Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                 гр. София, 27.04.2021 год.

 

                                                   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесета и първа  година в състав:                                                         

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                           Мл. съдия: Димитринка Костадинова-

                                                                                               Младенова

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитринка Костадинова-Младенова в. гр. дело № 6833 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С Решение № 54560 от 28.02.2020г., постановено по гр.дело № 28298/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав, е отхвърлен предявеният от Г.И.К., ЕГН ********** срещу К.Й.Д., ЕГН ********** иск с права квалификация чл. 127, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника  да заплати на ищцата сумата от 12 792.79 лв., представляваща заплатена от солидарния длъжник К. горница над дължимата ½ от цялата заплатена сума в размер на 59 637.35 лв. за погасяване на Договор за ипотечен кредит от 01.03.2011г., сключен между Г.И.К. и К.Й.Д. от една страна и от друга страна „Банка ДСК“ ЕАД.

            Срещу посоченото решене е постъпила въззивна жалба от ищеца Г.И.К., чрез процесуалния й представител адв. И.М. от САК., като са въведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че страните не са солидарни длъжници по сключения от тях договор за кредит. Излага доводи, че солидарната отговорност възниква по силата на закона или по силана  сключен договор, както е в настоящия случай. Сочи, че с оглед на съществуващата солидарна отговорност двамата поравно дължат заплащане на ползвания кредит. Твърди, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че с превода от трето лице- В.Г. към ищцата е погасена съответната част от задължението на ответника по договора за кредит. По горните съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи предявения иск като основателен. Претендират присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.

            Въззиваемата страна – К.Й.Д., чрез процесуалния си представител адв. Р.Г.Д. от САК, депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че ответникът е изплатил на ищцата претендираната в настоящото производство сума. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивна инстанция.

            Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Намира, че въззивната жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от страна с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.

Въззивната инстанция при условията на служебната проверка по чл.269 ГПК извърши преценка първо на валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки изложеното съдът прие, че атакуваното решение е постановено от компетентен съдебен състав и в съответната форма, поради което се явява валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му. Разгледано по същество същото е правилно.

Страните не спорят, че заедно са сключили Договор за ипотечен кредит от 01.03.2011г. с „Банка ДСК“ ЕАД по салата на който им е отпуснат паричен кредит в размер на 44 00 лв. срещу задължение за връщане на сумата заедно с начислената възнаградителна лихва в размер на 9.29 % годишно. Срокът за погасяване на кредита е 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита.  За обезпечаване на отпуснатия кредит е учредена договорна ипотека върху имот, собственост на ищцата, видно от приложения към делото Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 81, том 1, рег. № 1327, дело № 73/2011г. С Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 53, том ІV, рег. № 7517, дело № 547/2015г. ищцата е продала ипотекирания имот,  находящ се в гр. София, ж.к. *********за сумата от 40 000 евро. С част от сумата  в размер на 42 611.47 лв.  на 14.05.2015г. ищцата е погасила задължението по договора за кредит.

Видно от представения по делото Нотариален акт  за покупко-продажба на недвижим имот № 79, том І, рег. № 1537, дело № 59/2017г. на 26.01.2017г. В.Яворово Г., лично и като пълномощник на Р.Я.Г. /дъщеря на ищцата и живееща във фактическо съжителство с ответника/, Г.В.С.и Е.Г.С.продали съсобствения си имот, придобит по наследство, находящ се в гр. София, ж.к. „*********Полагащата се на Р.Я.Г. част от продажната цена била в размер на 13 300 лева. 

По делото са събрани гласни доказателства. От разпита на свидетелката В.Я.Г. /л. 78 от делото/ се установява, че е еднокръвна сестра с Р., жената, с която ответникът живее на семейни начала. Според свидетелката след продажбата на наследствения им апартамент тя превела полагащата се на сестра й Р. част от продажната цена в размер на 13 300 лв. по сметка на майка им – ищцата Г.К.. Сестра й казала да ги преведе на майка им, защото с ответника К. имали дълг към ищцата. В основанието на попълненото от нея платежно записала, че произходът на средствата са от продажба на имот.

От разпита на свидетеля Ю.И.Е./л. 78 от делото/, който живее повече от двадесет години с ищцата се установява, че ответникът К. и дъщерята на ищцата – Р. живеели на семейни начала. В продължение на около година живеели заедно с ищцата. След като решили да си купят къща в бургаско село теглили банков заем заедно с ищацата. За обезпечаване на кредита ипотекирали личен имот на ищацата. Ипотекираният имот бил отдаден под наем и с наемната цена се погасявал кредита. Уговорката била двамата да плащат кредита поравно. Няколко години по-късно ищцата решила да продаде апартамента и със средствата да погаси кредита. Свидетелят разказва, че Р. /наричана от него Рени/ изплатила на майка си дължимата от нея сума в размер на  12000лв. или 13 000 лв., получена като част от продажна цена на наследствен имот по бащина линия.

С оглед установеното по делото от фактическа страна съдът прави следните правни изводи.

По делото безспорно се установи от приобщения към него договор за банков кредит, че страните по делото в качеството си на кредитополучатели са сключили с „Банка ДСК“ ЕАД договор за банков ипотечен кредит на 01.03.2011г., по силата на който им е отпусната сумата от 44 000 лева.  Договорът за банков кредит е абсолютна /обективна/ търговска сделка /арг. чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ вр. с гл. 27, р. III, чл. 430 ТЗ и чл. 286, ал. 2 ТЗ. Съгласно чл. 304 ТЗ лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. От съдържанието на представения по делото договор за кредит не се установява разделност на задълженията на кредиполучателите спрямо банката кредитор.

Установената от закона солидарност обаче е само в интерес на кредитора -арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД. В отношенията между солидарно отговорните лица решаващ е принципа на разделността, поради което всеки от тях понася само част от общия дълг така, че ако един от тях го плати, не може да иска от останалите всичко, което е платил на кредитора, а само частта, която е изпълнил в повече от своята част. А каква е тази част се определя от закона, който презюмира, че всички съдлъжници понасят равна част от платения на кредитора солидарен дълг, доколкото не следва друго от техните отношения (чл. 127, ал. 1 ЗЗД), т.е. презюмираната разделност е оборима. Посоченото в чл. 127, ал. 1 ЗЗД - "друго" може, на първо място, да бъде уговорка между самите солидарни съдлъжници за неравенство в разпределението на платения на кредитора солидарен дълг. На следващо място, това "друго" може да следва и от липсата на еднаквост в интереса на длъжниците, защото някой от тях се е възползвал от целия или повече от половината от общият дълг, при което е естествено да понесе такава част от последния, от която възползвайки се, се е обогатил за сметка на другите. И най - сетне това "друго" може да следва и ако солидарността произтича от деликт. В съдебната практика безспорно се приема, че установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно.

В разглеждания казус е налице договор за банков кредит, в който е уговорен начина на връщането му, а именно чрез погасяването на месечни вноски. При тълкуване на израза на текста на чл. 127, ал.2 от ЗЗД „изпълнил повече от своята част” следва да се разбира да е платено повече от дължимото за конкретно задължение. При заемното правоотношение по договорите за кредит конкретно е задължението за погасяване на месечните вноски на падежа на всяка една от тях и това задължение е ликвидно изискуемо и не е необходимо погасяването на целия дълг в определения с договора срок или на друга дата, съобразно предвидените условия. Аргументи в подкрепа на това дава и практика на ВКС / Решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г. о./, където е посочено, че съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Без значение е дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез поемането на ново задължение от погасилия дълга.

По делото е установено, че на 14.05.2015г. ищцата Г.К. е погасила окончателно задължението по договора за кредит, като е платила сумата от 42 611.47 лв. Съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. В отношенията с кредитора всеки от солидарните длъжници дължи цялата сума по сключения договор за банков кредит – главница, лихви и такси и може да се освободи от отговорност ако общото задължение е изпълнено изцяло. Във вътрешните отношения между съдлъжниците те дължат по равно, освен ако не е установено друго от отношенията между тях. В настоящият случай не са въведени твърдения и не са представени доказателства за изключване на цитираното правило на чл.127,ал.1 ЗЗД – т.е. това, което е платено на кредитора се понася по равно от съдлъжниците. / в този смисъл Решение  № 191 от 23.02.2018г. постановено по гр. д. № 3907/2016г. по описа на ВКС , ІV ГО; Решение  № 16 от 04.02.2020г. постановено по гр. д. № 1222/2019г. по описа на ВКС, ІІІ ГО;/ Поради това следва да се приеме, че ответникът К.Д., в качеството му на солидарен длъжник, следва да понесе равна част от цялото погасено  от ищцата задължение задължение.

От съвкупния анализ на събраните о делото писмени и гласни доказателства се установява, че ответникът е заплатил на ищцата припадащата му се част от договора за кредит. По делото е приложено платежно нареждане  от 17.02.2017г. /л. 52 от делото/, от което е видно, че на ищцата е преведена сумата от  13 300 лв. от свидетеля В.Я.Г.. Свидетелят Г. при разпита пред първоинстанционния съд е потвърдила, че тази сума е полагащата се на сестра й Р. Г. част от продажна цена на сънаследствено жилище. Желанието на сестра й, на която тя е била пълномощник при продажбата, е сумата да бъде преведена на майка й за погасяване на нейн и на мъжът, с когото живее – ответника К.Д. заем към майка им. Този факт се потвърждава и от показанията на свидетеля Ю. Е., с когото ищцата живее повече от двадесет години, поради което съдът ги кредитира като достоверни и съответстващи на останалите доказателства. С оглед на изложеното исковата претенция на ищцата се явява неоснователна.  

 

            От изложеното следва, че изводите на първоинстанционния съд, постановил обжалваното решение, изцяло съвпадат с изводите на настоящия състав. Ето защото въззивната жалба срещу решението на СРС следва да бъде оставена без уважение, а съдебният акт – потвърден, като правилен.

 

По разноските:

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката /ищцата/ следва да бъде осъдена да заплати на ответника действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1200 лв.

 

Воден от горното, съдът

                                        

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 54560 от 28.02.2020г., постановено по гр.дело № 28298/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав.

ОСЪЖДА Г.И.К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на К. Й.Д., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал. 3 от ГПК сумата от 1200лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1./                                     2./