Р Е Ш Е Н И Е
№ 176
Гр. Перник, 23.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЕРНИК, II състав, в публичното заседание на седми
май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
Мл. съдия: СИМОНА КИРИЛОВА
при секретаря Емилия Павлова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Кирилова в. гр. д. № 221 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 1523/27.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2795/2018 г. по описа на Районен съд Перник, V състав, по предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, е
признато за установено, че Н.К.Ц. дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата в
размер на 428,42 лева, представляваща ¾ от стойността на доставена
топлинна енергия в общ размер 460,67 лв. през периода от 01.11.2014 г. до
30.04.2017 г. в топлоснабдено жилище, находящо се в ***, ведно с обезщетение за
забава в размер на 82,35 лв., представляващо ¾ от лихва за забава в общ
размер от 92,31 лв. за периода от 08.01.20215 г. до 12.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 31.01.2018 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 687/2018 г. по описа на Районен съд Перник.
Главният иск с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над уважената част от 428,42 лева до пълния
заявен размер от 614,23 лева и за периода от 01.05.2014 г. – 01.11.2014 г., а
искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над уважената част от 82,35 лв. до пълния заявен размер от 123,08
лева и за периода от 08.07.2014 г. до 07.01.2015 г.
Срещу решението в частта, с която исковите претенции са
уважени, е постъпила въззивна жалба
от ответната страна с твърдения за неправилност и необоснованост. Изведени са
съображения за липса на провеждане на пълно и главно доказване от страна на
ищеца правнорелевантните факти, че ответницата е потребител на топлинна енергия
в периода за съответните квоти, респ. наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните, които обстоятелства са били своевременно
оспорени от ответната страна. Поддържа се, че по делото не е установено кое е
дружеството за дялово разпределение, упълномощено да извършва услугата за имота
в процесния период, и изготвянето на изравнителните сметки съобразно
нормативната уредба. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт в обжалваната
част и присъждането на разноски.
В законоустановения срок
насрещната страна не е изразила становище и не изпраща представител в откритото
съдебно заседание.
В частта, с
която исковете са отхвърлени, решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Въззивната жалба е допустима, но
разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Окръжен съд Перник, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е бил сезиран
с обективно и субективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. . Исковото производство се развива след като длъжникът
срочно е депозирал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради
което и съгласно чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за ищеца е
налице правен интерес от търсената съдебна защита.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът
се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да
ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и
2) продавачът да е доставил топлинна
енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ,
страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът/потребителят на топлинна
енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното
определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190
от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители на топлинна енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. По делото са
приети Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Топлофикация – Перник“ ЕАД от 29.04.2008 г., публикувани във в. „Съперник“ и действали
през процесния период. Съгласно чл. 1 от Общите условия страни по тези взаимоотношения
са „продавача на топлинна енергия“ – „Топлофикация – Перник“ ЕАД и „купувача на
топлинна енергия" – потребител за битови нужди. Според чл. 3 от Общите
условия купувач на топлинна енергия може да бъде всяко физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена
сграда.
Пред районния съд страните не са
спорили относно факта, че в исковия период ответното дружество е доставяло в
топлоснабдения имот топлинна енергия, на стойност, равна на претендираната с исковата
молба, поради което на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. ГПК соченото обстоятелство е обявено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване с окончателния доклад по делото.
Спорно между страните,
включително и пред въззивната инстанция, е останало обстоятелството дали ответницата е собственик
на процесния топлоснабден имот, заявено с депозираното възражение и поддържано
с писмения отговор по чл. 131 ГПК. За да формира извода си за съществуващо
право на собственост на ответницата върху ¾ ид.ч. от топлоснабдения
имот, контролираната инстанция се е позовала на представените пред нея писмени
доказателства – писмо, изх.рег. № 18/МСИ-1379-1 от 21.11.2018г. на Дирекция
„Местни приходи и такси“ и Приложение № 1 от Декларация по чл. 14 ЗМДТ, Договор
от 24.03.1989 г. за продажба на държавен недвижим имот и удостоверение, изх. № ***
за наследниците на Ц.Х.Ц..
