Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.03.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен
състав, в публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 11337
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 133469 от 05.06.2019 г., постановено по гр. дело № 63538/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 68-ми състав, е уважил частично предявените от ищцата искове, като е отменил на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ заповед № 26/13.09.2018 г. на
Изпълнителния директор на „Л.С.“ ЕАД, с която ищцата Д.С.П. е уволнена
дисциплинарно; възстановил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищцата на заеманата
от нея длъжност преди уволнението „сътрудник охрана – проверка на лица, вещи и
превозни средства“ в отдел „Контрол на достъпа“ на дирекция „Сигурност“ при „Л.С.“
ЕАД; осъдил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 255, ал. 1 КТ ответника
да заплати на ищцата сумата от 403,70 лв. – обезщетение за оставане без работа
поради незаконно уволнение в периода от 14.09.2018 г. до 24.09.2018 г. ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата считано от
датата на предявяване на исковата молба в съда – 28.09.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за сумата над 403,70 лв. до
пълния предявен размер от 10000 лв. и за периода от 13.09.2018 г. и от
25.09.2018 г. до 13.03.2019 г. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата в размер на 680,13
лв. - разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – 150,00 лв. държавна
такса по сметка на СРС. На основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК
ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сумата в размер на 47,98 лв.
– разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок срещу решението, в частите,
с които предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от „Л.С.“ ЕАД чрез юрисконсулт
Ганчева, в която се правят оплаквания, че неправилно съдът е приел, че писмените
обяснения на ищцата не са дадени на легитимирано да ги изиска и получи лице,
като сочи, че от съществено значение е обясненията на работника да са
достигнали до субекта на дисциплинарната власт и той да се е запознал с тях и
да ги е взел предвид, което в конкретния случай е сторено. Сочи, че няма
законово изискване поканата за даване на обяснения от служителя да бъде
предшествано от някакъв формален акт на откриване на дисциплинарно
производство, в подкрепа на което излага подробни правни доводи. С оглед
изложеното счита, че работодателят разполага с правото да прекрати трудовото
правоотношение на посоченото в заповедта основание. В открито съдебно заседание
излага доводи, че наложеното наказание съответства на тежестта на извършеното
нарушение, тъй като с поведението си работникът е допуснал недопустимо смесване
на потоци от пътници, което води до необходимост от провеждане на допълнителни
процедури по обезопасяване на стратегическия обект. Моли решението да бъде
отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Не представя отделен
списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от Д.С.П. чрез адв. Р.М., като в него се излагат аргументи в подкрепа
на правилността на първоинстанционното решение. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Безспорно между страните, поради което и отделено
като такова по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК с доклада по делото, е че
същите са били валидно обвързани от трудов договор № 3521/05.11.2007 г. и
допълнително споразумение № 1226/02.08.2017 г., по силата на което ищцата е
работила при ответното дружество на длъжност „Сътрудник охрана – проверка на
лица, вещи и превозни средства“ в отдел „Контрол на достъпа“ на дирекция
„Сигурност“. Съгласно чл. 6.1. от допълнителното споразумение с Експертно
решение на ТЕЛК № 2343 от 174/22.10.2014 г. работникът е със 60% трайно
намалена работоспособност до 01.10.2017 г., като решението е прието по делото.
От представено по делото Експертно решение на ТЕЛК №
2859 от заседание № 166 от 17.10.2017 г. Д.С.П. е преосвидетелствана с 61%
трайно намалена работоспособност със срок до 01.10.2020 г., като от констатациите
към експертното решение се установява, че лицето може да работи като „сътрудник
охрана“, според производствената характеристика за длъжността, която длъжност
заема фактически и към момента на освидетелстването.
От представената по делото Заповед № 26 от
13.09.2018 г. на изпълнителния директор на „Л.С.“ ЕАД, връчена на работника на
14.09.2018 г. се установява, че на Д.С.П. е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“ за това, че на 03.09.2018 г. в 06,15 часа при обработка на полет FB 814/BEY заедно с Г.Б.К., работещ на длъжност „Сътрудник
охрана, супервайзор на смяна“ в отдел „Контрол на достъпа“, не са изпълнили
функциите си установени с Процедура № 132 – „Процедура за обработка на полети
от трети страни и действия по смесване на проверени с непроверени лица“ и
Процедура № 121 „Процедура за работа на сътрудник охрана супервайзор на смяна в
отдел КД“, като при слизане на пътниците от асансьор на Ниво 0, Терминал 2,
служителката П. е насочила пътниците обратно в посока Ниво 1, след като
проверява бордните им карти, с което поведение е допуснала смесване на
проверени пътници, с такива, пристигащи от трети страни (страни, които не са
членки на ЕС и/или страни, които не прилагат мерки за сигурност, еквивалентни
на европейските стандарти). В същата заповед е посочено, че на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 от КТ трудовият договор на Д.С.П. е прекратен поради налагане
на дисциплинарно наказание „уволнение“.
