№ 167
гр. Шумен, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. Хаджииванова
Петранка Б. Петрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно гражданско
дело № 20253600500261 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №165 от 06.03.2025г. по гр.д.№2873/2024г. Районен съд - гр.Шумен е
отхвърлил предявения от С. И. К. срещу "Фератум България" ЕООД иск за прогласяване
пълна нищожност на Договор № 1387057 от .....2024 г. за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние сключен между С. И. К., с ЕГН ********** и „Фератум България“
ЕООД, с ЕИК: *********, поради противоречие на закона, като неоснователен. Отхвърлен е
и евентуалния иск за прогласяване нищожност на клауза в чл. 6 от Договор №
1387057/.....2024 г., по силата на която ответникът се е задължил да предостави
допълнителна услуга - предоставяне на поръчителство в полза на ответника, за което
ищцата се задължила да плати възнаграждение, в размер на 163.10 лева, поради това, че е
сключена в противоречие на закона при неспазване нормите на чл. 33 ЗПК и на чл. 143, ал. 1
ЗЗП и като накърняваща добрите нрави, като неоснователен.
Недоволен от така постановеното решение останал ищеца, който обжалва решението
на районния съд, като сочи доводи за неговата неправилност, и моли съда да го отмени и
постанови друго, с което да уважи предявения иск.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна не е депозирала отговор на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата,
становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намери жалбата за основателна.
1
С депозираната пред първоинстанционния съд искова молба ищецът е поискал от
съда да прогласи недействителността на Договор № 1387057 от .....2024 г. за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние, сключен между С. И. К., и „Фератум България“
ЕООД, на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а в условията на евентуалност да
бъде прогласена нищожността на клаузата по чл.6 от процесния договор за предоставяне на
допълнителна услуга - предоставяне на поръчителство в полза на ответника. Ищеца е
претендирал нищожност както на целия договор, така и в условията на евентуалност на
отделна клауза от него, като е основал претенцията си на нарушението на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От представения по делото
Договор № 1387057/.....2024 г. за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
ответникът се е задължил да отпусне заем в размер на 500 лева, който ищцата се задължила
да върне в срок от 30 дни, срещу фиксирана лихва от 16.90 лв. /посочен е единствено лихвен
процент за срока от 3,38 %, но не и годишния лихвен процент в размер на 40,56 %/ при
посочен ГПР в размер на 49.85 %. В чл.6 от договора е посочено, че заемът се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на заемодателя, а договора за
поръчителство се сключвал не по - късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на заема. От представените
от ответника договор е видно, че в него е записано "Отпуснат заем в размер на 500 лева" а в
преддоговорната информация, че общия размер на кредита предоставена по договора за
кредит е в размер на 650 лева главница, като няма посочен размер на лихвения процент,
нито размер на годишния процент на разходите. Не е спорно между страните, че ищцата е
получила заем в размер на 500 лева, със срок на издължаване 30 дни, както и соченото от
нея начислено възнаграждение на поръчителя като "такса за обезпечение с поръчителство" в
размер на 163,10 лева. Ответника не оспорва, че възнаграждението на поръчителя не е
включено в годишния процент на разходите, а единствено сочи, че тъй като гаранцията не
била задължителна, възнаграждението по нея не следвало да се включва към ГПР. В
приложения формуляр за преддоговорна информация не е отразен годишния лихвен
процент, нито ГПР, съответно други дължими такси, а единствено от посочената дължима
главница в края на месечния период - 650 лева, може да се заключи, че се дължи връщане
освен на отпуснатия заем от 500 лева и на още 150 лева главница, без изрично уточнение
какъв е характера на това задължение и от къде произтича основанието за връщане на тази
сума /вероятно възнаграждението на поръчителя/.
Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На
първо место е необходимо да се отбележи, че според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г.