Доказването е процес по
установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и
предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти,
за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно, като по
правило главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно
убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването
обаче може да бъде проведено и чрез система от косвени доказателства, когато
чрез тях се установяват обстоятелства, въз основа на които съдът може да
направи логически извод за осъществяването на правнорелевантните факти.
От писмото от Община Перник –
Дирекция „МПТ“, се установява, че за посочения имот е подадена единствено
декларация по чл. 14 ЗМДТ, вх. № *** от Н.К.Ц.. Видно от приложената декларация
по чл. 14 ЗМДТ от 25.04.2018 г., подписана от ответницата Н.К.Ц., същата е
посочена като собственик на ¾ ид. ч. от описания в исковата молба
топлоснабден имот, заедно с трето за делото лице – И. Ц. Б., собственик на
¼ ид. ч., при посочено придобивно основание нотариален акт – договор. В
декларацията е отбелязано, че в имота и около него има електрификация,
водопровод, канализация, както и
топлофикация. Съгласно отбелязването в т. 8, към декларацията са приложени
удостоверение за наследници и договор. Видно
от приложения договор от 24.03.1989 г., сключен с Общинския Народен съвет,
процесният имот е закупен от Ц.Х.Ц. по реда на Наредбата за държавните имоти.
От представеното удостоверение за наследници се установява, че съпругът на
ответницата Ц.Ц., е починал на ***, като негови наследници по закон са
ответницата Н.Ц., и дъщеря му И. Ц. Б. – посочени и в Декларацията по чл. 14 ЗМДТ като собственици на имота при съответните квоти.
При анализ на посочените писмени
доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност въззивния съд достигна до
извода, че ответницата е собственик на ¾ ид.ч. от процесния апартамент.
Пред едно трето за спора и незаинтересовано лице – Община Перник, на 25.04.2018
г., т.е. след депозиране от нейна
страна на възражението по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение,
ответницата е декларирала собствеността върху ¾ ид. ч. именно върху
апартамент № **, находящ се в ***, съответстващ на описания в исковата молба.
Пред общинския орган ответницата е декларирала и основанието за придобиване
собствеността върху апартамента, като е приложила писмени доказателства – титул
за собственост на праводателя й и удостоверение за неговите наследници. Ето
защо съдържащото се в Декларацията изявление, отправено в изпълнение на
законово задължение по ЗМДТ, съдът приема като извънсъдебно признание на факт,
неизгоден за страната с оглед предмета на настоящото производство. Признанието
на факти с правно значение е едно от най-достоверните и надеждни доказателства
в гражданския процес, което следва да се преценява с оглед на всички събрани по
делото доказателства. Това извънсъдебно признание, преценено по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото – а именно данните от Община Перник, че
това е единствената подавана за имота декларация, съдържанието на същата, приложения
акт за собственост на съпруга й Ц.Ц., настъпилото наследствено правоприемство, както
и обстоятелството, че в приетото извлечение от сметка е видно, че партидата за
процесния имот е разкрита на името на ответницата, дават основание на въззивния
съд да приеме за установено, че ответницата собственик на ¾ ид. ч.
процесния имот.
Релевантните факти биха могли да
бъдат установени чрез верига от косвени доказателства, които преценени
поотделно и в тяхната взаимовръзка да водят до извод за осъществяване на
главния факт, предмет на доказване (така Решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. №
921/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 31/09.03.2012 г.
по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, III
г.о.; Решение №
61/01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о.). В случая е налице такава система от доказателствени факти, която да
създаде необходимата сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на установените
доказателствени факти, наистина се е осъществил. Именно при такава преценка на
доказателствената съвкупност първостепенният съд правилно е формирал извода за
съществуващо в полза на ответницата право на собственост при съответните квоти,
т.е. за качеството й на потребител по сключен с конклудентни действия – арг.
