Решение по дело №3362/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1690
Дата: 2 март 2020 г. (в сила от 2 март 2020 г.)
Съдия: Анелия Здравкова Маркова
Дело: 20181100503362
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 март 2018 г.

Съдържание на акта

                                                Р Е Ш Е Н И Е

                                             гр.София, 02.03.2020  г.

                                 В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на дванадесети февруари

през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                Мл.с-я  КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ

 

при секретаря Антоанета Луканова

и прокурора                                                                            сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 3362 по описа за 2018 г.и за да се произнесе взе предвид следното:

          Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

          Образувано е по въззивна жалба от „К.и с.“ ООД, ищец пред СРС срещу решение № 251488 от 27.10.2017 г., постановено от СРС, ГО, 79-ти състав по гр.д.№ 26080 по описа за 2014 г.

Решението се обжалва изцяло, вкл. в частта за разноските. Излагат се доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт. Сочи, че по делото било налице влязло в сила решение от 27.11.2016 г., постановено по исковете по чл.232,ал.2 ЗЗД и чл.266, ал.1 ЗЗД като искът по чл.232,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 4530,62 лв.- главница, представляваща наем за периода от 05.10.2009 г. до 10.01.2010 г., ведно със законната лихва от 16.05.2014 г./датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане, бил отхвърлен. На основание чл.266, ал.1 ЗЗД ответникът – „П.А.“ ООД бил осъден да му заплати сумата в размер на 469,38 лв., представляваща стойност на отпечатани рекламни материали, дължими по фактура № 1943 от 07.12.2009 г. и № 1956 от 16.12.2009 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане. По това решение разноските били присъдени на страните съразмерно. По отношение на акцесорните претенции за заплащане на мораторна лихва за забава производството по делото било възобновено. Тази претенция се формирала по следния начин: сумата в размер на 111,81 лв.- върху главницата по фактура № 1943/07.12.2009 г. на стойност 375,50 лв., претендирана за периода 21.06.2011 г. до 16.05.2014 г.; 27,93 лв. – върху главницата по фактура № 1956/16.12.2009 г. на стойност 78,23 лв. без ДДС или с ДДС- 93,98 лв., претендирана за периода 21.06.2011 г. до 16.05.2014 г., като главницата по тази фактура, представлявала част от вземането по същата фактура в общ размер от 4 499,20 лв. СРС неправилно бил приел, че претенцията е погасена по давност като за най-късна дата на изпадане в забава на ответника бил приел датата 17.12.2009 г. С исковата молба бил предявен като период на претенцията за лихва за забава – 21.06.2011 г.- 16.05.2014 г. за който период вземанията не били погасени по давност.

          Иска се решението на СРС да бъде отменено и постановено друго, с което претенциите да се уважат изцяло. Претендират се разноски.

          Постъпил е отговор от „П.А.“ ООД, ответник пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на жалбата и правилност на съдебното решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения и при правилно приложение на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Правилно била възприета фактическата обстановка по спора. Претендира разноски.

          По допустимостта на въззивната жалба:

          За обжалваното решение въззивника е уведомен на 20.11. 2017 г.,  Въззивната жалба е подадена на 04.12.2017 г./по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

          С въззивната жалба се обжалва решението на СРС с което не са уважени предявените от въззивника искове /ищец в производството пред СРС/, искове по чл.86, ал.1 ЗЗД; налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима.

          По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Въззивната инстанция приема следното по допустимостта на обжалваното решение:

          Не се спори по делото, че по исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД и по чл.266, ал.1 ЗЗД е постановено на 27.11.2016 г. по същото гр.д.- № 26080 по описа за 2014 г., решение № 19548, което решение като необжалвано от страните, е влязло в сила на 29.12.2016 г.

          С определение от 27.11.2016 г. СРС е възобновил производството по делото като е приел, че исковата молба в частта по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД е нередовна и е дал указания за отстраняването й.

С молба от 21.12.2016 г./подадена по пощата, л.97 по делото пред СРС/ ищецът е уточнил, че претендира следните суми: по фактура № 1942/07.12.2009 г. – 71,50 лв. за периода 16.05.2011 г.- 20.06.2011 г.  и за периода 21.06.2011 г. до 16.05.2014 г.- 37,32 лв.; по фактура № 1943/07.12.2009 г. – 111,81 лв. за периода 21.06.2011 г.- 16.05.2011 г. и по фактура № 1956/16.12.2009 г. – 1311,69 лв. – за периода 21.06.2011 г.- 16.05.2014 г. Върху сумата в размер на 78,23 лв. за извършен печат на рекламни материали – 27,95 лв.- за същия период.

