№ 263
гр. София , 20.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН в публично
заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Камен Иванов
Членове:Владимир Астарджиев
Виолета Магдалинчева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
в присъствието на прокурора Антоанета Николова Близнакова (АП-София)
като разгледа докладваното от Виолета Магдалинчева Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211000600674 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава ХХІ НПК.
С присъда от 24.03.2021 г. по н.о.х.д. № 46/2021г. на Окръжен съд – Видин
подсъдимият С. Й. Ф. е признат за виновен в това, че на 27.10.2020г., около 11.30 часа,
в гр. Брегово, ул. „Хан Омуртаг“, при управление на л.а. „Рено“, модел „Модус“ с рег.
№ ******** в нарушение на правилата за движение, установени в чл. 20, ал. 1 от
Закона за движение по пътищата (ЗДвП), по непредпазливост е причинил смъртта на
пешеходеца Л. И. М., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342,
ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание от една година и четири
месеца лишаване от свобода, отложено с изпитателен срок от три години, а също и
наказание лишаване от правоуправление за срок от две години с приспадане на
времето, през което лицето е било лишено от това право по административен ред.
С присъдата подсъдимият Ф. е оправдан за това да е нарушил правилата за
движение по пътищата, посочени в обвинителния акт, а именно чл. 5, ал. 2, т. 1, пр. 1,
чл. 20, ал. 2, изр. 2, чл. 116, пр. 1 от ЗДвП.
С присъдата на подсъдимия са възложени разноските по делото – 402.60 лева,
платими по сметка на ОД МВР – Видин, 146. 40 лева – за съдебно медицинска
експертиза и 80.00 лева за транспорт на участвалия в пътнотранспортното
произшествие автомобил.
1
Срещу присъдата е подадена въззивна жалба и допълнение от адв. В.М. -
повереник на частните обвинители И. Л. И., К. Л. И. и В. СТ. М.. Изложените в
жалбата основания са свързани с нарушение на материалния закон и явна
несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че първото основание за отмяна
е налице, тъй като подсъдимият неправилно е оправдан за нарушение на правилата за
движение по пътищата, посочени в обвинителния акт, а е осъден за нарушение на
нормата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Смята се, че посочените в обвинителния акт
разпоредби на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и на чл. 116 от
ЗДвП са в причинноследствена връзка със смъртта на пешеходеца, защото той е
предприел пресичане на четирилентов път, бил е видим за водача 700 метра преди
произшествието, но подсъдимият не е предприел никакви действия за намаляване на
скоростта или за спиране на автомобила, която, освен несъобразена, е била и
превишена (той се е движил със скорост от 72 км/ч, въпреки допустимата за
конкретния пътен участък от 50 км/ч.). Обоснована във въззивната жалба на
повереника е и явната несправедливост на наложеното наказание – отменително
основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Във връзка с този довод повереникът твърди,
че съдът е подценил наличието на отегчаващи обстоятелства, като не е отчел
безграничната болка и мъка, преживяна от близките на починалия, факторите, при
които е реализирано произшествието – добрата видимост, сухата настилка, липсата на
какъвто и да е опит подсъдимият да намали скоростта, а също и посоченото в
автотехническата експертиза, че тези обстоятелства „поставят под съмнение
способността на подсъдимия на водач да управлява МПС“. Поискано е
първоинстанционната присъда да бъде изменена, подсъдимият да бъде признат за
виновен да е причинил произшествието при нарушението на правилата за движение по
пътищата, за които е оправдан, като бъде увеличено и наложеното му наказание. Към
въззивната жалба са приложени два амбулаторни листа на частните обвинители В.М. и
К.И. с вписана основна диагноза – смесено тревожно-депресивно разстройство.
Като е отчел реда, по който се е развило производството пред първия съд, и
доводите във въззивната жалба, които касаят размера на наказанието и неправилната
квалификация на бланкетните норми по ЗДвП, САС на свой ред е преценил, че не се
налага служебно събиране на доказателства в тази инстанция, изключая изискване на
справка за съдимост за подсъдимия, която не е била налична сред материалите по
делото.
Пред въззивната инстанция не се явяват редовно уведомените частни
обвинители И. Л. И., К. Л. И. и В. СТ. М..
В производството пред САС повереникът адв. В.М. моли въззивната жалба да
бъде уважена. Поддържа изтъкнатите в нея съображения, но пледира единствено за
увеличение на наказанието.
