№ 1759 31.05.2017 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, I
граждански състав, в публично заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНЕТА
ТРАЙКОВА
при участието на секретаря Цвета
Тошева,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 1237 по описа на съда за 2014 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени
установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 232 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответното дружество
дължимостта на сумата от 15290,48 лв., от които 6482,18 лв. – главница за
неплатени наемни вноски, съгласно сключен между страните договор за наем от
01.08.2001 г., допълнен с анекс от 31.10.2008г., касаещ предоставяне ползването
на недвижим имот, представляващ * – гр. *, ведно с наличното недвижимо
имущество, съгласно фактури № */02.07.2012 г. в размер на 1132,18 лв.; № */02.08.2012
г. в размер на 1350 лв.; № */10.09.2012 г. в размер на 1350 лв.; № */02.10.2012
г. в размер на 750 лв.; № */05.11.2012 г. в размер на 750 лв. и № */04.12.2012
г. в размер на 1150 лв., ведно със сумата от 8808,30 лв., представляваща
начислени неустойки по т. 2 и т. 3 от сключения на 31.10.2008 г. анекс към
наемния договор, начислени по фактури, както следва: № */02.07.2012 г. в размер
на 1698,30 лв.; № */02.08.2012 г. в размер на 1890 лв.; № */10.09.2012 г. в
размер на 1755 лв.; № */02.10.2012 г. в размер на 1130 лв.; № */05.11.2012 г. в
размер на 1145 лв. и № */04.12.2012 г. в размер на 1190 лв., за които суми в
полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
10974/05.11.2013 г. по ч. гр. д. № 17594/2013 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ІІІ гр. с. Претендират се и направените по делото съдебни разноски.
Ищецът твърди, че има
образувано заповедно производство срещу ответника, като е било образувано ч.
гр. д. № 17594/2013 г. по описа на ПРС, ІІІ граждански състав, по което има
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК
за сумата от 6482,18 лв., представляваща наем по Договор за наем от 01.08.2001
г. и анекс от 31.10.2008 г. на недвижим имот – * в град *; сумата от 8808,30
лв., представляваща неустойка върху неплатени главници по т. 2 и т. 3 от
анекса, ведно със законната лихва върху главницата от 01.11.2013 г. до изплащане
на вземането, както и сумата от 305,80 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 1600 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение.
Твърди се, че между страните има сключен
договор за наем от 01.08.2001г., съгласно който на ответника е предоставен под
наем * – гр. *, ведно с наличното недвижимо имущество, като отношенията на
страните са били прецезирани и допълнени с допълнителен анекс от 31.10.2008 г.
Ищецът сочи, че от 01.07.2012 г. наемателят
е започнал да закъснява с плащането на наемната цена, а впоследствие изцяло
прекратил плащанията по договора, като за 2012 г. дължи главница за неплатени
наеми в размер на общата сума от 6482,18 лв. Ищецът твърди, че по силата на т.
2 и т. 3 от анекса, върху всеки един наем следва да се начислява неустойка,
като претендираните и начислени неустойки върху неплатените наемни цени е в общ
размер на 8808,30 лв.
Ответникът в отговора на исковата молба е
възразил, че претендираните суми са недължими, тъй като подписаният договор за
наем от 2001 година е нищожен, поради противоречието му със ЗОбС, доколкото
вещта, предоставена за наем, е извадена от гражданския оборот и представлява
имот публична общинска собственост, със собственик Община *. За установяване на
тези обстоятелства са представени Акт за публична обществена собственост от
1999 година и Заповед за деактуване на имота от * на град * от 27.02.2001 г.
Във връзка с така направеното възражение е било направено искане за спиране на
производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, до приключване на
висящото производство, образувано пред Окръжен съд - Смолян под т. д. № 52/2014
г., с предмет на исковете - прогласяване нищожността на договора за наем и
анекса поради противоречието му със закона и връщане на недължимо платените
наемни вноски. Видно от приложените решения на Окръжен съд - Смолян, Апелативен
съд - Пловдив и определението на ВКС, спорът между страните е разрешен в полза
на ищцовото дружество, доколкото предявените искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 12, ал. 12 от Закона за общинската собственост и чл. 55
от ЗЗД са били отхвърлени като решението за това е влязло в законна сила.