чл. 150, ал. 1 ЗЕ, договор за продажба на топлоенергия.
Неоснователни са доводите на
въззивника, че по делото не е установено кое е дружеството, упълномощено да
извършва услугата „дялово разпределение“ за процесния период и изготвянето на
изравнителните сметки, съобразно нормативната уредба. Съгласно разпоредбата на чл. 139,
ал. 2, вр. чл. 139б ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между
клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от специално лицензирани
лица, избрани по писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две
трети от собствеността в сградата. Неизпълнението на задължението за избор на
търговец, извършващ услугата „дялово разпределение“ не може да доведе отпадане
на отговорността за заплащане на потребената топлинна енергия, доколкото
положително са установени всички материални предпоставки относно възникването
на облигационно отношение между страните, както и съществуването и
изискуемостта на вземането. Аргумент в посочения смисъл се извежда и от
разпоредбата на чл. 61 от Наредба № 16-334/2007 г. – дори когато договорът с
лицето по чл. 139б ЗЕ е прекратен, разпределението на топлинната енергия между
потребителите в сградата се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчика, т.е., от ищеца, съобразно Методиката по приложението на Наредбата.
Следователно, липсата на договор с лице по чл. 139б ЗЕ няма отношение към
съществуването на задължението за заплащане на топлинна енергия. Липсата на доказателства
кое е конкретното ФДР, извършвало услугата „дялово разпределение“ в сградата, не
може да обуслови извод нито за липса на договорна връзка между клиентите и
топлопреносното предприятие, нито за недължимост от клиентите на цената на
доставената им топлинна енергия.
Неоснователни са и оспорванията
на размера на претендираните главни и акцесорни вземания, доколкото в първото
о.с.з. пред районния съд процесуалният представител на ответницата изрично е
посочил, че не оспорва размера на претенциите за исковия период, което
обстоятелство е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията
между страните. Районният съд е изчислил размера на претендираното вземане при
съобразяване с тези обстоятелства, както и при правилно приложение на чл. 36 ЗЕ
и чл. 34 от ОУ на ищцовото дружество, при правилна преценка на периода на
изтекла погасителна давност, на който ответникът своевременно се е позовал, и
за който исковете следва да бъдат отхвърлени.
По делото се установява наличието
на облигационна връзка между страните – възникнала по силата на закона с
конклудентни действия, при предварително обявени Общи условия; съществуването
на изискуемо задължение в полза на ищеца-въззиваем на посочените в исковата
молба основание и размер, както и липсата на плащане от страна на въззивника цената
на потребена ТЕ на съответните падежи. Изложеното дава основание на въззивния
съд да приеме, че предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД са основателни и доказани
до уважените от районния съд суми, поради което първоинстанционният съдебен акт
следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора право на
разноски има въззиваемото дружество, но поради липса на изрично искане, такива
не следва да бъдат присъждани.
С оглед предмета на делото на
основание чл. 280, ал. 3, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Окръжен
съд Перник
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1523/27.12.2018 г., постановено о гр. д. № 2795/2018 г. по описа
на Районен съд Перник, V състав, в частта, с която са уважени
предявените от „Топлофикация Перник“ АД обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, е признато
за установено, че Н.К.Ц. дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата в размер на
428,42 лева, представляваща ¾ от стойността на доставена топлинна
енергия в общ размер 460,67 лв. през периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2017 г.
в топлоснабдено жилище, находящо се в ***, ведно с обезщетение за забава в
размер на 82,35 лв., представляващо ¾ от лихва за забава в общ размер от
92,31 лв. за периода от 08.01.20215 г. до 12.01.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 31.01.2018 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д. № 687/2018 г. по описа на Районен съд Перник.
В останалата част, като необжалвано, решението е влязло
в сила.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.