователни. В
цитираните разпоредби не е предвиден срок за заявяване на становище по активното
вземане от страна на адресата, в т.ч. не е предвидено, че по изявлението за прихващане
следва да се даде незабавен отговор. Действието на прихващането е винаги обратно,
произтича пряко от чл. 104, ал. 2 ЗЗД и с разпоредбата не се прави разграничение на
извънсъдебното от съдебното прихващане.
В случая, вземането на ответника е спорно и неликвидно и компенсация н е
настъпила, т.к. прихващането не е можело да бъде извършено преди подаване на
исковата молба, по която е било образувано настоящето производство.
При това положение не са налице предпоставките на чл. 103 ЗЗД и не е
настъпил правният ефект на извънсъдебното материалноправно изявление на
ответника за прихващане.
По отношение на релевираното съдебно възражение за прихващане от страна на
ответника с активното му вземане за неустойка, съдът намира следното:
Според дадените разяснения с Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на
ВКС по тълк. дело № 2/2020 г., ОСГТК, за настъпване ефекта на компенсация на двете
насрещни еднородни вземания не е необходимо активното вземане по изявлението за
съдебно прихващане да бъде ликвидно. Необходимо е активното вземане да е
изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо. При уважено възражение за прихващане
признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия
момент, в който прихващането е възможно да се осъществи.
В случая се установява, че активното вземане на ответника се основава на
изпълнени договори за международен превоз на товари сключени с ищеца в периода
от 21.09.2016 г. до 06.09.2016 г., за които правоотношения е приложима Конвенция за
Договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR).
Установява се, че ищецът е направил своевременно възражение за погасяване по
давност на вземанията.
Чрез ангажираните в производството доказателства не се установява от една
страна, че ответникът е носител на материалното право да изисква и получи плащане
на неустойка за забава при доставка на товарите по т.4.2.4 от договорите за превоз.
Както правилно е посочил ищеца, правоимащ за това вземане е товародателят или
товарополучателя. Както е посочено в чл.30, т.3 от Конвенцията CMR, забавата при
доставянето може да даде основание за обезщетение само, ако в срок от двадесет и
един дни от деня на представяне на стоката на разположение на получателя, е била
отправена писмена рекламация до превозвача. В случая се установява, че такава не е
налице, както и че във връзка с твърдяна от ответника забава в изпълнението на
8
договорите за превоз от страна на ищеца не е било проведено предвиденото в чл.30 от
Конвенцията CMR рекламационно производство по инициатива на правоимащите.
Освен това, както правилно е посочил в решението си СРС, съгласно чл. 32, ал. 4 от
Конвенцията, погасен по давност иск не може да бъде предявен, дори и под формата
на насрещен иск или възражение. Съгласно правилата на чл. 32, ал. 1 от Конвенцията,
искът на ответника за вреди във връзка с посочените товари е бил погасен още през м.
август 2017 г.
С оглед това, поради недоказване от страна на ответника, че активното му
вземане за неустойка произтича от неточно изпълнение на описаните девет договори
за превоз сключени в периода 21.09.2016 г. до 06.09.2016 г., както и че това му вземане
се намира в пряка причинно-следствена връзка с причинената му от некачественото
изпълнение на тези договори за международен превоз вреди, то, правилно и
законосъобразно възражението му за съдебно прихващане е счетено за неоснователно.
Идентични изводи формира по тези въпроси и въззивната инстанция. Фактическият
състав на твърдяното прихващане не е налице. Спорното активно вземане на ответника
не се установява по основание и размер и няма да доведе до прихващане с вземането
на ищеца.
В подадената въззивна жалба не са изложени доводи в частта на постановеното
решение, с което е уважен като основателен предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Според указаното в чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
При правилно установена фактическа обстановка от СРС досежно падежа на
изпълнението от страна на ответника /страните са уговорили по- късен срок за
изпълнение на задължението на ответника за плащане на навлото от нормативно
определения в чл. 372, ал. 1 ТЗ, а именно 35 дни след получаване на фактурата за
извършения превоз и товарителницата/, съдът намира че същия е изпаднал в забава на
10.06.2017г. Правилно е определен и размера на лихвата за забава върху дължимото
навло за периода от 10.06.2017г. до 02.10.2017г., която възлиза на сумата от 140,28 лв.
С оглед това правилен и законосъобразен е изводът на първата инстанция, че
претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателна и доказана за посочения размер.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции с оглед установените
фактически констатации, постановеното решение като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено.
По подадената частна жалба:
Ищецът е депозирал молба за изменение на постановеното решение в частта за
разноските, с която е поискал присъждане на сторените по обезпечителното
производство разноски, които е посочил в исковата молба и за които е приложил
доказателства с подаване на исковата молба.
9
С обжалваното определение съдът оставил без уважение искането, тъй като
разноските, които ищецът е сторил в обезпечителното производство не е са били
включени в представения по делото пред първата инстанция списък по чл.80 ГПК.
Предмет на частната жалба е съдебен акт, обжалването на който е изрично
предвидено в разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Частната жалба е подадена в
законоустановения срок, от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на
обжалване, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е основателна.
Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, а съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК
заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от
иска. Съобразно дадените разяснения с т. 5 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012
г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира
при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество, и съобразно
неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този
изход и в защита на правните последици от решението.
В случая се установява, че в подадената искова молба ищецът е поискал
присъждане на сторените разноски по обезпечителното производство по ч.гр.д.№
2970/2017 г. по описа на РС Велико Търново, чийто размер е посочен ясно в исковата
молба – сумата 620.85 лв. За така сторените разноски са приложени доказателства към
исковата молба. Действително при изготвяне на списък на разноските по чл.80 ГПК по
проведеното пред първата инстанция производство по гр.д. 70568/2017 г. по описа на
СРС, ищецът е пропуснал да посочи и сторените от него по обезпечителното
производство по ч.гр.д.№ 2970/2017 г. по описа на РС Велико Търново. Същите обаче
са били посочени изрично, както бе посочено в подадената искова молба. Поради това
и настоящия състав намира, че неправилно първата инстанция е приела, че
направените разноски от ищеца в хода на обезпечителното производство следва да
останат в негова тежест, въпреки уважаването на предявения иск с оглед правилата на
чл.78, ал.1 ГПК.
С оглед така изложените съображения, искането на ищеца за изменение на
постановеното решение в частта за разноските, съдът намира за основателно.
С поведението си ответникът е дал повод за завеждане на иска, а съдебно
предявеното възражение за прихващане е неоснователно.
С оглед на тези изводи подадената частна жалба следва да бъде уважена.
По разноските:
С оглед изхода на спора, в полза на жалбоподателя не следва да бъдат
10
присъдени разноски. Такива се следват, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на
въззиваемата страна като техния размер възлиза на сумата 926.32 лв.
Така определения размер на адвокатско възнаграждение 800 лв. за въззивната
инстанция съдът определи при съобразяване действителната правна и фактическа
сложност на спора и извършените процесуални действия от адв. М. Т.. За обосноваване
на сочения извод, съдът съобрази и дадените указания с постановеното решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на Съда на Европейския съюз /с ретроактивно
действие/, минималния размер на адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г.,
както и дадените разяснения с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК настоящето решение е окончателно.
По изложените съображения, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20107466 от 04.11.2023 г. на СРС, ІІ ГО, 71
състав, поставено по гр.д. 70568/2017 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „Сико Транс” АД, ЕИК ********* със съдебен адрес гр. София, ул.
„Лакатица” № 1, етаж 3, офис 9 - чрез адв. Й., да заплати на ЕТ „Магдак - Р.М.”, ЕИК
*********, със съдебен адрес гр. Велико Търново, ул. „Възрожденска” № А - чрез адв.
М., на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 926.32 лв.-разноски за въззивната инстанция.
ОТМЕНЯ Определение № 20122682 от 16.05.2024 г. по гр.д. 70568/2017 г. по
описа а СРС, 71 с-в, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:
ДОПЪЛВА поставеното Решение № 20107466 от 04.11.2023 г. по гр.д.
70568/2017 г. по описа а СРС, 71 с-в, в частта за разноските, по следния начин:
ОСЪЖДА „Сико Транс” АД, ЕИК ********* със съдебен адрес гр. София, ул.
„Лакатица” № 1, етаж 3, офис 9 - чрез адв. Й., да заплати на ЕТ „Магдак - Р.М.”, ЕИК
*********, със съдебен адрес гр. Велико Търново, ул. „Възрожденска” № А - чрез адв.
М., на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 620.85 лв.-разноски направени по
обезпечителното производство по ч.гр.д.№ 2970/2017 г. по описа на РС Велико
Търново.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12