Прави се възражение за нищожност на
уговорената неустойка по т. 2 и т. 3, доколкото волята на страните при
формирането на тези клаузи са неясни и не могат да бъдат разтълкувани, а и
отделно от това се сочи, че не е била изрично посочена основата, върху която ще
бъдат начислявани цитираните 0,5 % дневно, като това поставя ответника в
неизгодно отношение, с оглед неопределяемостта размера на неустойката, която се
дължи при неизпълнение. Сочи се, че уговорената неустойка от 10% месечно, не
осъществява правната функция да ограничи отговор на ответника, като я въвежда в
неизмерими размери и граници, доколкото липсва ясно уговорена основа за изчисляването
им. Възразява се, че уговорената неустойка е прекомерна, тъй като стойността й
надхвърля 1,5 пъти главницата и така се накърняват добрите нрави, принципа на
справедливостта и добросъвестността, като се създават условия за неоснователно
обогатяване. Излага се довод за опит за заобикаляне на закона, изразяващ се в
начисляването на възнаградителна лихва по договор за наем, а не еднократно
санкциониране за забавено плащане.
В допълнителния отговор към
исковата молба, постъпил по пощата на 20.02.2017 г., ответникът излага ново
възражение за нищожност на договора за наем, поради невъзможен предмет,
доколкото недвижимият имот е бил изваден от гражданския оборот, като гражданите
не могат да си служат и разпореждат с такъв имот. При условията на алтернативност
се прави възражение, че определения срок в договора и анекса за период от 13
години е недопустим по смисъла на чл. 229, ал. 2 от ЗЗД, като съдът следва да
приеме, че договорът за наем е породил действие за три години, а в останалата
част за периода след 2004 година, е недействителен, доколкото законодателят
дава правото само на собственика на недвижимия имот да сключва договор за наем
за период по-дълъг от три години.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с
чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр. с чл.
146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните има сключен Договор за наем от 01.08.2001
година, допълнен с Анекс от 31.10.2008 г.; има образувано заповедно
производство по чл. 410 ГПК срещу ответника за посочените в ИМ суми и издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК за
наемните цени и неустойките, упоменати в исковата молба.
Съдът приема тези
обстоятелства за доказани, включително като съобрази представените по делото
писмени доказателства – договор за наем от 01.08.2001г. и Анекс от 31.10.2008
г. към него, материали от заповедното производство по ч. гр. д. № 17594/2013 г.
По исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 232 ЗЗД:
По
делото е представен договор за наем от 01.08.2001 г. и анекс към него от
31.10.2008 г., подписани от двете страни. Ответникът оспорва да е възникнало
валидно облигационно правоотношение.
На
първо място, е направил възражение
за нищожност на договора за наем от 2001 година, поради противоречието му със
ЗОбС, доколкото вещта, предоставена за наем, е извадена от гражданския оборот и
представлява имот публична общинска собственост, със собственик Община *.
В тази връзка по делото е
приложено изисканото за послужване т. д. № */2014 г. по описа на Окръжен съд –
Смолян, ведно с т. д. № */2015 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и т. д.
№ */2016 г. по описа на ВКС, от които се установява, че производството,
образувано пред Окръжен съд - Смолян под т. д. № */2014 г. е било с предмет на
исковете - прогласяване нищожността на договора за наем и анекса поради противоречието
му със закона и връщане на недължимо платените наемни вноски. Видно от
приложените решения на Окръжен съд - Смолян, Апелативен съд - Пловдив и
определението на ВКС, спорът между страните е бил разрешен в полза на ищцовото
дружество, доколкото предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 12, ал. 12 от Закона за общинската собственост и чл. 55 от ЗЗД
са били отхвърлени като решението за това е влязло в законна сила.