В хода на пледоариите представителят на Софийска апелативна прокуратура
(САП) отправя две алтеранативни искания - първото е за отмяна на присъдата и за
връщане на делото за разглеждането му от друг състав на окръжния съд, а второто е за
изменение на присъдата и осъждане на подсъдимия за нарушение на правилата за
движение, за които е бил предаден на съд. При обосноваване на първото искане
прокурорът акцентира върху противоречието в мотивите на първия съд относно това
дали подсъдимият е възприел или не пострадалия пешеходец. Посочва в тази връзка, че
на страница 3 от мотивите съдът е приел, че подсъдимият е забелязал пешеходеца на
700 метра преди произшествието, а впоследствие е възприел точно обраното. Отделно
от това прокурорът смята, че съдът не е следвало да разгледа делото по
2
диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК, тъй като признанието
на фактите по чл. 371, т. 2 не се е подкрепяло от надлежно приобщените писмени,
гласни и веществени доказателства. Отбелязва още, че не е ясно дали и до каква степен
превишената скорост на движение, с която подсъдимият е управлявал автомобила, е в
причинноследствена връзка с резултата. При обосноваване на второто алтернативно
искане - за изменение на присъдата и за осъждане на подсъдимия по обвинение с
първоначалните му параметри, прокурорът посочва, че в обвинителния акт не е имало
никакви факти, че водачът не е осъществявал контрол върху автомобила. Напротив -
отбелязано е, че водачът е предприел маневрата, която е набелязал, и е заобиколил
пешеходеца. В този смисъл осъждането му за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП
прокурорът приема за неправилно. При алтернативно поисканото изменение на
присъдата прокурорът пледира за потвърждаване на санкцията във вид и предели,
определени от окръжния съд.
Защитникът-а.Г., не намира основания за ревизия на обжалваната присъда.
Смята, че нейната отмяна и връщането на делото за ново разглеждане няма да доведе
до разкриване на обективната истина. Посочва, че осъждането е въз основа на
признатите от подсъдимия факти, а не въз основа на призната от него правна
квалификация. Счита, че признанието по чл. 371, т. 2 от НПК се е подкрепяло от
наличните доказателства и не е имало пречка производството да се развие по
диференцираната процедура на Глава двадесет и седма от НПК. Защитникът определя
присъдата като правилна и по отношение на наказанието. Счита, че санкцията е
отмерена законосъобразно, като са отчетени всички обстоятелства, които снижават и
отегчават отговорността на подсъдимия.
Подсъдимият С. Й. Ф. в лична защита отправя същото искане, а в последната си
дума изразява дълбоко съжаление за стореното.
След като прецени изложените в жалбата доводи и провери изцяло правилността
на атакувания съдебен акт,Софийският апелативен съд намери за установено следното:
І. По искането на прокурора за отмяна на присъда и връщане на делото за
ново разглеждане от друг състав на окръжния съд
Въззивният съд следва да се произнесе по това искане приоритетно, тъй като
възприемането на неговата основателност би обезсмислило обсъждането на доводите
на страните по съществото на обвинението.
1.1. Първото основание, на което прокурорът иска отмяна на присъдата, е
свързано с порок в мотивите на първоинстанционния съдебен акт, в който
противоречива се твърди да е волята на съда относно това дали подсъдимият е
възприел или не пострадалия пешеходец. Макар и не изрично посочени, очевидно е, че
за да изведе наличието на този порок,прокурорът се позовава на следните два абзаца от
мотивите:
-на страница 3 от мотивите (л. 51 от с.д.), където съдът е приел, че подсъдимият
Ф. е забелязал пострадалия пешеходец "отдалече - от малка бензиностанция, която се
3
намирала в дясно от пътя в неговата посока на движение, на около 700 метра" и
-на страница 7 от мотивите (л. 55 от с.д.), където съдът е посочил, че
"подсъдимият не е наблюдавал пътя пред управлявания от него автомобил...,
предприел е заобикаляне, макар да е изпуснал пешеходеца от полезрението си, като не
го е виждал непосредствено преди удара, не го е видял по време на удара, както и след
конфликта".
Съпоставката на двата цитата не установи твърдяното от прокурора
противоречие. Констатацията, че подсъдимият е възприел пешеходеца около 700 метра
преди настъпване на произшествието е залегнала и в обвинителния акт (л. 3 от
съдебното дело) и с оглед реда, по който се е развило производството - съкратено
съдебно следствие с признание на фактите по чл. 371, т. 2 от НПК, правилно е
залегнала и в мотивите на първостепенния акт. Вторият цитат се отнася за
възприятията на подсъдимия непосредствено преди автомобила му да удари
пешеходеца и не само, че не влиза в колизия с първия, а напротив - подкрепя го,
защото противното означава да се приеме, че ударът с пешеходеца не е по
непредпазливост.
1.2. Неоснователно е и второто релевирано основание за отмяна, според което
съкратеното съдебно следствие е проведено незаконосъобразно, тъй като признанието
на фактите от подсъдимия не се е подкрепяло наличните по делото доказателства.
В конкретния случай признанието по чл. 371, т. 2 от НПК е било подкрепено от
протокола за оглед на местопроизшествие, в който са фиксирани мястото на удара и
особеностите на пътя; от заключението на автотехническата експертиза, която дава
информация по експертен път за механизма на произшествието; от медицинската
експертиза, която посочва причината за смъртта на пешеходеца, свързвайки я с пътния
инцидент от процесната дата; а също и от показанията на двете пътнички в автомобила
- свидетелките Д. Д. и Г. Д., които дават информация за поведението на подсъдимия
непосредствено преди и по време на инцидента. Тази изброена доказателствена маса,
която е събрана по надлежния за това ред, е била достатъчна за съда, за да приеме, че
признанието на подсъдимия се подкрепя от нея, респективно да одобри съгласието му
делото да се развие по реда на глава Двадесет и седма от НПК.
Не могат да бъдат правени противни изводи заради това, че не било изяснено по
делото дали превишената скорост на движение, с която подсъдимият е управлявал
автомобила, е в причинноследствена връзка с резултата. В конкретния случай
обвинението на подсъдимия не е за превишена (по чл. 21 от ЗДвП), а за несъобразена
(по чл. 20 от ЗДвП) скорост, като в нито един момент в обвинителния акт не са
посочени конкретни параметри на скоростта на движение в процесния пътен участък,
за да се приеме, че избраната от подсъдимия скорост на движение от 72 км/ч, освен
несъобразена, е била и превишена. Доколкото това обстоятелство е останало встрани
от главния факт по волята на самото обвинение, не е било нужно да се изследва и от
съда.
ІІ. След като прецени, че не са налице процесуални основания за отмяна на
присъдата, въззивният съд се произнесе по съществото на обвинението,
приемайки следното:
4
2. 1. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава
Двадесет и седма, в алтернативата й, в която подсъдимият Ф. е признал фактите,
посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Както и по-горе бе посочено,
за да прецени, че признанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство
доказателства, окръжният съд е отчел наличието на доказателствена съвкупност,
обемаща гласни, писмени и веществени доказателства, а също и експертизи. Сред тази
съвкупност в първата група попадат: показанията на свидетелите Д. Д., Г. Д., М. К., П.
Т., Б. А., Р. Л.; към втората принадлежат: протокол за оглед на местопроизшествие от
27.10.2020г. (л. 3-10 от д.п.), фотоалбум (л. 11 и сл. от д.п.), свидетелство за
регистрация на МПС и контролен талон в копие (л. 34 от д.п.), експертно решение на
ТЕЛК за подсъдимия Ф. (л. 35 от д.п.), справка от КАТ за регистрация на л.а. "Рено
Модус" (л. 50 от д.п.), справка за административни нарушения на подсъдимия (л. 51 от
д.п.), удостоверение за наследници на Л.М. (л. 54 от д.п.), протокол за химическа
експертиза на пострадалия (л. 63 от д.п.), характеристика на подсъдимия (л. 70 от д.п.);
експертизи - автотехническа експертиза на в.л. инж. Р. П. (л. 73 от д.п.) и
съдебномедицинска експертиза на труп на в.л. д-р И. (л. 86 от д.п.).
Въз основа на признанието на фактите, направено от подсъдимия, и
подкрепящите го по съдържание и насоченост гореизброени доказателствени
материали, включително и приетите пред него доказателства, които не влизат в
колизия с признатите факти - справка за съдимост на подсъдимия и медицински
документи на пострадалите, САС прие следната относима към предмета на делото
фактология:
Подсъдимият С. Й. Ф. е роден на ********г. Правоспособен водач на МПС е.
Наказван е еднократно за нарушение на правилата за движение по пътищата на глоба в
размер на 20 лева за нарушение на член 139, ал. 2, т. 3 от ЗДвП (за това, че
управляваното от него превозно средство не е било оборудвано с пожарогасител). От
изисканата от въззивния съд справка за съдимост е видно, че съдебното му минало е
необременено - факт, който е посочен в обвинителния акт и който не е бил спорен и
пред първия съд.
На 27.10.2020г., около 08.30 часа подсъдимият С. Й. Ф. и свидетелката Д. Д.
тръгнали за гр. Видин, за да изпишат от болницата сестрата на Д. - свидетелката Г. Д..
Придвижвали се с лек автомобил марка „Рено“, модел „Модус“ с peг. № ********,
собственост на подсъдимия. След болницата тримата напазарували в хипермаркет
„Кауфланд“- Видин и тръгнали обратно за с. Балей, обл. Видин, където живеели. Пътят
им минавал през град Брегово.
Около 11.30 часа на влизане в град Брегово автомобилът на подсъдимия се
движил със скорост от около 72 км/ч по улица „Хан Омуртаг“ - двупосочна, с по две
ленти за движение във всяка посока с ширина от 3.7 метра всяка, с асфалтово
покритие, без неравности на пътя. В района на малка бензиностанция, намираща се в
страни от пътя в неговата посока на движение, на около 700 метра пред него,
подсъдимият забелязал пострадалия Л.М.. Той бил на средата на прекъснатата осева
линия, разделяща двете пътни ленти и се движил в срещуположна на движението
посока - с лице към идващите автомобили. Подсъдимият решил, че мъжът събира нещо
на пътя и продължил движението си напред. Когато наближил пострадалия, на около
10 метра пред него, подсъдимият решил да го заобиколи и без да намалява скоростта
на движение предприел маневра, с която изнесъл автомобила си в лявата лента. При
маневрата дясната част на автомобила закачила тялото на пострадалия и той паднал на
земята.
5
Подсъдимият усетил, че автомобилът се ударил в нещо, но не разбрал, че е
станал инцидент с пострадалия и продължил движението в първоначално набелязаната
посока. Пътничката в автомобила Г. Д. му казала, че е ударил човек и 50 метра по-
нагоре, при първата пряка вдясно от платното, подсъдимият обърнал посоката на
движение и се върнал на мястото на произшествието.
Там вече се били насъбрали хора, сред които и свидетелят М. К.. Пострадалият
бил на земята и в съзнание, но се оплаквал от силни болки. На мястото на
произшествието пристигнали синът на пострадалия И.И. и полицейски екип в състав
полицейските служители Б. А. и Р. Л.. Екип на спешна медицина откарал пострадалия
Л.М. в болницата в гр. Видин, където по-късно същия ден той починал.
Според заключението на СМЕ по делото при изследването на трупа на Л. И. М.
са установени: контузия на гръдния кош със счупване на 2-ро - 11-то ребра вдясно по
две анатомични линии, наранявания на десния бял дроб с хемопневмоторакс -
изключване на десния бял дроб от функция, счупване на тазовите кости вдясно,
кръвоизлив в коремната кухина, контузия на дясно бедро, смачкване на мускулатурата
и остър кръвоизлив в образувана кухина - 1500мл. Травматичните увреждания се
дължат на удари от или върху тъп, твърд предмет и по местоположение и характер
отговарят да са причинени по начина и времето, съобщени в досъдебното производство
- блъскане от лек автомобил. Директният удар е в горно страничната част на дясно
бедро, гръдната травма е в резултат на последващото падане. Смъртта на пострадалия
се дължи на травматично-хеморагичен шок вследствие на гореописаните травматични
увреждания.
Според заключението на автотехническата експертиза:
- пътният инцидент е настъпил на улица "Хан Омуртаг", на 3.7 метра вляво от
десния край на платното за движение;
-скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия е била 72
км/ч;
- преди удара подсъдимият не е предприел действия за намаляване на скоростта
или за спиране;
- първоначалния удар с пешеходеца е бил в дясната му странична част с
предната дясна странична част на автомобила в областта на предния десен
пътепоказател и предния десен пластмасов калник;
-пешеходецът е бил видим за подсъдимия от 700 метра;
-дължината на опасната зона за спиране на лекия автомобил при движение с
определена скорост от 72 км/ч в условията на произшествието е била 59 метра;
-подсъдимият е имал техническа възможност да предотврати настъпилото ПТП
чрез аварийно спиране или заобикаляне на пешеходеца.
Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съдебен
състав. Установени са по несъмнен начин всички обстоятелства, значими за
правилното му решаване: датата и мястото на произшествието, механизмът на
неговото осъществяване, лицето, което е било водач на лекия автомобил, резултатът,
свързан със смъртта на пешеходеца Л.М.. Към съда не могат да бъдат отправени
6
упреци във връзка с неправилно установяване на фактологията на деянието, тъй като
задълженията му по разкриване на обективната истина са изпълнени отговорно и
картината на деянието, описана в обвинителния акт на прокурора от ОС-Видин, е
изяснена в достатъчна степен съгласно самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК и
доказателствените материали, събрани на досъдебното производство, по отношение на
които съдът обосновано е преценил, че подкрепят това самопризнание.
Така възприетите от първоинстанционния съд фактически положения са
правилно установени, като при оценката им не са допуснати логически грешки. Съдът
в съответствие с изискванията на чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК е извършил
проверка на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали
и обосновано е преценил, че те в пълна степен подкрепят самопризнанието на
подсъдимия Ф.. Залегналите в мотивите на атакуваната присъда фактически
констатации са основани на кореспондиращите със съдържанието на самопризнанието
на подсъдимия доказателствени материали, подробно описани на л. 4 - 5 от мотивите
на атакуваната присъда.
2.2. При правилно възприета фактическа обстановка ОС - Видин е извел правни
изводи, които частично се споделят от състава на въззивния съд по следните
съображения:
Подсъдимият С. Й. Ф. е предаден на съд за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в",
вр. с чл. 342, ал. 1 от НК - за това, че на 27.10.2020 г.около 11:30 часа, в гр. Брегово
при управление на МПС-лек автомобил марка „Рено“, модел „Модус“ с рег.№
********, движейки се по ул. “Хан Омуртаг“, в нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 1, пр. 1 ,
чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 116, пр. 1 от ЗДвП по непредпазливост е причинил смъртта на
пешеходеца Л. И. М..
Правилно е преценено, че подсъдимият е годен субект на това престъпление,
тъй като той лично е извършил действия по привеждане на автомобила в движение,
които представляват и управление по смисъла на закона.
Споделят се изводите на окръжния съд, че подсъдимият е изпълнил състава на
това престъпление, тъй като на посочената от обвинението дата и място, в нарушение
на конкретни разпоредби от специалния закон - ЗДвП, е причинил смъртта на
пешеходеца Л.М..
Макар и по различни от посочените от първия съд съображения, въззивният
споделя констатациите в мотивите на атакуваната присъда, че подсъдимият не е
извършил нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. В този текст се съдържа общо
правило към водачите да бъдат внимателни и предпазливи към пешеходците и
водачите на двуколесни превозни средства. Това изискване е конкретизирано с други
задължителни разпоредби от ЗДвП, част от които е инкриминираният по делото член
116 от същия закон. След като е бил посочен този текст, в който законодателят е
предвидил конкретни задължения към водача на моторното превозно средство, е било
безпредметно да бъде инкриминирана и нормата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП,
респективно подсъдимият Ф. правилно е бил оправдан за нея. (В тази насока е и
Решение № 567 от 07.02.2013 г. по н.д. № 1961/2012 г., Н. К., ІІІ н.о. на ВКС).
Споделя се приетото от първия съд, че подсъдимият не е извършил нарушение
на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от НК. Както и окръжният съд е посочил, разпоредбата на чл. 20,
7
ал. 2 от ЗДвП е обща, задължава водачите да се движат със съобразена скорост и
урежда две самостоятелни хипотези - чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП (каквото обвинение в
случая няма), има предвид движение със съобразена скорост при наличие на
предвидима опасност, а член 20, ал. 2, изр. 2 - движение със съобразена скорост при
непредвидима опасност. Конкуренцията между предвидима и непредвидима опасност
отдавна е изяснена в практиката и тя маркира разликата в двете хипотези по 20, ал. 2 от
ЗДвП. Първото изречение изисква водачът предварително да отчете негативното
влияние на конкретни фактори от пътната обстановка и съответно да съобрази
скоростта си на движение с тях (като, ако не стори това, сам се поставя в невъзможност
да преодолее опасността за движението), а второто възлага предприемането на мерки
за намаляване на скоростта или спиране при възникнала внезапна опасност, която е
била възприета. В този случай задължението за вземане на описаните мерки възниква
от момента на възприемане на опасността, която е внезапна и неочаквана и се
преценява за всеки отделен случай поотделно. (В тази насока са Тълкувателно решение
№ 28/1984 по н.д. № 10/1984 г. на ОСНК, Решение № 126 от 10.07.2012 г. по н.д. №
191/2012 г., Н. К., ІІ н.о.на ВКС, Решение № 36 от 31.05.2013 г. по н. д. № 2328/2012 г.,
ІІ н. о. на ВКС, Решение № 441 от 28.11.2014 г. по н. д. № 1496/2014 г., ІІ н. о. на ВКС,
Решение № 414 от 15.02.2016 г. по н. д. № 1389/2015 г., ІІ н. о. на ВКС).
От посочените в обвинителния акт факти е видно, а това е прието и в мотивите
на първия съд след признанието по член 371, т. 2 от НПК, че пострадалият е бил видим
за подсъдимия на 700 метра преди настъпване на произшествието. Появата на
пешеходеца на пътното плато следователно не е била нито внезапна, нито неочаквана,
а е настъпила в един по-ранен момент, в който подсъдимият като водач на автомобила
е могъл обективно да възприеме опасността и е разполагал с нужното време за реакция
и ефективно спиране. Затова не е налице нарушение на правилото на чл. 20, ал. 2, изр.
2 от НК, намиращо приложение при т.нар. непредвидима опасност.
