РЕШЕНИЕ
№ 982
гр. Стара Загора, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е. Ат. Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530101726 по описа за 2025 година
Предявени са конститутивни искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с
ЗЗП и ЗПК за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем №...........,
Договор за предоставяне на гаранция №............г., а в условията на евентуалност –
конститутивни искове за прогласяване недействителността на отделни клаузи от договорите.
Претендират се и направените по делото разноски.
Исковете са предявени от М. С. Б. от гр......... срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД,
гр.София и „Файненшъл България“ ЕООД гр.София. С исковата молба се твърди, че на ......г.
ищецът е сключил Договор за паричен заем №..... с „Изи Асет Мениджмънт” АД за сумата от
500,00лв. при годишен лихвен процент 40 % и годишен процент на разходите 49,04 %.
Договорът бил за срок от 4 месеца. Съгласно чл.4 от договора, кредитополучателят се
задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави едно от следните
обезпечения: две физически лица поръчители, банкова гаранция или гарант, одобрен от
заемодателя. Едновременно със сключването на договора за заем бил сключен и Договор за
предоставяне на гаранция №.......г. с втория ответник - „Файненшъл България“ ЕООД, по
силата на който последният се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на първия
ответник. Ищецът следвало да заплаща възнаграждение на гаранта на части, съгласно
погасителен план по всеки от договорите. Това възнаграждение се плащало заедно с
погасителните вноски по сметка на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД. Така
общата сума дължима по погасителния план възлизала на 796,00лв. Ищецът счита, че
процесният договор за кредит бил недействителен поради неспазване разпоредбите на ЗПК.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД не бил вписал по ясен и разбираем начин в
договора какви били компонентите на ГПР и в договорения такъв не били включени такси,
1
комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент. Това нарушение
имало за правна последица недействителност на договора за заем и дължимост единствено
на чистата стойност по кредита, в съответствие на разпоредбата на чл.22 ЗПК. Ако сумата за
поръчителство по договора за кредит е била включена в годишния процент на разходите по
правоотношенето, то същият трябвало да бъде над допустимия максимум по закон.
Предвидените суми в договора за поръчителство били скрити разходи по заема и като такива
е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК.
Бил направен опит за заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като чрез нарушаване
на добрите нрави и заобикаляне на закона се калкулирала допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Не без значение бил и фактът, че едноличен
собственик на капитала на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД бил ответникът „Изи Асет
Мениджмънт” АД. Основната причина за сключването на акцесорния договор бил чрез
нелоялна търговска практика да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл.19, ал.4
ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя
страна водело и до недействителност на договора за кредит. Клаузата за поръчителство
прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Поръчителството било
предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния
процент на разходите по заема. Счита, че кредитната сделка не била произвела правен ефект
и уговорката за заплащане на възнаграждения на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД
също била нищожна. Уговарянето на възнаграждение за поръчителя противоречало на
добрите нрави и водело до нищожност на договора. Престациите по договора за
поръчителство били нееквивалентни, тъй като кредитополучателят не получавал никаква
престация. Поставянето на изискване на сключване на договор за поръчителство срещу
възнаграждение противоречало на целта на Директива 2008/48, съгласно която кредиторът
трябва да направи предварителна оценка на платежоспособността на потребителя. Това
задължение било предвидено и в разпоредбата на чл.16 ЗПК. Следвало да се има предвид, че
кредиторът и поръчителят били свързани лица, като едноличен собственик на капитала на
поръчителя, бил кредиторът. По този начин – чрез задължаване на кредитополучателя да
сключи договор за поръчителство, на практика кредиторът увеличавал собствената си
печалба от кредита. Това било и нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68г ЗЗП.
Това породило за ищеца правен интерес да иска прогласяване на нищожността на
посочените договори, а в условията на евентуалност, ако съдът прецени, че договорите не са
изцяло недействителни, да претендира недействителност на отделни клаузи.
Моли съда да прогласи за недействителен Договор за паричен заем №......г., а в
условията на евентуалност, да прогласи за нищожни клаузи от него – клаузата на чл.4 от
договора, предвиждаща предоставяне на обезпечение и клаузата на чл.2, т.8 от договора,
регламентираща ГПР.