На следващо място, ответникът
е направил възражение за нищожност на договора и анекса към него, поради липса
на предмет и в частност, поради невъзможен предмет, изваден от гражданския
оборот /чл. 26, ал. 2 ЗЗД/, което съдът намира за неоснователно по следните
съображения:
По смисъла на чл. 26 ал. 2 ЗЗД нищожна е сделката, която има невъзможен
предмет. Невъзможният предмет е равнозначен на липса на предмет. Под предмет на
сделката следва да се разбират вещи, действия или бездействия или съчетания на
вещи и действия, до които се отнася правоотношението, целено от сделката.
Самата невъзможност може да бъде фактическа или правна. В ТР № 3/2014 г.
от 28.06.2016 г. на ВКС, ОСГК е посочено, че следва да се прави разлика между
фактическата и правна невъзможност. При фактическата невъзможност предметът не
съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да
възникне според природните закони или чрез развитието на науката. Тогава имаме
начална невъзможност на предмета. При правната невъзможност за възникването или
разпореждането с предмета съществува непреодолима правна пречка. Тази пречка се
изразява в уредени забрани за извършване на сделката. Доколкото договорът за
наем не представлява разпоредителна сделка и доколкото с неговото сключване не
се постига вещнотранслативен ефект, а облигационен такъв, то няма значение дали
имотът е публична или частна общинска собственост и в този смисъл не може да се
приеме, че същият е изваден от гражданския оборот. Следва да се посочи също
така и, че съгласно разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ страната не може да
се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала
действителността на изявлението.
По делото не се твърди, а и не се представиха доказателства страната да е
оспорвала действителността на изявлението за сключване на договора и
последващия анекс към него. Следователно, направеното възражение съдът намира за
несъстоятелно.
Предвид изложеното по-горе, исковата
претенция по чл.26 ал.2 ЗЗД е неоснователна и се отхвърля.
По отношение на възражението,
че определения срок в договора и анекса за период от 13 години е недопустим по
смисъла на чл. 229, ал. 2 от ЗЗД, като договорът за наем е породил действие за
три години, а в останалата част за периода след 2004 година, е недействителен, доколкото
законодателят дава правото само на собственика на недвижимия имот да сключва
договор за наем за период по-дълъг от три години, съдът намира следното:
Договорът за наем обвързва валидно сключилите го страни, дори когато
наемодателят няма никакви права върху наеманата вещ (наем на чужда вещ). Такъв
договор не поражда действие за действителния собственик, също както и договорът
за продажба на чужда вещ. Съгласно чл. 229, ал. 2 ЗЗД лицата, които може да
вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за
наем за повече от три години. В приложното поле на тази норма попадат не само
последиците от волеизявленията на мнозинството съсобственици, които могат да
вършат действия по обикновено управление на съсобствената вещ съгласно чл. 32,
ал. 1 ЗС, но също и последиците от волеизявленията на различни представители –
законни (според пределите на уредените в закона техни правомощия – напр.
управител на незаето наследство) или договорни (според пределите на
представителната им власт, учредена в пълномощното – напр. управител на един
чифлик). Член 229 ЗЗД урежда не валидността на договора за наем по отношение на
сключилите го страни (тях той обвързва), а неговото действие по отношение на
собственика. Съгласно чл. 229, ал. 3 ЗЗД договорът за наем, сключен за по-дълъг
срок има сила за максималния срок от три години и в хипотезата на чл. 236, ал.
1 ЗЗД може да продължи за неопределен срок.
Ето защо поради гореизложените съображения, съдът намира, че между страните
е било налице валидно наемно правоотношение, като от приложения договор за наем
от 01.08.2001 г. и анекс от 31.10.2008 г. към него се установяват и конкретните
параметри на съглашението.
