РЕШЕНИЕ
№ 3219
гр. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110149253 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ******,
чрез Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
****, фирмено дело № **** г. по описа на 24 състав, Софийски градски съд, с адрес на
упражняване на дейността гр. София, ***, представлявано от Д. М. М. – управител,
срещу „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис център, ет. 8,
представлявано от Филип Георгиев Добринов, обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 19 ЗПК за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 290572/12.02.2020 г. поради
противоречие със закона, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 2; чл. 10а, ал. 4; чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 6.6. на раздел VI от Договор за потребителски кредит
№ 290572/12.02.2020 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
поръчител, поради неравноправност на клаузата и поради противоречие на същата със
закона.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че на
12.02.2020 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит „*****.
Сочи, че при подписване на договора не са предоставени изискуемите документи
съгласно чл. 10 ЗПК, като липсвало и посочване на сумата по договора, ГЛП и други
съществени елементи – същите били посочени в отделно приложение към Договора.
Излага, че съгласно чл. 6.3. на раздел VI към договора, най-късно до следващия ден,
кредитополучателят следва да представи обезпечение по кредита, като били посочени
ред неизпълними условия – в случай че потребителят осигури двама поръчители,
кредиторът можел по свое усмотрение да поиска повече от двама поръчители; да е
лице над 20 г., да има не по-малко от 5 г. трудов и осигурителен стаж и редица други
1
условия. В чл. 6.6. на раздел VI от договора било посочено, че в случай че
потребителят не предостави исканото обезпечение, то дължи неустойка в размер,
посочен в погасителния план. Твърди, че съгласно погасителния план следва да
заплати 16 вноски по 137,65 лв., като сумата била формирана по следния начин: 1 500
лв. главница, 101,12 лв. възнаградителна лихва и неустойка в размер на 601,28 лв.
Излага, че макар формално дадения срок за предоставяне на обезпечение, още със
сключването на договора, е начислена неустойка. Счита, че с уговорената неустойка се
заобикаля предвиденият максимален размер на ГПР – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Подробно
аргументира, че неустойката следва да бъде включена в ГПР, както и че същата
представлява скрита възнаградителна лихва. Аргументира, че предоставената
алтернатива за обезпечение – банкова гаранция в размер на всички дължими по
договора суми, е житейски немислима. Излага, че неустойката излиза извън
присъщите й функции, както и че противоречи на добрите нрави. Твърди, че е налице
заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвиждал, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
Аргументира, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна. Отбелязва, че
непредоставяне на обещани обезпечения съгласно чл. 71 ЗЗД, дава основание да се
иска незабавно изпълнение на цялото задължение, в случая обаче ответникът променял
последиците от липса на обезпечение. Счита, че грешно посоченият размер на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика. При тези твърдения моли съда да
уважи предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Ответникът сочи, че между страните е сключен договор за кредит за
сумата от 1 500 лв., като сумата била предоставена на ищеца в брой на 12.02.2020 г.
Излага твърдения, че на кредитополучателя са предоставени всички изискуеми от
закона документи. Сочи, че размерът на ГПР (с взетите предвид допускания) и ГЛП са
ясно посочени в Договора. Аргументира, че задължението за неустойка не е разход по
кредита, който да се включва в ГПР, а обезщетение за неизпълнение. Подробно
аргументира, че договорът е сключен при спазване на нормативните изисквания, както
и че клаузите предвиждащи предоставяне на обезпечение и начисляване на неустойка
при непредоставяне на обезпечение, са индивидуално уговорени между страните.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 211 ГПК ответникът „Ай ти еф груп“ АД е предявил срещу
ищеца Б. П. Ж. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на Б. П. Ж. да заплати сумата 1 795,00 лв.,
частичен иск от вземане в общ размер на 2000,00 лв., представляваща падежирала
главница по Анекс към Договор за кредит „Гет Кеш“ № 290572 по Транш № 307146 от
23.06.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от дата на подаване на
насрещната искова молба 16.10.2024 г. до окончателно изплащане.
Ищецът по насрещния иск излага, че на 23.06.2023 г. между страните е сключен
Анекс към Договор за кредит „Гет Кеш“ № 290572 по Транш № 307146, по силата на
който предоставил на ответника в брой сумата от 2 000 лв., а кредитополучателят се
съгласил да погаси сумата с двадесет и четири 14-дневни вноски при срок на
погасяване от 24.06.2023 г. до 17.06.2024 г. В случай че Анексът бъде обявен за
недействителен сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК на връщане подлежи чистата стойност на
кредита. Позовава се на съдебна практика според която при предявен иск на договорно
основание, в случай че бъде прогласена недействителността на Договора, то
кредитополучателят следва да бъде осъден да върне чистата стойност на кредита. При
тези твърдения моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба. Ответникът
подробно излага, че доколкото в Договора не е посочен действителният размер на
2
ГПР, то същият е недействителен. Счита, че дължи връщане единствено на чистата
стойност.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 12.02.2020 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит „Гет Кеш“ № 290572 за сумата от 1 500 лв., част от
съдържанието на който е клауза предвиждаща начисляване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
На е спорно и обстоятелството, че между страните на 23.06.2023 г. е сключен
Анекс към Договор за кредит „Гет Кеш“ № **** по ****, по силата на който на
ответника е предоставена сумата от 2 000 лв.