Не се споделят констатациите на първия съд, че подсъдимият не е извършил
нарушение на правилата за движение, посочени в текста на чл. 116 от ЗДвП. Съгласно
цитираната разпоредба водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде
внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, какъвто в
конкретния случай е бил пешеходецът на пътя. Такава е повелята на чл. 116 от ЗДвП,
който неоснователно е бил пренебрегнат от първата инстанция и като последица от
това подсъдимият е бил оправдан да е причинил смъртта на пешеходеца като
причинноследствена връзка от нарушението на тази разпоредба. Мястото на инцидента
представлява път по смисъла на § 6, т. 1 от ДР на ЗДвП - то носи характеристиките на
земна площ, изградена и използвана за придвижване на автомобили и участници в
движението. При придвижването си по средата на осевата линия пострадалият е бил
участник в движението по смисъла на § 6, т. 28 от ЗДвП и пешеходец по смисъла на
член 107 от същия закон, тъй като се е намирал на пътна територия, извън пътното
платно, без да извършва работа по пътя, а с факта на навлизането си в тази територия
вече е оказал влияние на движението по пътя. Макар че пострадалият е бил видим за
подсъдимия на значително разстояние преди мястото на инцидента (на около 700
метра от него) и е стоял по средата на осевата линия, подсъдимият по никакъв начин
не е променил поведението си на пътя, а е продължил в първоначално набелязаната
посока и със скоростта, с която се е движил преди да забележи пешеходеца, т.е. той не
е проявил нужната осторожност, която законът му възлага. По този начин е нарушил
правилото на чл. 116 от ЗДвП, което е инкриминирано от обвинението.
Ето защо противно на приетото от първия съд, на база на приетите факти и на
основата на заключението на автотехническата експертиза по делото, една от
8
посочените от прокурора в обвинителния акт разпоредби на ЗДвП въззивният съд
приема за извършена от подсъдимия С.Ф.. Поради неизпълнение на задължението по
чл. 116 от ЗДвП автомобилът на подсъдимия е ударил пешеходеца Л.М., в пряка и
непосредствена причинно следствена връзка, с което на последния са били причинени
увреждания, несъвместими с живота, довели и до смъртта му.
От субективна страна деянието е извършено от подсъдимия виновно, при форма
на вината непредпазливост по смисъла на чл. 11, ал. 3, предл. I НК, като подсъдимият
не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е
могъл да ги предвиди.
2.3. Освен че подсъдимият неправилно е оправдан да е нарушил разпоредбата на
чл. 116 от ЗДвП, той неправилно е осъден и за това пътното произшествие и резултатът
от него да са в причинноследствена връзка с нарушение на правилото на чл. 20, ал. 1 от
ЗДвП, задължаващо водачите да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват. В принципен план оправдаването не влиза в колизия с
процедурата, по която се е развило производството пред първата инстанция -
съкратено следствие във втората му алтернатива по чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като
оправдаването се основава на конкретни правни съображения, а не на недоказаност на
обвинението. Именно изложените от първия съд правни съображения не се възприемат
от въззивния съд по следните причини:
В обвинителния акт твърдение за липса на контрол на превозното средство от
страна на подсъдимия фактически не е било въведено и юридически той не е бил
предаден на съд за нарушение на тази разпоредба от ЗДвП. Производството пред
първата инстанция е протекло по реда на глава Двадесет и седма от НПК в нейната
втора алтернатива по член 371, т. 2, като подсъдимият е признал фактите посочени в
обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират
доказателства за тях. След като в обстоятелствената част на обвинението не са били
включени факти, насочващи към нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП съдът не е имал
правомощие да осъди подсъдимия за него. Без изменение на обвинението противното
би било възможно единствено, когато в обстоятелствената част на обвинението са
включени факти, насочващи към престъпния състав на деянието, за което лицето е
осъдено с присъдата, т.е. ако липсва съществено изменение на обстоятелствената част
на обвинението. Такова е налице: "когато на обвиняемия не са били предявени по
съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението,
които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението
(обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е
могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на
доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита"
(ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2) и "когато установените на
съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в
обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на
основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо
престъпление, по което той не се е защитил" (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2).