Установява
се, че страните са се съгласили ищецът, в качеството на наемодател да
предостави на ответника – наемател, за временно и възмездно ползване следния
свой собствен недвижим имот – * гр. * ведно с движимото имущество /обзавеждане,
оборудване, машини, съоръжения и други/, състоящ се този имот от следните
обособени части, а именно: 33 хотелски стаи, разпределени по етажи както
следва: *-етаж: ап. * стаи вкл.; І*-етаж: ап. * стаи вкл.; *-етаж: ап. * стаи
вкл.; *-етаж: ап. * стаи вкл.; *-етаж: * стаи включително с общо * легла; * на
* хотелски етаж; Целия ресторант на обекта, ведно с прилежащия му кухненски
блок и складови помещения, офиси и складови помещения в хотелската част, *
/оборудване съгласно опис/ помещение за * /към */ и парокотелно помещение ведно
със съоръженията и оборудването към него. Гореспоменатите части се предават
ведно с прилежащото им обзавеждане, инвентар, машини и съоръжения – цел –
развиване на туризъм, както и други дейности, допълващи и обогатяващи
обслужването на туристите. С договора била уговорена наемна цена в размер на
720 лева, платима до 5-то число на съответния календарен месец. Било договорено
също така в случай на забавяне на плащането наемателят да дължи лихва в размер
на 1% върху месечната вноска за всеки просрочен ден. С анекс от 31.10.2008 г.
страните уговорили наемна цена в размер на 1200 лева. Посочено е, че за стаи *
месечният наем е в размер на 150 лева. В случай на забава на плащането
наемателят се задължил да заплати и неустойка в размер на 0,5% дневно, но не
повече от 10% месечно.
В раздел ІІ, т. 1 от договора
е предвидено, че същият се сключва за срок от 8 година, а според т. 1 от анекса
към него, наемният срок е продължен до 01.08.2014 г.
Установява се, че ищецът е
изпратил покана за доброволно изпълнение на ответника с дата 25.06.2013 г., с
която е предоставил 10 дневен срок за доброволно изпълнение на задължения за
заплащане на дължим наем, като наемателят е бил уведомен, че поканата за
доброволно изпълнение има характера на 30-дневно предизвестие за прекратяване
на наемните правоотношения, съгласно т. 4 от анекса. Според приложеното по
делото заверено копие на обратна разписка, поканата е връчена на ответника на
24.09.2013 г.
С оглед изложеното, съдът
намира за установено следното:
Страните
са сключили валиден договор за наем на конкретна недвижима вещ, която е била
предадена за ползване на наемателя, като е несъмнено, че наемодателят е
изпълнил задължението си да постави в разположение на ответника държането на
имота.
По-нататък, договорът е
сключен за срок от * години, считано от подписването му на 01.08.2001 г.
Впоследствие с анекс от 31.10.2008 г. срокът е продължен до 01.08.2014 г. Както
се посочи, по-горе, съгласно чл. 229,
ал. 3 ЗЗД договорът за наем, сключен за по-дълъг срок има сила за максималния
срок от три години и в хипотезата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД може да продължи за неопределен
срок. В тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на
ответника сторено в допълнителен отговор на исковата молба за недействителност
на договора и анекса към него в частта относно срока на действие на същите над
3 години, т.е. за периода след 2004 г., като намира, че в настоящия случай
намира приложение разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД доколкото по делото не се
твърди, а и не се доказва след изтичане на тригодишния срок на договора по чл.
229, ал. 2 ЗЗД наемодателят да се е противопоставил наемателят да продължи да
ползва имота. Напротив, ответникът е продължил да ползва имота, за което ищецът
е издавал фактури за дължимия наем, които ще се обсъдят впоследствие, като
ответното дружество е извършвало и частични плащания по тях.
Установи се, че ищецът е
отправил до ответника покана, с която е предоставил десетдневен срок за
доброволно изпълнение на задълженията за заплащане на наемни вноски, като е
посочил, че ако изпълни в този срок няма да претендира неустойка за забава.
Поканата е била връчена надлежно на 24.09.2013г. Доказа се, че ответникът не е
заплатил претендираните наемни вноски, включително в предоставения срок, т.е.