Моли съда да прогласи за недействителен Договор за предоставяне на гаранция
№........г., а в условията на евентуалност да прогласи за нищожни отделни клаузи от него –
клаузата на чл.3, ал.1. Претендира сторените по делото разноски.
В законоустановения срок ответниците не са подали отговор на исковата молба, не са
изразили становище по предявените искове, не са оспорили представените доказателства, не
2
са направили доказателствени искания. В съдебно заседание ответниците подават молби, с
които изразяват становище, че предявеният иск е недопустим, тъй като задължението по
договора е било изплатено от „Файненшъл България“ ЕООД, което от своя страна е
прехвърлило вземанията си на „Агенция за контрол на просрочени задължения“АД. Поради
тази причина ответниците считат, че искът неправилно е насочен срещу тях, като надлежен
ответник е „Агенция за контрол на просрочени задължения“АД. Изразяват становище по
действителността на договора и молят съдът да прекрати производството по делото като
недопустимо, а в случай, че приеме, че е допустимо, молят съда отхвърли предявения иск и
да им присъди направените разноски по делото.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа и правна обстановка:
От представените и приети като писмени доказателства копия на Договор за паричен
заем №.........г., Договор за предоставяне на гаранция №........г., Погасителен план, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, се
установява, че ищецът и първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД са сключили
Договор за паричен заем №...........г. за сумата от 500,00лв. С подписването на договора
ищецът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване на 4
месечни вноски.
В чл.4 на договора е предвидено задължение за заемателя в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1) Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови или финансови институции
или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-
лош от „Редовен“; Поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) Банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т.7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3) Одобрено от
Заемодателя Дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Не е спорно по делото, че ищецът е сключил договор за предоставяне на гаранция с
одобрено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД юридическо лице. На датата на сключване на
договора за паричен заем между ищеца и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД е
сключен договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който потребителят възлага, а
гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“
АД с цел гарантиране изпълнение задълженията на потребителя по договор за паричен заем
за сума, покриваща: задължение за връщане на заемната сума от 500 лв., задължение за
възнаградителна лихва и задължение за заплащане на законна лихва в случай на забава в
плащането, разходите за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. За
поемането на това задължение потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер на
3
253,64лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 63,41лв., дължима на
датите на падежите по договора за паричен заем (чл.3 от Договор за предоставяне на
гаранция №.........). В чл.3, ал.3 от договора за гаранция „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено от гаранта да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждението по този договор и всички вземания на гаранта по този
договор. Предвидено е също в случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения на потребителя към „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на
задължението на потребителя към гаранта по този договор, с внесената сума се погасяват с
приоритет задълженията към гаранта. По делото е представен погасителен план по договора
за кредит, видно от който ищецът е следвало всеки месец да внася по 199,00лв. за
предоставяне на гаранция, възнаградителна лихва и главница.
По направеното възражение, че вземането на ответниците е цедирано на трето лице,
съдът намира това възражение за недопустимост на исковете за неоснователно. Цедирането
на вземането има действие от съобщаването му на длъжника, като това следва от нормата на
чл.99, ал.4 ЗЗД. По делото не бе представено доказателство за извършената цесия – към
отговорите на ответниците не е приложен договор за прехвърляне на вземането, нито е
представено доказателство за съобщаването й на ищеца. Съобщаването на цесията може да
бъде извършено и по делото, но с надлежно уведомление, в което да се съдържат фактите,
които следва да бъдат съобщени на заемателя, най-малко данните на цесионера, на когото
заемателя трябва да престира задължението. Съдът намира, че не е налице надлежно
съобщаване на цесията на заемателя, поради което дори и такова прехвърляне на вземането
да е извършено, то няма действие по отношение на ищеца и предявените искове се явяват
допустими.
С оглед установяване обстоятелствата по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице по същата, неоспорено от страните и прието от
съда като компетентно и добросъвестно, се установява, че единственият компонент при
формиране на посочените в процесните договори размери на ГПР е договорената между
страните възнаградителна лихва. В случай, че ГПР по Договор за паричен заем №.......г.
включи и размера на таксата за предоставяне на гаранция, то размерът му би бил 978,96%.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е
налице в случая. Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това
процесните договори попадат в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на
тях са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
4
ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
Съдът намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във
връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. В
ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи.
В конкретния случай, при сключване на договора за потребителя е въведено
задължение за сключване на договор за предоставяне на гаранция (който по съществото си
представлява форма на мандатен договор) с посочено от кредитодателя дружество, по
силата на който договор – за последното се полага възнаграждение, дължимо заедно с всяка
вноска по договора. По съществото си, това възнаграждение представлява общ разход по
кредита, съгласно цитираната легална дефиниция на понятието и като такова следва да бъде
включено при изчисляването размера на годишния процент на разходите, посочен във всеки
един от договорите. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза, а и не се спори по делото, се установява, че това възнаграждение не е включено
в конкретните размери на ГПР по договора. Установи се още, че при включване на
възнаграждението за дружеството-гарант при изчисление размера на ГПР, същият нараства
многократно. От една страна – този действителен размер не отговаря на формално
посочения такъв в договора, а от друга – е в нарушение на чл.19, ал.4 от Закона за
потребителския кредит, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Формалното посочване на размер на годишен процент на разходите по договор за
потребителски кредит, който не отговаря на действителния такъв следва да се приравни на
абсолютното му непосочване, тъй като по този начин потребителят е лишен от
възможността да направи реална икономическа преценка на оскъпяването на ползвания
5
кредит и да вземе обосновано решение дали да ползва финансовата услуга, предоставяна от
дружеството или не.
Освен това в Решение по дело C‑337/23 на СЕС по преюдициално запитване е прието,
че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на
дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В друго решение по
преюдициално запитване на български съд, а именно по дело C ‑ 714/22г., СЕС постанови, че
не само липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора
за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи,
води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.
По този начин процесният договор противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК и се явява недействителен на основание чл.22, ал.1 ЗПК.
По отношение на процесния договор за предоставяне на гаранция, то същият няма
характеристики на договор за поръчителство по смисъла на чл.138 ЗЗД - последният се
сключва между кредитора и поръчителя. На първо място нищожността на договора за
паричен заем води и до нищожност на договора за предоставяне на гаранция. Този договор
има акцесорен характер спрямо договора за паричен заем, служи за обезпечаване на
задълженията по договора за заем и не може да съществува самостоятелно и отделно от
него. Съгласно чл.138, ал.2 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително
задължение. В случая липсват валидни задължения, които да бъдат обезпечени,
следователно договорът за гаранция е нищожен. Този договор също така е сключен при
липса на основание по смисъла на чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД. Основанието е типичната и
непосредствената правна цел, която се преследва със сключване на правната сделка.
Договорът за поръчителство съгласно чл.138, ал.1 ЗЗД е договор, по силата на който едно
лице се задължава спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на
задължението на това трето лице. Основанието на договора за поръчителство е учредяване
на лично обезпечение в полза на кредитора. Длъжникът не е страна по този договор, тъй
като за него не съществува защитен от закона интерес от лично обезпечаване на дълга.
Поради това сключването на договор за поръчителство от длъжника е лишено от правно
основание, а това прави договора за предоставяне на гаранция нищожен съгласно чл.26,
ал.2, предл.4 ЗЗД.
Сключването на договора за предоставяне на гаранция освен това накърнява добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Добрите нрави са неписани общовалидни
морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са
критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Поначало договорът за поръчителство е безвъзмезден, но е възможно да бъде уговорено
6
възнаграждение в полза на поръчителя. Това възнаграждение следва да се дължи от
кредитора, който е страна по договора за поръчителство и има интерес от обезпечаване на
вземането му, а не от длъжника. Поемането на задължение от страна на длъжника да плати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на поръчителя и в ущърб
на длъжника. То увеличава неимоверно задължението на потребителя, тъй като се кумулира
към задълженията му по заемното правоотношение, и прави насрещните престации явно
нееквивалентни, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение
потребителят не получава никаква насрещна престация. В тази връзка е достатъчно да се
посочи, че по делото няма доказателства гарантът да е изпълнил поетото от него задължение
да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя с наредител - заемателят.