Извън горното изводите на окръжния съд са неправилни и по същество. Първата
инстанция е осъдила подсъдимия за нарушение на правилото на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП,
което е приел, че е единственото, намиращо се в причинно следствена връзка с
резултата - смъртта на пешеходеца. Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП е обща и
9
възлага на водачите задължение да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват. Под контрол съдебната практика разбира внимателното и
всеобхватно наблюдение на пътната обстановка, респ. нейното изменение, както и
всяко действие с органите на управление. ( Решение № 126 от 10.07.2012 г. по н. д. №
191/2012 г., ІІ н.о. ВКС). В случая твърденията по обвинителен акт са, че подсъдимият
е видял пешеходеца 700 метра преди инцидента и е тръгнал да се изнася с автомобила
си 10 метра преди него с намерение да го заобиколи. След като това са били
твърденията по обвинителен акт, които подсъдимият е признал като фактически
положения, а съдът е одобрил признанието по чл. 372, ал. 4 от НПК, то е очевидно, че
не би могло нито да се приеме като факти, нито да се твърди от правна страна, че
подсъдимият Ф. не е възприел препятствието на пътя и това е причината, поради която
той не е изпълнил задълженията за преодоляването й (л. 11, абзац 1 от мотивите). От
друга страна, въз основа на посочените в обвинителния акт, признати от подсъдимия и
приети от съда факти, се установява, че Ф. в нито един момент не е губил контрол
върху автомобила и непрестанно е владеел управлението му. И към момента, в който
той е забелязал пешеходеца на осевата линия, и към момента, в който го е наближил на
10 метра, и към момента, в който е предприел действия по навлизане в съседна пътна
лента, той не е загубил контрол върху колата.
Принципно основателно е твърдението във въззивната жалба на повереника, че
нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП - отсъствие на контрол върху автомобила - е
самостоятелно и може да бъде осъществено само доколкото не е нарушение относно
режима на скоростта. Правилно за обосновка на тази теза е и позоваването в жалбата
на Решение № 353/4.12.1991г. по н.д. № 366/1991г., като извън това решение
произнасянията на върховната съдебна инстанция в същата насока са многобройни и
константни. В конкретната хипотеза обаче, доколкото производството се е развило по
диференцираната процедура на глава Двадесет и седма от НПК, а в обвинителния акт
няма твърдение, че е налице изгубване на контрола върху управлението на автомобила
в резултат на допуснато нарушение относно режима на скоростта, не би могло да се
приеме само на това основание, че е извършено нарушение на правилата за движение
по чл. 20, ал. 2, а не по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.
По изложените съображения, тъй като има съответна жалба на частните
обвинители и искане от тяхна страна за осъждане на подсъдимия по чл. 116 от ЗДвП,
въззивният съд следва да упражни това свое правомощие, като издаде изменително
решение в упоменатата насока.
2.4. Възраженията на частните обвинители за явна несправедливост на
наложеното на подсъдимия С. Й. Ф. наказание лишаване от свобода са неоснователни.
При определянето на наказанието на подсъдимия първоинстанционният съд не е
допуснал нарушения, изразяващи се в подценяване на отегчаващите обстоятелства,
недостатъчно оценяване на относителната тежест на констатираните от него
отегчаващи обстоятелства и пропускане на някои обстоятелства с характер на
отегчаващи.
За престъплението по чл. 343, ал. 1 от НК законодателят е предвидил наказание
лишаване от свобода от две до шест години.
При индивидуализация на наказателната отговорност първостепенният съд не е
приложил чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като основателно е счел, че
10
липсват изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при чието
наличие и най-лекото предвидено в закона наказание по отношение на конкретния
подсъдим би се явило необосновано тежко.
Приетите и от АС-София смекчаващи обстоятелства са: чисто съдебно минало,
напреднала възраст (74 години към датата на деянието), добро процесуално поведение,
влошено здравословно състояние (50% трайна инвалидизация), отлично поведение
като шофьор на пътя през годините. Тези обстоятелства правилно са били ценени и от
първата инстанция, като е прието, че нито едно от тях не е изключително по своя
характер или пък изброените такива са толкова многобройни, че да обусловят
приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, респективно определяне на наказанието
лишаване от свобода под минималния предвиден в закона размер от две години.
Изтъкнатите във въззивната жалба обстоятелства, които според повереника
налагат завишаване на санкцията, са свързани с обстоятелствата, при които е
осъществен пътният инцидент, и със семейното положение на пострадалия. В тази
връзка е посочено, че произшествието е реализирано на прав участък на пътя, при
отлична видимост и при липса на какъвто и да е опит за намаляване на скоростта от
страна на подсъдимия, а пострадалият е бил семеен и близките му са преживели
огромен стрес и негативни емоции вследствие на неговата загуба.
Всички сочени от повереника обстоятелства по настъпване на произшествието
са факт. Обстоятелствата, при които е реализиран пътният инцидент обаче по никакъв
начин не се отличават по своята тежест и непремереност спрямо други престъпления от
същия вид. Не бива да бъде подминат и факта, че пострадалият сам е допринесъл за
причиняване на резултата, като се е придвижвал на забранено за това място - по
средата на осевата линия, на която е престоявал, и не на пешеходна пътека.
Огромните печал и скръб, които семейството на пострадалия са изпитали
вследствие на загубата, са напълно разбираеми, но тези обстоятелства са относими по-
скоро към едно обезщетение за неимуществени вреди, каквото в рамките на настоящия
наказателен процес не е претендирано.