          В отговора по тази молба-уточние ответникът е посочил, че цитираните фактури касаят плащания по договор за наем, а по отношение на последната претенция било налице влязло в сила решение. Поддържа се възражението за погасяване на сумите по давност, направено в отговора по исковата молба.

          С молба от 03.04.2017 г. /по пощата/ от ищецът е направено ново уточнение като е посочено, че по отношение на претендираната сума в размер на 71,50 лв. за периода 16.05.2011 г.- 20.06.2011 г. не се включвало такова за вземане от възнаграждение за извършен печат на рекламни материали. Със същата молба във връзка с влязлото в сила решение, с което е бил отхвърлен иска за заплащане на наемната цена по чл.232, ал.2 ЗЗД, е направен отказ от претенцията в размер на 71,50 лв., 37,32 лв. и 1311,69 лв. Уточнен е крайният период на претенцията за лихва за забава относно претендираната главница по фактура № 1943/07.12.2009 г. – 111,81 лв., а именно 16.05.2014 г./очевидно е била допусната техническа грешка в предходната молба/.

          С определение от 28.09.2017 г. производството е било прекратено на основание чл.233 ГПК относно претенциите по които е налице отказ от иска.

          С обжалваното по настоящето дело, решение е прието, че претенциите за лихва за забавено издължаване са погасени по давност при приложение разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, тъй като с влязлото в сила по отношение на главните искове, решение, било прието, че ответника изпада в забава на 17.12.2009 г.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция констатира, че първоинстанционния съд с обжалваното решение се е произнесъл в производство по чл.250 ГПК.

          Съгласно чл.250, ал.1 ГПК производството по допълване на решението се инициира по молба на страна по делото, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Молба за това може да се подаде в 1-месечен срок от връчването на решението или от влизането му в сила. В случая решението е влязло в сила на 29.12.2016 г. и нито една от страните не е сезирала съда с искане по чл.250 ГПК.

С изтичане на срока за подаване на молба за допълване на решението се прекратява висящността на делото по отношение на неразрешената част от спора и се погасява възможността да се постанови допълнително решение. Относно неразрешената част от спора няма формирана сила на пресъдено нещо, поради което страната разполага с възможността да предяви нов иск.

          При това положение обжалваното решение се явява недопустимо-съдът се е произнесъл без да е бил надлежно сезиран от страна по спора.

          В хипотезата на чл.250 ГПК съдът не може по своя инициатива да се произнесе.

          Налага се извод, че обжалваното решение ще следва да бъде обезсилено и производството-прекратено. Доколкото страната разполага с възможността да предяви нов иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, с настоящето решение, имащо характер на определение в прекратителната част, не се прегражда пътя на защита.

          По разноските:

          Пред първата съдебна инстанция:

          С обжалваното решение СРС е възложил в тежест на ищеца, въззивник пред настоящата инстанция, разноски в размер на 59,11 лв.

          Същевременно въззивната инстанция констатира, че с влязлото в сила решение на 29.12.2016 г. СРС е присъдил разноски, които съответстват и на изхода на спора пред настоящата инстанция, дори на ищеца разноски за уважената част са присъдени с 1,35 лв.вповече.

          Разноските при съобразяване изхода на спора пред настоящата инстанция, както и, че за част от претенциите е налице отказ и съответно прекратяване на производството,  в полза на ответника биха се следвали в по-голям размер, но съдът не може да влошава положението на въззивника и по арг. от чл.271,ал.1,предл.2 ГПК такива не следва да бъдат присъдени.

Пред въззивната инстанция:

          При този изход на спора въззивната инстанция намира, че разноски на страните не следва да бъдат присъдени.

                      ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                Р   Е   Ш   И :

 

          ОБЕЗСИЛВА решение № 251488 от 27.10.2017 г., постановено от СРС, ГО, 79-ти състав по гр.д.№ 26080 по описа за 2014 г., изцяло, като недопустимо.

 

          ПРЕКРАТЯВА производството.

         

          РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на КАСАЦИОННО обжалване, арг. от чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                     ЧЛЕНОВЕ: