Р Е Ш
Е Н И Е № 115
гр. Хасково 15.10. 2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд ……………...................…..............…................ колегия в публично
заседание на двадесет
и пети септември .………………………….………..................................
през две хиляди и
осемнадесета ………………………………...........................година в състав:
Председател :МИГЛЕНА ТЯНКОВА
Членове :МИЛЕНА ПЕТЕВА
ИРЕНА
АВРАМОВА
при секретаря Радостина Кабадалиева ……..................................................
в присъствието на
прокурора ............…………………….
…........……………….......като
разгледа докладваното от
.........................чл.съдия ПЕТЕВА.…………………...........ВНЧХ дело № 186…......... по
описа
за 2018 год., ...........................................….….……… за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 32/15.03.2018 година, постановена по НЧХД № 20/2018 година Районен съд-Хасково е признал подсъдимия О.Ф. *** това, че на 04.06.2017 г. в гр.Димитровград причинил на Ц.Я.Ц. *** и страдание без разстройство на здравето, а именно: кръвонасядане на вътрешната лигавица на долната устна и контузия /болезненост/ на дясната долна челюстна става, представляващи лека телесна повреда, поради което и на основание чл.130 ал.2 и чл.78а ал.1 от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба в размер на 1 000 лева“. По повод предявения граждански иск подсъдимият Ф. е бил осъден да заплати на частния тъжител Ц. сумата 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в резултат на нанесената телесна повреда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от момента на увреждането – 04.06.2017 г. до окончателното изплащане, като искът в останалата му част до пълния предявен размер от 1 000 лева като неоснователен е бил отхвърлен. Подсъдимият е бил осъден още да заплати на тъжителя Ц. направените по делото разноски, равняващи се на 512 лева, а по сметката на Районен съд-Хасково дължимата държавна такса.
Недоволен от присъдата е подсъдимият, който я обжалва в срок. Доводите, които излага в жалбата, са за неправилност, поради противоречие на направените от съда фактически и правни изводи със събраните по делото доказателства. Поддържа се, че съдът признал подсъдимия за виновен единствено въз основа на косвени доказателства, които не притежавали нужната категоричност и безспорност, което в съчетание с останалите неизяснени съществени за предмета на доказване факти – вида на телесните увреждания и механизма за причиняването им, правели базирания единствено на предположения съдебен акт необоснован. На следващо място, съдът пренебрегнал и оставил без необходимата правна оценка редица установено по делото факти – провокативното поведение на тъжителя и предприетите от него действия, възприети от подсъдимия като намерение за нанасяне на удар, в резултат на което у последния била оформена увереност за предстоящо нападение – факти, които налагали приложение на института на мнимата неизбежна отбрана при извинителна грешка. Последното квалифицирало извършеното като „случайно деяние“, изключващо вината, а от тук както наказателната отговорност, така и отговорността за вреди по заявеното в тъжбата деликтно основание. Неоснователността на гражданската претенция произтичала и от нейната недоказаност, доколкото по делото било установено, че тъжителят бил единствено възмутен и ядосан от нанесения му удар, но не и че е търпял болки или страдания, които можели да бъдат основание за исканото обезщетение. Искането в жалбата е за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на друга, с която подсъдимият да бъде оправдан по обвинението, а предявеният против него граждански иск изцяло отхвърлен.
Защитникът поддържа жалбата на подсъдимия и изложените в нея доводи, които подробно аргументира в хода на съдебните прения.
Повереникът оспорва жалбата.
Частният тъжител също намира жалбата за неоснователна. В подробни съображения, изложени в хода на съдебните прения, той отхвърля аргументите на защитата, обосновава тезата си за доказаност на обвинението в необходимата за осъдителна присъда степен и прави искане обжалваната присъда да бъде потвърдена.
