РЕШЕНИЕ
№
град София, 11.04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретар Алина Тодорова,
като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 14930/18 год.
по описа на
СГС, за да
се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от 06.07.2018 г., постановено по гр.д. № 56990/2016 г. по описа на СРС, съдът отхвърля предявените от Д.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, против Министерство на вътрешните работи, с адрес: гр.София, ул. "*******, искове с правно основание чл.234, ал.1 ЗМВР и чл.86 ЗЗД за сумата от 5296.60 лв., представляваща неплатена част от обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР, както и за лихва за забавено плащане на главницата в размер на 140.05 лв. за периода от 07.07.2016 г. до 09.10.2016 г., като неоснователни. Осъжда Министерство на вътрешните работи, с адрес: гр.София, ул. "*******, да заплати на Д.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.234, ал.8 ЗМВР сумата от 1242.60 лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван отпуск по чл.189, ал.1 т. 1 - 3 ЗМВР, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 11.10.2016
г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 32.74 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главницата за периода от 07.07.2016 г. до 09.10.2016 г., като отхвърля иска за главница за разликата над сумата от 1242.60 лв. до пълния предявен размер от 1360.60 лв. и иска за лихва за разликата над сумата от 32.74 лв. до пълния предявен размер от 35.96 лв. Осъжда Министерство на вътрешните работи, с адрес: гр.София, ул. "*******, да заплати на Д.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.234, ал.5 ЗМВР сумата от 16.67 лв., представляваща дължимо неплатено обезщетение за цивилно облекло за 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 11.10.2016
г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 0.14 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главницата за периода от 07.07.2016 г. до 09.10.2016 г., като отхвърля иска за главница за разликата над сумата от 16.67 лв. до пълния предявен размер от 400 лв. и иска за лихва за разликата над сумата от 0.14 лв. до пълния предявен размер от 10.58 лв. Осъжда Министерство на вътрешните работи, с адрес: гр.София, ул. "*******, да заплати на Д.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.236 ЗМВР сумата от 194.78 лв., представляваща еднократно обезщетение за преместване на работа в друго населено място, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба — 11.10.2016 г., до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 36.24 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главницата за периода от 07.07.2016 г. до 09.10.2016 г., като отхвърля иска за главница за разлика над сумата от 1373.40 лв. до пълния предявен размер от 1432.22 лв. като неоснователен, а за разликата над сумата от 194.78 лв. до размера от 1373.40 лв. като погасен чрез съдебно прихващане с вземане на Министерство на вътрешните работи в размер на 1178.62 лв., представляващо недължимо платено възнаграждение за м.септември 2015 г., и иска за лихва за разликата над сумата от 36.24 лв. до пълния предявен размер от 37.87 лв.
Недоволен от съдебното решение, в частта, с която е отхвърлен иска на Д.М.М., ЕГН **********, на основание чл.236 ЗМВР срещу Министерство на вътрешните работи за разликата над сумата от 194.78 лв. до размера от 1373.40 лв. като погасен чрез съдебно прихващане с вземане на Министерство на вътрешните работи в размер на 1178.62 лв., представляващо недължимо платено възнаграждение за м.септември 2015 г., и иска за лихва за разликата над сумата от 36.24 лв. до пълния предявен размер от 37.87 лв. е останал ищеца Д.М.М., който е подал въззивна жалба.
Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че е налице основание да се уважи направеното от ответника възражение за прихващане, като в тази връзка се позовава на ограничението, въведено от разпоредбата на чл. 272 КТ. Съответно се иска отмяна на съдебното решение в обжалваната част.
В законоустановения срок въззиваемата страна не е представила отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание същата оспорва жалбата като неоснователна и моли съдебното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.
Страните
не представят нови доказателства
и не сочат нови обстоятелства по
смисъла на чл.
266 от ГПК.
За да се
произнесе, Софийски градски съд съобрази следното :
Жалбата
е процесуално допустима, подадена
в срок, от
легитимирана страна в
процеса и против акт, подлежащ на
разглеждане по реда на въззивното производство.
Съгласно
чл. 269 от ГПК
въззивният съд се
произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, в обжалвана част. По отношение на
неговата правилност, в
обжалваната част, съдът намира, че жалбата е основателна.
Между
страните е безспорно съществуването
на служебно правоотношение между въззивника
и въззиваемия за периода от
28.07.1998 г. до 28.01.2016 г., вкл., което е прекратено въз основа на
заявление рег.№
313р-14493/28.12.2015 г. със заповед № В121К-198/22.01.2016 г. на
министъра на вътрешните работи, считано от
29.01.2016 г. / датата на
връчване на служителя/, на основание чл.
226, ал.1, т.4 ЗМВР - по собствено желание на служителя.