С доклад изх. № 100-18189 от 03.09.2018 г. от Г.Д.,
ръководител на отдел „КД“ при дирекция „Сигурност“ на ищцата и Г.Б.К. са
поискани обяснения за описаното нарушение във връзка със започване на процедура
по налагане на дисциплинарно наказание.
На 03.09.2018 г. ищцата е депозирала пред Г.Д.,
ръководител на отдел „КД“ при дирекция „Сигурност“ към „Л.С.“ ЕАД обяснения, в
които признава извършеното нарушение.
Съдът не обсъжда представените по делото обяснения
от Г.Б.К., тъй като те имат характер на писмени свидетелски показания.
По делото е установено, че размерът на последното
получено трудово възнаграждение на ищеца за пълен отработен месец (юли 2018 г.)
е 1416 лв., от които 1025,00 лв. основна заплата, 112,75 лв. – заплащане за
професии, 77,50 лв. нощен труд, 150,00 лв. – сума за отпуск и 51,25 лв. –
допълнително възнаграждение.
От оригинал на трудова книжка на Д.С.П., серия Б № 051802,
издадена на 05.01.2004 г., представен за констатация в открито съдебно заседание,
проведено на 10.05.2019 г., се установява, че след вписаното прекратяване на
трудовото правоотношение при ответника на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ считано
от 14.09.2018 г., на страници 18 и 19 е вписано на последващо трудово правоотношение
на ищцата с работодател „НИКО ВН“ ЕООД за периода от 25.09.2018 г. до
26.10.2018 г. на длъжност „продавач“ с основно трудово възнаграждение в размер
на 566 лв. От оригинала на трудова книжка е установено, че към датата на
констатацията липсват други вписвания след посоченото.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно
по следните съображения:
Съгласно чл. 192, ал. 1
от КТ дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от
него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със
закон. Според чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на
дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме
писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Разпоредбата не чл. 193, ал. 2 от КТ не съдържа
правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на
поканата на работодателя до работника, както и за посочване в поканата, че тя
следва да се счита за начало на дисциплинарно производство, каквото уведомяване
впрочем в настоящия случай е налице. За да бъде упражнено надлежно правото на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без
предизвестие, той не е длъжен да уведоми работника за „висящото дисциплинарно
производство“, нито да му съобщи какво дисциплинарно наказание може да му бъде
наложено. Необходимо и достатъчно условие за спазване на нормата на чл. 193,
ал. 2 от КТ е преди налагане на наказанието работодателят да е поискал по
разбираем за работника или служителя начин обяснения за действията или
бездействията, които счита за нарушения на трудовите му задължения (така Решение
№ 198/02.10.2019 по гр. дело № 1480/2019 на IV ГО на ВКС). Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ в заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога е извършено.
Това не означава, че тя трябва да съдържа всички обективни и субективни
елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои
задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на
вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според
класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Както в искането на обяснения, така и
в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението
на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин,
включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и
документи, т. е искането и вземането на устни или писмени обяснения от
работника не е подчинено на никакви формални изисквания. Единственото
съдържателно изискване е работникът да е разполагал с възможност да даде
обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата (така Решение №
177 от 11.07.2012 г. по гр. дело № 193/2011 г. на IV ГО на ВКС). С оглед
изложената правна рамка настоящият състав на въззивния съд не споделя изводите
на първоинстанционния съд, че уволнението е незаконно, тъй като обясненията на
работника не са поискани и дадени в рамките на нарочно дисциплинарно производство.
В конкретния случай, доколкото същите са достигнали и анализирани от
работодателя видно от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“, обстоятелството, че са изискани от и адресирани до ръководител
отдел „КД“ към Дирекция „Сигурност“ на „Л.С.“ ЕАД, а не до дисциплинарно-наказващия
орган, който е изпълнителният директор на дружеството, е без значение тъй като
възможността прекият ръководител да изиска обясненията може да се реализира и
без нарочна делегация, в който случай той действа не в качеството на носител на
дисциплинарна власт, а на лице, което извършва фактически действия по събирането
и предаването на обясненията (така Решение № 66 от 03.04.2016 г. по гр. дело
№ 3413/2013 г. на III
ГО на ВКС).
Въпреки това в настоящия случай извършеното
уволнение е незаконно, но не поради посочените нарушения на процедурата по
налагане на дисциплинарно наказание, тъй като преди налагане на наказанието от
работника са изискани писмени обяснения за фактите и обстоятелствата, които
работодателят е счел за нарушение на трудовата дисциплина и същите са взети
предвид при определяне на наказанието, а защото е нарушена нормата на чл. 333,
ал. 1, т. 2 от КТ, според която в случаите по чл. 330, ал.