При тези данни очевидно е, че посочените по - горе смекчаващи обстоятелства
са с относителен превес над отегчаващите такива и правилно наказанието е определено
в минималния предвиден в закона размер от две години.
След задължителната редукция на това наказание по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК
с една трета финалният му размер правилно е отмерен на една година и четири месеца
лишаване от свобода.
Правилно окръжният съд е приел, че това наказание следва да бъде с отложено
изтърпяване и с минимален срок от три години. Решаващият критерий при преценката
дали да се отложи изпълнението на наложеното наказание се обуславя не от начина на
осъществяване на престъпния състав или от неговия резултат, а от това дали се явява
обществено оправдано и целесъобразно за действителното поправяне на конкретния
деец той ефективно да не го изтърпява. За това и в чл. 66 от НК изрично е подчертано,
че се отлага изпълнението на наказанието, ако лицето не е осъждано и съдът намери,
че за постигане целите на същото и преди всичко за поправяне на осъдения не е
наложително ефективното изпълнение на санкцията. Конкретният случай е именно
такъв, доколкото подсъдимият не представлява личност с висока степен на обществена
опасност. Съдебното му минало е необременено. Проявата, довела до осъждането му
по настоящото дело, е с инцидентен характер. До процесния случай има наложено
11
само едно (при това за леко административно нарушение) административно наказание,
като контролни точки - като допълнителен вид административна санкция, никога не са
му били отнемани. Като изряден водач на пътя подсъдимият дори е получавал "златен
талон". Самото деяние е извършено по непредпазливост, т.е. при по-леката от двете
форми на вина по чл. 11 от НК.
Оценявайки всички тези обстоятелства, включително и напредналата възраст на
подсъдимия, който към датата на деянието е бил на 74 години, САС прие, че за
поправянето и превъзпитанието му не се налага да бъде изолиран в пенитенциарно
заведение, а следва да бъде отложено изтърпяването на наказанието. Отлагателният
срок, включително и заради посочените по - горе смекчаващи обстоятелства, не следва
да бъде завишен над границата от три години, възприета от ОС-Видин.
Наказанието лишаване от право подсъдимият да управлява моторно превозно
средство е кумулативно на по-тежката санкция лишаване от свобода и е въведено с чл.
343г от НК. Тежестта на извършеното престъпление е сравнително голяма.
Подсъдимият като водач на МПС е нарушил правилата при управление на превозно
средство, свързани с особената бдителност над другите участници в движението.
Престъпните последици са вследствие на негово виновно поведение на пътя. Предвид
на изложеното САС намира, че с оглед степента на обществена опасност на деянието и
дееца, това наказание също следва да бъде наложено в размерите от две години, които
са посочени и от окръжния съд. Въззивният съд не намира основания за ревизия на
това наказание, тъй като счита, че в този размер то е достатъчно да окаже търсеното от
закона легитимно въздействие. Тази граница е съобразена и с повелята на законодателя
лишаването от права да не бъде под размера на лишаването от свобода, но и да не го
надвишава с повече от три години (чл. 49, ал. 2 от НК). Наред с условното наказание
лишаване от свобода, определеният размер и вид на кумулативната санкция ще
допринесат за постигане на целите по чл. 36 от НК и в частност - за поправянето и
превъзпитанието на дееца към спазването на законовите изисквания.
Правилно окръжният съд се е произнесъл и по останалите въпроси, визирани в
нормата на чл. 301, ал. 1 от НПК, като законосъобразно е решил тези, свързани с
разноските по делото, които предвид изхода му са възложени в тежест на подс. Ф..
При осъществената в цялост служебна проверка на обжалваната присъда съдът
не намери допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното и
съдебното производство, налагащи отмяната й и връщане на делото. Ето защо и при
наличие на съответна жалба на частното обвинение прие, че обжалваният акт следва да
бъде изменен в насоката, коментирана по-горе.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 3, вр. с чл. 337 от НПК, Софийски
апелативен съд, НО, 6 състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 24.03.2021 г. по н.о.х.д. № 46/2021г. на Окръжен съд –
Видин, като признава за виновен подсъдимия С. Й. Ф. да е извършил престъплението
по чл. 343, ал. 1, б. "в", вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК при нарушение на правилата за
движение по чл. 116, пр. 1 от ЗДвП, като го оправдава за нарушението по чл. 20, ал. 1
от ЗДвП.
12
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението може да се обжалва и протестира пред ВКС в 15 – дневен срок от
съобщението до страните за изготвянето му.
Страните да бъдат уведомени за изготвянето на решението чрез изпращане на
писмени съобщения за това.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13