по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за
правилното приложение на императивни правни норми. Нормите на ЗЗП, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са именно от
2
такъв характер - императивни. При положение, че въззивният съд има задължение да следи
служебно за приложението на императивни материалноправни норми, то, такова задължение
има и първоинстанционния съд. Още повече че по отношение на института на
неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка, са му
вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по
приложението на Директива 93/13/ЕИО. Установено е, че кредитополучателят е физическо
лице, като процесния кредит не е предназначен за търговска или професионална дейност. С
оглед на това ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
От своя страна, неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в
отношенията между страните – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да бъде квалифицирана като
неравноправна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите
материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Основния
спорен въпрос между страните в настоящото производство е валидността на договора,
касаеща на първо място неспазването на задължението на кредитора да посочи изрично,
ясно и точно годишния процент на разходите, както в преддоговорната информация, така и
в самия договор, невъзможността за точно определяне на годишния процент на разходите,
както и на платеното възнаграждение за поръчителство и съответно свързаното с това
евентуално надвнасяне на дължими суми. Установяването на неравноправност или
нищожност на клаузите и внасяне на по – голяма от дължимата сума би обосновало
формиране на реално дължимите вноски, определени само въз основа на валидните
елементи на договора. С оглед характера на процесуалната норма на чл.7, ал.3 от ГПК,
приложима считано от влизането и в сила / ДВ, бр. 100 от 2019 г./ - съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В Решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. и Решение № 232/05.01.2017 г. на
ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 2416/2015 г., както и задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС, формирана по преюдициално запитване с Решение по дело
С-243/08 и Решение на СЕС от 21.02. 2013 по дело C-472/11, националният съд е длъжен да
разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Чл.143 от ЗЗП /чл.35 от ЗЗППТ
отм./ дава легалното определение за неравноправна клауза в договор, сключван с потребител
- уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В ал.2 на чл.143 ЗЗП са примерно посочени в 20 точки
неравноправни клаузи - 1. освобождава от отговорност или ограничава отговорността на
производителя, търговеца или доставчика, произтичаща от закон, в случай на смърт или
телесни повреди на потребителя, причинени в резултат на действие или бездействие от
страна на търговеца или доставчика; 2. изключва или ограничава правата на потребителя,
произтичащи от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при
пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения,
включително изключва възможността за прихващане на задължение към търговеца или
доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо него; 3. поставя изпълнението на
3
задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение
зависи единствено от неговата воля; 4. позволява на търговеца или доставчика да задържи
заплатените от потребителя суми, в случай че последният откаже да сключи или да изпълни
договора, като същевременно не предвижда право на потребителя да получи обезщетение на
същата стойност при несключване или неизпълнение на договора от страна на търговеца или
доставчика; 5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; 6. позволява на търговеца или доставчика
да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност
не е предоставена на потребителя, както и да задържи сума, получена за престация, която не
е извършил, когато сам прекрати договора; 7. позволява на търговеца или доставчика да
прекрати действието на безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни
основания за това; 8. предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за
продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя; 9. предвижда
автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за
прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено отдалечен от
датата, на която изтича срочният договор; 10. налага на потребителя приемането на клаузи, с
които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора; 11.
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание; 12. позволява на търговеца или доставчика да
променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата; 13.
предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят
да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора; 14. дава
право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на
посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите
на договора; 15. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът или доставчикът не изпълни своите; 16. дава възможност на търговеца или
доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя; 17.
изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или използването на други
средства от страна на потребителя за решаването на спора, включително задължава
потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен съд, който не е
предвиден по закон; ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят
разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би
трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора; 18. ограничава обвързаността на
търговеца или доставчика от поети чрез негови представители задължения или поставя
неговите задължения в зависимост от спазването на определено условие; 19. не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; 20. поставя
други подобни условия. Член 146, ал.1 ЗЗП предвижда нищожност на неравноправните
клаузи, освен ако са били уговорено индивидуално, а ал.2 сочи, че не са индивидуално
4
уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване
на процесния договор, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на кредити, начина на посочване
на годишния процент на разходите /и то единствено в договора, а не и в преддоговорната
информация/, както и невключването на задължението на кредитополучателя да заплати
възнаграждение за поръчителство по кредита, в годишния процент на разходите сочи на
неравноправност по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Необходимо е да се посочи, че тези
клаузи не се явяват индивидуално уговорени. На следващо място е необходимо да се
отбележи, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.. Съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От една
страна чрез сключването на договора за гаранция /поръчителство/ се цели заобикаляне на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият
процент на разходите на година по потребителските кредити следва да е в размер не по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, доколкото в
договора за гаранция се уговаря възнаграждение, което евентуално ще бъде изплатено на
свързано с кредитора лице. Цели се оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В самия договор формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с посочване на размер, не надвишаващ максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за гаранция
/поръчителство/, което се включва в общите разходи по кредита по см. на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Договорът за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с
договора за потребителски кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключен в негова
полза) и се явява част от общите разходи по кредита по см. на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК, което
води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение на кредитора /без друга
възможна алтернатива/ в срок до края на работния ден, в който е сключен и договора за
5
кредит. Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция, не
е включена в ГПР, посочен в договора за кредит, като при включване на възнаграждение от
договора за гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл.