От представения договор за потребителски кредит, се установява, че договорът
е сключен като рамков такъв, като суми могат да бъда усвоявани на отделни траншове,
многократно, при условие, че всички суми по предходен транш са изцяло погасени.
Уговорената е фиксирана лихва от 40 % - т. 4.1. от договора. Условията за връщане на
кредита се упоменават в погасителен план към всеки транш.
В чл. 6.1. от договора е предвидено, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на сключване на договора за кредит, кредитополучателят да
предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: 1. Поръчителство на две
физически лица или 2. Банкова гаранция в размер на 1601,12 лв. В т. 6.3 пък са
посочени изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, а именно:
кредиторът има право по своя преценка и с оглед кредитоспособността на
кредитополучателя, да изиска последният да осигури повече от двама поръчители за
предоставения кредит; всеки един от исканите поръчители следва да отговаря на
следните условия: да бъде лице над 20 години, да работи на безсрочен трудов договор,
да има не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да имат нетен размер на
осигурителния доход в размер на 1500 лв., да не са кредитополучатели или
поръчители по друг договор за кредит, да нямат неплатени осигуровки за последните
две години и да нямат неплатени задължения към кредитни и финансови институции
или ако имат тяхната кредитна история да е със статус не по-лош от „редовен“, но
въпреки това кредитодателят по своя преценка, с оглед надеждността и
платежоспособността на съответния поръчител, може да откаже предложените от
кредитополучателя поръчители.
В чл. 6.5. са предвидени изисквания към обезпечение, предоставена чрез
банкова гаранция, а именно банковата гаранция, за да бъде валидно обезпечение,
трябва да съдържа неотменимо и безусловно изявление на съответната банка, че ако
кредитополучателят не заплати което и да е свое задължение по договора за
потребителски кредит, банката ще заплати на кредитодателя всички дължими суми от
кредитополучателя в първия работен ден, следващ деня на получаване на първото
писмено искане от страна на кредитодателя и следва да покрива всички суми, които
кредитополучателят е длъжен да заплати по договора за кредит и да има срок на
валидност не по-кратък от 30 дни след крайния срок на погасяване на всички
задължения по настоящия договор.
Предвидено е в чл. 6.6. от договора, че неизпълнението на кредитополучателя
на задължението си да предостави обезпечение по кредита при посочените условия и
срокове, се санкционира с неустойка за всеки период, в който кредитът е необезпечен,
а размерът се определя и разсрочва с погасителния план към съответния транш.
3
В случая не е спорно, че първият транш е за сумата от 1500 лв., а от
представения погасителен план към този транш се установява, че същият се разсрочва
на 16 едноседмични вноски, като за срока на транша е начислена и се дължи
неустойка (оскъпяване) в общ размер на 601,28 лв., разсрочено на 16 седмични вноски
в размер на 37,58 лв. всяка една.
Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на
кредитополучателя е предоставена информация за общия размер на плащанията по
първи транш – 1601,12 лв. и размера на ГПР – 48,97 %, в който не е включена
неустойката по чл. 6.6 от договора.
За първият транш страните са изготвили Анекс от дата 12.02.2020 г. и разписка
да предаване на сумата (л. 22-23 от делото).
По делото са представени и общи условия на ответника, приложими към
договори за потребителски кредити ( л. 81 – 88).
Между страните не е спорно и обстоятелството, че с последващ транш, на дата
23.06.2023 г. на ищеца е предоставена сумата от 2000 лв., като видно от приложения
Анекс (л.107-108) и погасителен план (л. 109-112), е уговорен ГПК 49 %, лихва в
размер на 442,96 лв., срок за връщане 24 седмици и неустойка в размер на 1952,64 лв.,
разсрочена на 24 седмични вноски в размер 81,36 лв. всяка.
Сумата по този транш е усвоена, видно от приложената л. 113 разписка.
Към транша е изготвен и предоставен на потребителя нов СЕФ, с посочена
лихва 40 %, ГПР – 48,69% без включен в него размерът на начислената неустойка, и
обща сума за връщане 2442,96 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По първоначалния иск:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
4
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита (и по двата транша) е 48,97 %, в
който видно от съдържанието в клетката е включен единствено приложимия по
договора лихвен процент. Същевременно видно от погасителния план към първи
транш (Анекс от 12.02.2020 г.), общо дължимата сума по кредита, като сбор от
главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на
2202,40 лева, от която неустойката е в размер на 601,28 лева. Като съобрази
съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и
предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 12.02.2020 г. означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума. За
да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
5
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за
потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като
същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване
пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи. Същевременно съдът
съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение,
различно от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи
независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски
на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение
извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата
му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче,
неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за
заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто
размер, видно от погасителния план надхвърля половината от размера на заетата сума
и надхвърля почти 6 пъти договорената възнаградителна лихва. В случая само
сравнявайки размера на уговорената лихва в процент и в сума, или 40 % и сума в
размер на 101,12 лв., с размера на начислената неустойка – 601,28 лв., което надвишава
почти шест пъти размера на лихвата, то действителния размер на ГПР далеч
надвишава посочения в договора 48,97 %., както и максимално допустимия, според
ЗПК към момента на сключване на договора – 50 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,97 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
6
По насрещния иск:
Не е спорно между страните, а това се установява и от представените по делото
Анекс от 23.06.2023 г., погасителен план, разписка и СЕФ, че въз основа на рамковия
договор, е сключен нов договор за предоставянето на кредит в размер на 2000 лв.,
което е усвоен изцяло от ответника по насрещния иск на същата дата.
Доколкото клаузите, предвиждащи задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение на кредита и санкционирането на това неизпълнение с неустойка, се
извеждат от рамковия договор, сключен между страните, чиято нищожност беше
доказана в рамките на главния иск, то съображенията на съди, изложени във връзка с
нищожността на рамковия договор са напълно съотносими и по отношение на анекса
от 23.06.2023 г. В този смисъл и по аргумент от чл. 366 от ЗЗД, спогодбата върху
непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата
нищожност.
Същевременно съдът съобрази, че клаузата за неустойка, уговорена в рамковия
договор е фактически приложена при сключването на този анекс, като видно от
погасителния план е начислена неустойка в размер на 1952,64 лв.
И отново на потребителя е обявен ГПР в размер на 48,69 %, в който не е
включен размера на начислената неустойка. Следователно процесният анекс, дори
разгледан като самостоятелен договор, отделно от рамковия такъв, същият не отговаря
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което
процесният договор за кредит е изцяло недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая предмет на иска е
единствено част от главницата – 1795 лв., на която кредитодателят има право.
Ответникът не твърди и не сочи доказателства да е погасил задължението си, поради
което предявеният насрещен иск се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора по отношение на първоначалния иск, право на разноски
имат само ищецът. Същият е направил своевременно искане за присъждане на
разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, а именно 88,10 лв. платена
държавна такса, както и в полза на адв. Д. М. М. - 480 лв. с ДДС адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца. По отношение на
адвокатското възнаграждение съдът намира, че такова следва да бъде заплатено на
процесуалния представител на ищеца за оказаната от него безплатна правна помощ в
размер на 480 лв. с включен ДДС, който размер е съобразен с липсата на фактическа и
правна сложност на делото, приключването му в рамките на едно съдебно заседание,
защитавания интерес и конкретно проявената процесуална активност на адвоката.
По предявения насрещен иск, право на разноски на основание чл.78, ал. 1 ГПК,
има ищецът „Ай Ти Еф Груп“ АД. Същият е направил своевременно искане за
присъждане на разноски, съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК, а
именно 71,80 лв. платена държавна такса и 400 лева платено адвокатско
възнаграждение. Ответникът по насрещния иск е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за неоснователно,
доколкото размерът му е съобразен с фактическата и правна сложност на делото,
защитавания интерес и е в размер близък до присъдения на процесуалния
представител на ищеца размер на адвокатско възнаграждение.
7
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за потребителски кредит № ******0 г., сключен между страните,
по предявения от ищеца Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ******, срещу
ответника „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис център, ет. 8,
представлявано от Филип Георгиев Добринов, иск.
ОСЪЖДА Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис
център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов да заплати на Б. П. Ж. ,
ЕГН **********, с адрес гр. София, ******, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата
от 88,10 лв. – разноски за производството.
ОСЪЖДА Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис
център, ет. 8, представлявано от Филип Георгиев Добринов да заплати на адвокат Д.
М. М., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. *******, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата от 480 лв. – адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ******, да заплати на
Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис център, ет. 8,
представлявано от Филип Георгиев Добринов, на основание чл. 23 ЗПК, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК сумата от 1795,00 лв., частичен иск от вземане в общ размер
на 2000,00 лв., представляваща главница по Анекс от ****. към Договор за кредит „Гет
Кеш“ № *****по Транш № 307146, ведно със законната лихва върху сумата считано от
дата на подаване на насрещната искова молба 16.10.2024 г. до окончателно изплащане.
ОСЪЖДА Б. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ******, да заплати на
Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
район „Лозенец“, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн офис център, ет. 8,
представлявано от Филип Георгиев Добринов, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 471,80 лв. – разноски по насрещния иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8