Като
безспорно обстоятелство е
отделено по делото преместването
на въззивника на
работа в друго населено
място, за срок по-дълъг от
6 месеца, считано от
05.10.2015 г., както и
че брутното месечно трудово възнаграждение, определено към
датата на прекратяване на
правоотношението, е в
размер на 1373.40 лв. Страните
не спорят и
за това, че
въззиваемият дължи за
посоченото преместване обезщетение на
въззивника на основание чл. 236 ЗМВР в
размер на 1373,40 лв., установен
от експертизата по
първоинстанционното производство.
Спорен
между страните е
единствено въпросът за
правилността на изводите на първоинстанционния съд
досежно приетото за
основателно възражение на
въззиваемия за прихващане на дължимото обезщетение по
чл. 236 ЗМВР срещу заплатеното
в полза на
въззивника трудово възнаграждение за
периода от
03.09.2015 г. до 02.10.2015 г., в
който въззивникът е
ползвал отпуск по
болест.
По спорния между страните
въпрос, въззивната инстанция намира следното:
Видно
от постановеното първоинстанционно съдебно решение,
съдът е приел, че на въззивника се дължи обезщетение по
реда на чл.
236 ЗМВР. В същото време е приел и че въззиваемия е
изплатил на въззивника трудово възнаграждение за
периода от 03.09.2015 г. до
02.10.2015 г., в който същият е бил
в отпуск по
болест т.е.
възнаграждението е недължимо платено.
Съответно е намерил за
основателно възражението на
въззиваемия за прихващане на двете вземания до размера на
по-малкото.
Настоящата
съдебна инстанция намира, че изводите на
първоинстанционния съд са
правилни и законосъобразни, а
възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни. Съображенията за
това са следните:
В ЗМВР изрично е уредено, че
служителите на МВР
имат различен статут. Едни от тях
са държавни служители и техните права и задължения се
уреждат от ЗМВР, субсидиарно
от ЗДСл, други са наети по
трудово правоотношение и
техните права и
задължения се уреждат от Кодекса на
труда. В случаите, в които законодателят е
искал да даде на държавните служители защитата,
която е предвидена в Кодекса на
труда, това изрично е посочено в
съответните разпоредби чрез препращане.
Самият ЗМВР не
предвижда общо субсидиарно приложение на Кодекса на
труда за неуредените случаи.
За разлика от
трудовия договор, основанието за
възникване на служебното правоотношение
/акта за назначаване/ няма договорен
характер. Държавната служба е правен институт на административното право. Като административно, служебното правоотношение е
отношение на държавна власт и административно подчинение. То съпътства възникването, функционирането и
прекратяването на служебното правоотношение
и изпълнението на
държавната служба по
него. Поради това към служебното правоотношение не
намира субсидиарно приложение КТ, освен в
случаите, в които в ЗМВР и
ЗДСл е предвидено изрично препращане към неговите норми. Такова препращане към
нормата на чл.
272 КТ не е
налице, поради което въведените
с нея ограничения не
се прилагат към
служебното правоотношение. (така и Решение №
587 от 27.09.2010 г. на
ВКС по гр.
д. № 1579/2009 г., III г. о., ГК).
Възражението
за прихващане в
гражданския процес, когато то е направено своевременно,
е допустимо и
може да се
уважи за неликвидни вземания
/Решение № 1665 от 10.01.2006 г.
по гр.д.
№ 1218/2003 г., III ГО на ВКС/. Особеното в
него е, че
съдебното прихващане настъпва в един по-късен момент - след установяване съществуването на
насрещното вземане и
неговата изискуемост със
съдебното решение. От
влизането му в
сила на тези задължения
се придава качеството "ликвидност".
Доколкото
по делото е
установено, че са
налице две насрещни вземания
на страните и
като се вземе предвид,
че ограничението на
чл. 272 КТ не
намира приложение към
служебното правоотношение, то
съдът правилно е
приел за основателно направеното от
въззиваемия(в качеството на ответник) възражение за
прихващане на дължимото обезщетение
по чл. 236 ЗМВР срещу недължимо заплатеното в
полза на въззивника трудово възнаграждение за
периода от
03.09.2015 г. до 02.10.2015 г., в
който същият е
ползвал отпуск по
болест.
По разноските:
Въззиваемата страна не претендирала разноски
за производството.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.07.2018 г., постановено по гр.д. № 56990/2016 г. по описа на СРС, в частта, с която е отхвърлен иска на Д.М.М., ЕГН **********, на основание чл.236 ЗМВР срещу Министерство на вътрешните работи за разликата над сумата от 194.78 лв. до размера от 1373.40 лв. като погасен чрез съдебно прихващане с вземане на Министерство на вътрешните работи в размер на 1178.62 лв., представляващо недължимо платено възнаграждение за м.септември 2015 г., и иска за лихва за разликата над сумата от 36.24 лв. до пълния предявен размер от 37.87 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.