Хасковският окръжен съд, като провери правилността на обжалваната присъда по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и извърши служебна проверка на същата , констатира следното :
Съдебното производство по делото е образувано по тъжба на Ц.Я.Ц. ***, в която са изложени обстоятелства, сочещи на извършено от О.Ф. ***, престъпление по чл.130 ал.2 от НК. За такова престъпление последният е бил предаден на съд с разпореждане на съдията-докладчик от 15.01.2018 година. Със същото разпореждане делото е било насрочено в открито съдебно заседание. В хода на съдебното следствие са били събрани всички посочени от страните и допуснати от съда доказателства, като в хода на тази процесуална дейност нарушения на закона не се констатират – гарантирано е било в пълна степен правото на страните да участват в събирането на доказателствата, да правят искания, да сочат други доказателства в подкрепа на защитната им позиция. Ето защо, направените от съда фактически изводи са били базирани на доказателствен материал, събран по надлежния процесуален ред и при съблюдаване на правата, с които страните разполагат. Съобразителната част на съдебния акт е пестелива, но съдът не квалифицира това като липса на мотиви, обосноваваща отмяна на присъдата и връщане на делото за повторно разглеждане. Допуснатият от съда пропуск да приложи служебното начало и събере всички относими към предмета доказателства беше отстранен от настоящия съд, който допусна до разпит свидетели, чиито показания приобщи към доказателствената маса, анализът на която установява следната фактическа картина:
Към месец юни на 2017 година подсъдимият и тъжителят живеели в гр.Димитровград. Познавали се добре, но отношенията им били влошени по повод съобщения, които съпругата на подсъдимия получавала по електронен път и за които подсъдимият подозирал, че изхождат от тъжителя. Последният към посочения момент заемал длъжността „разследващ полицай“ към РУ на МВР-Димитровград. На 04.06.2017 година около 19,00 часа Ф. и Ц. се намирали в района на тенис-кортовете в гр.Димитровград. Ф. играел партия тенис, в която участвал и свидетелят Г.В., а Ц., заедно със съпругата си и свидетелят Ж.Т. бил отседнал на скамейки за наблюдение на играта. В даден момент Ф. забелязал присъствието на Ц. и воден от натрупаната към него неприязън, заради изпращаните към съпругата му съобщения, решил да потърси обяснение. Прекъснал тенис-играта и се отправил към мястото, на което се намирал тъжителя. Минал покрай свидетеля Т. и застанал с лице към Ц., към когото се обърнал с думите: „Кой ти дава право да заплашваш жена ми по Вайбър“, „Аз звъня ли на твоята жена“. Повторил няколко пъти тези въпроси, след което Ц. също избухнал и отвърнал с думите „какъв си ти, бе“, „имаш психически проблеми“, „трябва да се прегледаш“. Последвала покана от страна на Ц. двамата да „се разберат“ на по-усамотено място, след което същият станал от пейката и тръгнал, продължавайки с ругатните. Подсъдимият го последвал и така двамата се установили на около 6-7 метра от мястото на първоначалната си среща, в близост до улица и паркирани автомобили. Продължили разговора в район, към който свидетелите Т. и В., които наблюдавали случилото се до този момент, нямали видимост. Установили се зад паркиран автомобил /джип/, Ф. и Ц. продължили спора – първият поддържал упреците си за поведението към съпругата му, вторият отвръщал с обиди, свързани с психическото състояние на подсъдимия. В даден момент Ц. обърнал глава наляво към преминаващ по улицата автомобил. В този момент Ф. с юмрук нанесъл удар в долната част на главата на Ц.. Ударът попаднал в областта на дясната долна челюстна става и долната устна на тъжителя. В резултат на удара от лицето на Ц. изпаднали носените от него очила. Непосредствено след това подсъдимият се отправил в посока към кортовете, а тъжителят, след като взел очилата от земята, го последвал, викайки: „Защо бягаш от местопрестъплението ?“. С намерението да потушат конфликта към двамата мъже се отправили свидетелите В. и Т., чиято намеса прекъснала словесната разпра. Ц. се отдалечил и телефонирал в полицейското управление, като съобщил за нанесения му удар от Ф.. На мястото пристигнали полицейските служители П.С. и Х.К.. Те разговаряли с двамата спорещи, възприели обясненията им, които не били противоречиви – след кратък разговор с размяна на обиди и търсене на обяснение, Ц. нарекъл Ф. „ревнивец“, след което Ф. нанесъл удар в лицето му. Полицаите разговаряли и самостоятелно с всеки от участниците в конфликта. При беседата между свидетеля К. и подсъдимия, последният споделил за удара, който нанесъл към Ц.. След това Ф. и Ц. били отведени в полицейското управление, където срещу тях били съставени протоколи за предупреждение по реда и на основание чл.65 ал.2 от ЗМВР.