2, т. 6 от КТ работодателят може да уволни само с предварително
разрешение на инспекцията по труда трудоустроен работник или служител, каквото
качество ищцата има. В хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 6 от КТ уволнението е
поставено в зависимост от получаване на предварително разрешение от определен
държавен орган, като закрилата е относителна, тъй като може да бъде преодоляна
чрез получаване съгласие на съответния орган. В настоящия случай и с оглед
разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, ищцата се е позовала в исковата си молба
на обстоятелството, че се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ, тъй
като е с определена 61% трайно намалена работоспособност, което се установява
от представено по делото Експертно решение на ТЕЛК № 2859 от заседание № 166 от
17.10.2017 г., наличието на което работодателят не оспорва, и което съгласно
чл. 1, ал. 6 от Наредбата следва да му е изпратено. Неоснователен е обаче
довода на последния, че работникът не е бил трудоустроен, тъй като е заемал
длъжност, която не е предназначена за трудоустроени работници. Когато с
решението на ТЕЛК е определен процент на намалена работоспособност и са
посочени противопоказни условия на труд, работникът е трудоустроен по смисъла
на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – наличието на заболяване, налагащо трудоустрояване
е установено по законния ред и от орган по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за
трудоустрояване. Без правно значение за обхвата на предварителната закрила е
дали работникът или служителят заема длъжност, определена за трудоустроени.
Трудоустрояването на работника се изразява в съобразяване на изпълняваната
работа с противопоказанията за заболяването му, респективно преместването му на
подходяща работа, поради което, когато изпълняваната работа е подходяща за
здравословното състояние на служителя трудоустрояването му е фактически
изпълнено какъвто е конкретният случай. Задължението за вземане на
предварително становище на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за
предстоящото уволнение е с оглед преценката за евентуалното отражение на
смяната на работата върху здравословното състояние на трудоустроения работник и
възможностите му за адаптация на ново работно място. С оглед на това
предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ за трудоустроени
работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от
заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност,
определена от работодателя за трудоустроени (така Решение № 443 от
24.03.2016 г. по г.р дело № 2569/2015 г. на IV ГО на ВКС). Предвид
изложеното и с оглед липсата на предварително разрешение от компетентния орган и
мнение на ТЕЛК за прекратяване на трудовия договор на ищцата към момента на
връчването на заповедта за уволнение (чл. 333, ал. 7 от КТ) уволнението е
незаконно, а предявените искове са основателни, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
Основателен до пълния присъден от първата инстанция размер
от 403,70 лв. е и предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 225, ал. 1 от КТ за периода от 14.09.2018 г. до 24.09.2018 г., тъй като от
събраните по делото доказателства е установено, че през този период от време
ищцата не е работила по трудово правоотношение, като с оглед заявената
претенция върху сумата се дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.09.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането. В частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата
над 403,70 лв. до 10000 лв. както и за 13.09.2018 г. и за периода от 25.09.2018
г. до 13.03.2019 г. първоинстанционното решение не е обжалвано от ищцата и е
влязло в законна сила.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната
жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на
въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски за въззивна
инстанция. Ищцата е сторила разноски за адвокатско възнаграждение във въззивна
инстанция в размер на 500 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК на
лист 22 от въззивното дело, която сума е платена в брой съгласно договор за
правна защита и съдействие на лист 21. Според чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното възнаграждение
по първите два предявени иска е не по-малко от размера на минималната работна
заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ. В
настоящия случай такава дата не е посочена в договора, но с оглед датата на
пълномощното, обективирано на същия хартиен носител, за такава следва да се
счита 04.02.2020 г. Към 04.02.2020 г. минималната работна заплата съгласно ПМС
№ 350/19.12.2019 г. е в размер на 610 лв., а минималното възнаграждение по
оценяемия иск се определя по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата и е в размер на 300
лв. или общо за въззивна инстанция минималният хонорар е в размер на 910 лв.,
поради което направеното от въззивника възражение за прекомерност на същия се
явява неоснователно, а на въззиваемата страна се дължат заплатените в
производството разноски за адвокат в размер на 500 лв. В първоинстанционното
производство разноските са изчислени математически вярно, поради което съдът не
следва да ги ревизира.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 133469 от 05.06.2019 г., постановено по гр. дело № 63538/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 68-ми състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА
„Л.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, Аерогара София № 1, да заплати на Д.С.П.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер
на 500 лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението може да се обжалва пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страната, при условията
на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.