19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и
реално по този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна
лихва по ДПК. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която
предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните
изисквания на закона, са нищожни.
На следващо място, независимо от горното, следва да се отбележи и, че с даденото
задължително тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по
т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, се прие, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че: "С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК
/ДВ бр. 100/2019 се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за
нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство.
При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва
издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на
съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския
процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си
взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната
балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора,
съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се
позове на нея не е обвързано със срок. ". В горния смисъл и Решение № 50206 от 25.11.2022
г. на ВКС по гр. д. № 3578/2020 г., III г. о., и др. Както бе отбелязано по - горе нормите на
ЗЗП и ЗПК са от императивен характер и съдът следва да следи за правилното им
приложение. Съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва
да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Както бе отбелязано по - горе не е
спорно между страните, че в посочения в договора ГПР не са включени разходите по
задължението на заемателя да сключи договор за поръчителство, и след включването им,
размера на ГПР ще надвиши нормативно допустимия максимален размер /посочения в
договора 49,85% плюс 30 % за възнаграждението/. Или в случая, процесният договор за
кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК /да е сключен по
6
ясен и разбираем начин/, съответно на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен, поради
което и съобразно чл. 23 от ЗПК, потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението или
предявяване на иска, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при
установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит – погасителният
план няма действие между страните /в горния смисъл Решение №50056/29.05.2023г. на ВКС
по т.д.№2024/2022г. І т.о., Р №50174/26.10.2022г. на ВКС по гр.д.№3855/2021г. ІV г.о., и др./.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11 и 12 и ал. 2
от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Ето защо предявения
установителен иск е основателен, и като такъв следва да се уважи.
Уважаването на този иск, обуславя десезирането на съда от разглеждането на
евентуално заявената претенция, поради което и решението на първоинстанционния съд
следва да се обезсили в тази част.
Предвид изложеното, атакуваното решение следва да се отмени в частта, с която е
отхвърлена претенцията за недействителност на целия договор, и постанови друго, с което
иска следва да се уважи, а в частта, с която е уважена евентуалната претенция, следва да
бъде обезсилено.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя следва да се присъдят направените
деловодни разноски в размер на 2465 лева за първата инстанция /съобразно представения
списък и доказателства за направата им/ и 25 лева за въззивната инстанция.
Водим от горното, и на основание чл.270, ал.3 и чл.271 от ГПК, Шуменският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №165 от 06.03.2025г. по гр.д.№2873/2024г. по описа на Районен
съд - гр.Шумен, САМО В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от С. И. К. срещу
"Фератум България" ЕООД иск за прогласяване пълна нищожност на Договор № 1387057 от
.....2024 г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние сключен между С. И.
К., с ЕГН ********** и „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК: *********, поради
противоречие на закона, като вместо това, в тази част ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА Договор № 1387057 от .....2024 г. за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние сключен между С. И. К., с ЕГН ********** и „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК: ********* за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОБЕЗСИЛВА Решение №165 от 06.03.2025г. по гр.д.№2873/2024г. по описа на
Районен съд - гр.Шумен, САМО В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от С. И. К.
срещу "Фератум България" ЕООД иск за прогласяване нищожност на клауза в чл. 6 от
7
Договор № 1387057/.....2024 г., по силата на която ответникът се е задължил да предостави
допълнителна услуга - предоставяне на поръчителство в полза на ответника, за което
ищцата се задължила да плати възнаграждение, в размер на 163.10 лева, поради това, че е
сключена в противоречие на закона при неспазване нормите на чл. 33 ЗПК и на чл. 143, ал. 1
ЗЗП и като накърняваща добрите нрави, като НЕДОПУСТИМО.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ на С.
И. К., с ЕГН **********, сумата от 2490 лева, представляваща направените по делото
разноски за двете инстанции.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8