Следователно договорът за предоставяне на поръчителство /гаранция/ е нищожен на няколко
основания като съдът разглежда при условията на евентуалност всяко едно тях – както
релевираните, така и служебно установимите. В закона няма задължителна поредност и по
делото е без значение на кое точно основание ще се признае за недействителен договора за
поръчителство, но съдът намира в настоящия случай за преценка нищожността на договора
за предоставяне на поръчителство и съобразявайки задължителните указание в
Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020г., ОСГТК и предвид това,
че основанието за нищожност произтича и се установява от съдържанието на самата сделка,
то същата следва да бъде призната за нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Предвид гореизложеното, основателен се явява предявеният от ищеца иск срещу
втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД за прогласяване на нищожност на сключения
Договор за предоставяне на гаранция №....г., на основание чл.26, ал.1, предл. трето ЗЗД.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявените искове за нищожност на
Договор за паричен заем №.....г. и Договор за предоставяне на гаранция №.....г. са
основателни и следва да бъдат уважени.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Ето защо следва да бъдат осъдени ответните дружества да заплатят на ищеца сумата в
размер на 50,00лв. за държавна такса и 300,00лв. за възнаграждение за вещо лице.
По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, по силата на който
процесуалният представител на ищеца – адв. М. Д., АК София се е задължил да представи на
същия безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата. Съгласно
чл.38, ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.
С Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
7
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените
разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите, като Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба
от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно
позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително
и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в
нормата на чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата, а като израз на социална дейност той може
да предостави безплатно адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени лица. От
друга страна, по реда на Закона за правната помощ се осъществява подпомагане с цел да се
гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява
свободен пазарен достъп до юридически услуги. Правната помощ по този закон се
предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност,
качество и стандарт, каквито са предвидено и за предоставената адвокатска защита по
договор, сключен по реда на Закона за адвокатурата. Възмездяването на правната помощ по
ЗПП се извършва по наредба, съгласно чл.37 ЗПП – приета от Министерски съвет.
По изложените съображения, нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
препращаща към Наредба №1/2004г. не съответства на правото на ЕС, поради което и не
следва да се прилага. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
Наредбата за заплащане на правната помощ подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът,
количеството на извършена работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на
делото.
В конкретния случай, като съобрази актуалната съдебна практика, обективирана в
Определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. I т.о. на ВКС, възпроизведена в
Определение №942/01.08.2025г. по в.ч.гр.д. № 490/2025г., Определение №976/13.08.2025г. по
в.ч.гр.д. №456/2025г. и други, съдът намира, че следва определи размер на възнаграждение,
като съобрази, че фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес по
същото са ниски, делото е с предмет, по който е формирана обилна съдебна практика, делото
е приключено в едно съдебно заседание, по което процесуалният представител на ищеца не
е явил. Ето защо и определените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатски
възнаграждения се явяват несъразмерно високи за положения по делото труд от страна на
процесуалния представител на ищеца, а като ориентир по-скоро следва да послужат
определените в чл.25, ал.1 от НЗПП размери. Ето защо и за оказаната безплатна правна
8
помощ на адвокат М. Д., АК София следва да бъде определено възнаграждение в размер на
350,00лв.
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за паричен заем №.....г., сключен между М. С.
Б., ЕГН **********, от гр......... и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,
ет.2, представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за предоставяне на гаранция №........г. към
Договор за паричен заем №.......г., сключен между М. С. Б., ЕГН **********, от гр......... и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.„Джавахарлал Неру“ №28, ет. 2, представлявано от Петър Благовестов
Дамянов.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, ет.2,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Джавахарлал
Неру“ №28, ет. 2, представлявано от Петър Благовестов Дамянов да заплатят на М. С. Б.,
ЕГН **********, от гр.........., сумата от 350,00лв. (триста и петдесет лева), представляваща
разноски по делото за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, ет.2,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Джавахарлал
Неру“ №28, ет. 2, представлявано от Петър Благовестов Дамянов да заплатят на адвокат М.
Д. Д. от АК-София, личен номер ....., ......... сумата от 350,00лв. (триста и петдесет лева),
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9