Така изложената фактическа обстановка, която е идентична с възприетата и от първоинстанционният съд, установяват показанията на разпитаните по делото свидетели, дадените от подсъдимия обяснения и заключението на съдебно-медицинската експертиза. Поредица от факти, които са важни за предмета на доказване и които частното обвинение е поддържало, са категорично установени по делото, а и не са били спорни. Така несъмнено е доказано, че на инкриминираната дата и място между подсъдимия и тъжителя е възникнал конфликт, както и че негов инициатор е бил именно подсъдимият, доколкото самият той в обясненията си сочи, че след като е забелязал присъствието на Ц. в района на корта, се е отправил към него и то не просто с намерение за разговор, а с решение да потърси обяснение за отношението към съпругата му. Оживеното място, както и придружаващите Ц. лица, очевидно не са представлявали контрамотив за изпълнението на това решение и така Ф. е поставил своите въпроси, които логично са предизвикали словесната свада, за която свидетелстват Т. и В.. Безспорно е също, че разговорът между двамата спорещи е продължил на място, на което нито думите, нито действията им са могли да бъдат възприети от същите двама свидетели – обстоятелство, върху което защитата акцентира, обосновавайки недоказаност както на действието, довело до получено от тъжителя телесно увреждане, така и на механизма, по който такова би могло да бъде реализирано, макар на същата доказателствена плоскост да се претендира приложение на института „мнима неизбежна отбрана“ при извинителна за подсъдимия грешка относно действителността на предприето спрямо него противоправно поведение. Така поддържаната от защитата липса на преки доказателства за осъществено от подсъдимия деяние против телесната цялост на тъжителя не може да сама по себе си да обоснове необезпеченост на обвинителната теза, ако по делото са налице производни доказателствени средства или сведения, косвено подкрепящи главния факт, както се установява в случая. В тази връзка и на първо място, следва да се имат предвид показанията на свидетелите С. и К., чиято безпристрастност и обективност не може да бъде поставена под съмнение и чиято конкретност е очевидно. Това са полицейските служители, пристигнали на мястото минути след станалото и възприели разказа на участниците в конфликта непосредствено от самите тях. Както К., така и С., са категорични, че в хода на проведената на местопроизшествието беседа и двете страни са представили непротиворечиви сведения относно възникналия между тях вербален конфликт, последвалия разговор встрани от погледите на останалите присъстващи, както и относно нанесения удар, за който свидетелствал не само тъжителя, но и самия подсъдим. Последния, потвърждавайки твърденията на Ц. за получено нараняване, посочил пред двамата полицаи и начина, по който го причинил – чрез удар с юмрук в лицето. Така изложеното от двамата полицейски служители, възприели фактите непряко, но пък от самите участвали в инцидента, не се конфронтира с нито един от останалите доказателствени източници и с установяващите се чрез тях факти. Показанията на свидетелят Т., възприел емоционалното състояние и на двамата мъже непосредствено след завръщането им към оживената част на кортовете и забелязал червенина и подутина върху лицето на Ц., както и показанията на свидетеля В., чул възгласа на Ц. „Защо бягаш от местопрестъплението?“, а също и чутото от свидетеля Х. в същия този момент /“Ще видиш ти“, „Ще се обадя на полицията“/ в никакъв случай не изключват, напротив – потвърждават това, че в хода на въпросния разговор между страните конфликтът не само че не е бил потушен, но е и ескалирал в степента и формата, която малко по-късно и двете страни са изложили пред полицейските служители. Това, че последните, а също и свидетелите В. и Х., не са забелязали видими промени върху лицето на тъжителя не изключва нанасянето на удар и възникването на медико-физиологичните изменения, описани от експерта-лекар, доколкото категорично последните не са засегнали цялостта на външния слой на кожата – едното от тях е наранило вътрешната част на лигавицата на устната, другото – довело само до болезненост на челюстната става. Всъщност нанасянето на удар от подсъдимия, въпреки да се отрича от него, се потвърждава макар и косвено в обясненията му, според които той посегнал към тъжителя в момент „в който мислел, че ще бъде нападнат“, но смятал, че съприкосновение между ръката му и тялото на пострадалия не настъпило. Разбираема е позицията на подсъдимия да затаи тази част от събитията, която би го уличила в противоправно поведение. От друга страна обаче няма пречка принципно възможната доказателствена роля на обясненията да бъде отречена и тезата да бъде приета за изцяло защитна, ако съвкупната преценка на всички /в случая производни и косвени/ доказателства по делото установяват несъответни на обясненото факти. Така е и в случая. Анализът на разказаното пред полицейските служители, възприетото от свидетелите Т., В. и Х. и не на последно място заявеното от Ф., съпоставени със заключението на медицинската експертиза, не водят до извод, различен от този, че в хода на провеждания разговор Ф. е нанесъл удар с ръка, насочен към и попаднал в лицето на тъжителя и причинил предизвикалите страдание телесни увреди. Алтернативно поддържаното в жалбата искане, касаещо правната оценка на това поведение, също потвърждава инкриминирания телесен контакт, спрямо който се претендира квалификация, изключваща обществената му опасност със заявка за приложение на института „мнима неизбежна отбрана“. В тази връзка вероятно защитата счита, че липсата на преки доказателства не компрометира доказателствената подкрепа на тази теза и смята обясненията на подсъдимия за достатъчно гарантиращи твърдяната в тях увереност за противоправно нападение от тъжителя, провокирало деянието при липса на възможност и задължение да се предвиди, че нападение всъщност няма. Наличието на данни за извършени от тъжителя действия, които подсъдимият да е възприел като застрашаващи здравето му, единствено в обясненията на последния, не биха представлявали сериозен доказателствен дефицит, ако този доказателствен източник притежаваше необходимата пълноценност и ако от друга страна той имаше необходимата консолидация с други доказателства или доказателствени средства. Случаят очевидно не е такъв. Лаконично обясненото от подсъдимия заплашително поведение на тъжителя – „направи една-две крачки настрани и към мен“, не само че не е било потвърдено в друг, макар и производен, източник на доказателство, но и се изключва от събраните такива. Тук отново следва да бъдат анализирани показанията на свидетелите С. и К., пред които Ф. не е споделил за адресирано към него – мнимо или действително, нападение, и не е разказал за такова нито на мястото на инцидента, нито при беседата в полицейското управление. Такива факти подсъдимият не е представил и пред свидетелите Т. и В., в чието присъствие е бил уличен от тъжителя в извършено престъпление /“защо бягаш от местопрестъплението?“/ непосредствено след прекратяването на срещата извън района на тенис-кортовете. Ето защо, представените в обясненията сведения за действия, които са създали у Ф. увереност, че ще бъде нападнат, са очевидно елемент от изградената защитна конструкция, която установената по делото фактическа картина не покрива, а формално-логичната последователност изключва. Друг е въпросът дали заявените от защитата пространствени промени в тялото на тъжителя по време на емоционално обогатения разговор са били в състояние да създадат поддържаната увереност за предстоящо нападение при липсата на каквато и да е обективна изява на намерение за посегателство, което подсъдимият погрешно да е изтълкувал като реално. Тук следва да се посочи, че институтът на мнимата неизбежна отбрана изисква у дееца да е изградена представа не за възможна или хипотетична, а за реална и то непосредствена опасност от нападение, като само в този случай и в зависимост от това дали грешката е извинителна или неизвинителна, той няма да носи наказателна отговорност или ще отговаря за непредпазливо престъпление в предвидените от закона случаи. Когато деецът само предполага нападение, т.е. поведението на пострадалия обективно не е в състояние да предизвика увереност за заплаха, е налице евентуалност на умисъла, каквато хипотеза би била налице и в настоящия случай, ако обясненото от Ф. можеше да бъде прието за достоверно.
Изложеното налага извод за осъществено от подсъдимия престъпление по чл.130 ал.2 от НК и неоснователност на доводите в жалбата за недоказаност на обвинението, а от друга страна на доводите за доказаност на изключващи вината или обществената опасност на деянието обстоятелства. В този смисъл направените от решаващия съд изводи относно фактите и относно приложимото право, са верни и ненуждаещи се от ревизия. В аспекта на установените деяние, вина, телесни увреди и причинна връзка, респ. липсата на факти, изключващи противоправността, основателна се явява и заявената в тъжбата гражданска претенция. Твърденията за нейната недоказаност поради липсата на подкрепящи претърпените от тъжителя болки или страдания сведения, са несъстоятелни. Това че свидетелите Д. и Д. са възприели единствено поведенческите промени у тъжителя на работното му място, е напълно разбираемо, но то категорично не може да изключи изпитвания физически дисконфорт, който несъмнено пострадалият е търпял и който е потвърден от експерта-медик, посочил в заключението си страданието като физиологична последица на установените при прегледа телесни изменения. Именно тези физически болки е имал предвид и съда при индивидуализацията на дължимото обезщетение. Заявените в тъжбата психологични, социални и професионални проблеми на тъжителя очевидно не са били взети предвид при присъждане на репариращата сума и в този смисъл изцяло несъстоятелна е тезата на защитата, че компенсацията обхваща несъвместими със закона и съдебната практика емоционални травми и състояния /чувство на яд/, които защитата намира за лишени от репариращо основание. Невярно е и твърдението, че съдът не отчел поведението на пострадалия и не приел, че последният също е допринесъл за настъпването на вредите. Отсъствието на мотиви в тази насока действително следва да се квалифицира като отказ за приложение на разпоредбата в чл.51 ал.2 от ЗЗД, което би било проблемно, ако този отказ беше неправилен и това би рефлектирало върху справедливия размер. В случая при установеното по делото относно инициатора на конфликта, който безспорно е бил подсъдимият, взаимната размяна на обиди между двете страни и липсващи доказателства за конкретна провокираща удара проява от страна на пострадалия, тезата за съпричиняване се явява лишена от каквото и да е основание. От друга страна, не може да се счита, че определеният от съда размер на обезщетението е несъразмерен на обичайно съпътстващите телесното увреждане болки и неудобства, за да се счита за завишен и нуждаещ се от редукция.
Видът и размерът на наложеното на подсъдимия административно наказание е безпредметно да бъде коментиран, доколкото след приложение на института по чл.78а ал.1 от НК съдът е наложил минималната предвидена в закона санкция при невъзможност за намаляването й на основанията в ал.5 на чл.78а от НК.
Изложеното мотивира съда да приеме, че атакуваната присъда е правилна. Допълнена с настоящите съображения, тя се явява и обоснована. Доводите на защитата не могат да бъдат споделени и затова атакувания от нея съдебен акт следва да се потвърди. В полза на тъжителя следва да бъдат присъдени деловодните разноски, направени по повод разглеждането на делото от въззивния съд. Те се равняват на 500 лева, съгласно посоченото в представената разписка за плащане.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 32/15.03.2018 г., постановена по НЧХД № 20/2018 г. по описа на Районен съд-Хасково.
ОСЪЖДА подсъдимия О.Ф.Ф., ЕГН ********** да заплати на тъжителя Ц.Я.Ц., ЕГН ********** сумата 500 лева, представляваща направени по делото разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.