налице е виновно неизпълнение на задълженията на наемателя по сключения
договор. Поради това, съдът намира, че кредиторът надлежно се е възползвал от
правото, предвидено в чл. 11 от договора, като при наличие на предпоставките за
това, законосъобразно е упражнил потестативното си право за едностранно
прекратяване /разваляне/ на периодичния срочен договор за наем, съгласно чл.
87, ал.1 ЗЗД. Не се доказа в предоставения 10-дневен срок, считано от датата на
връчване, да е последвало доброволно изпълнение, поради което договорът за наем
следва да се счита за развален, считано от 24.10.2013 г. До тази дата страните
са били валидно обвързани от облигационната връзка.
По делото са приети
първоначално и допълнително заключение
на ССЕ, които съдът кредитира като компетентно и безпристрастно
изготвени, в които експертът е посочил останалите неплатени суми по договора за
наем. В основното заключение е посочено, че дължимата главница е в размер на
6400 лева. В допълнителното заключение на вещото лице е отразено, че ответното
дружество е извършило плащане по три броя фактури в размер на по 600 лева за
м.07, м.08 и м.09.2012 г., както следва: по фактура № */02.07.2012 г. наем за
м.07.2012 г., е извършено плащане на 03.10.2012 г. в размер на 600 лева, като
остатъкът по тази фактура, възлиза на сумата от 750 лева; по фактура №
*/02.08.2012 г. наем за м.08.2012 г., е извършено плащане на 17.10.2012 г. в
размер на 600 лева, като остатъкът по тази фактура, възлиза на сумата от 750
лева; по фактура № */10.09.2012 г. наем за м.09.2012 г., е извършено плащане на
01.11.2012 г. в размер на 600 лева, като остатъкът по тази фактура, възлиза на
сумата от 750 лева. Отразено е също така, че в платежните нареждания ответното
дружество е посочило сумите за наеми по кои фактури и за кой месец е извършва
плащането. В ищцовото дружество обаче, постъпилите суми били съотнесени за
периода м. 05 – м.06.2012 г. В настоящия случай, съдът намира, че следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, доколкото ответното
дружество изрично е посочило в платежните нареждания кои от задълженията си към
ищеца погасява. Ето защо за дължима се на ищеца главница по предявения иск
следва да се приеме сумата от 4900 лева, до която сума искът ще бъде уважен, а
в останалата част до първоначално заявената сума от 6482,18 лева, като
неоснователен искът ще бъде отхвърлен.
Предвид основателността на
претенциите за заплащане на наемни вноски, съдът намира за основателно и
искането за установяване на дължимост на законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда до окончателното погасяване.
По иска по чл. 422, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл.
92 ЗЗД:
За
основателността му следва да се докажат в кумулативност следните елементи –
наличие на изрична договорка за дължимост на неустойка за забава в конкретен
размер, наличие на главен дълг и изпадане на длъжника в забава. По дефиниция на
закона, неустойката обезпечава изпълнението на едно задължение и определя
размера на обезщетението за вредите, който без да доказва, кредиторът може да
претендира при неизпълнението му. Доколкото същата е предвидена в самия
договор, очевидно е, че съставлява договорно задължение на страната, в чиято
тежест е вменена. Основателността на претенцията за заплащане на неустойка за
забава е поставена в зависимост от факта на неизпълнението във времево
отношение на главното парично задължение. Безспорно в анекса към договора е
налице уговорка за заплащане на неустойка за забава, като в т. 2 и т. 3 от
анекса е уговорено, че в случай на забава на плащането наемателят дължи на
наемодателя неустойка в размер на 0,5% дневно, но не повече от 10% месечно.
Установи се неплащане на наемни вноски за период надвишаващ дължимата неустойка
от 10% месечно. Доколкото в договора е изрично посочено, че наемната вноска се
заплаща до 5-то число на съответния календарен месец, а същата не е била платена за
посочения период м. 07. – м. 12.2012 г., то следва, че предвид уговорения ден
за изпълнение – чл. 84, ал. 1 ЗЗД, от следващия ден настъпва забавата до
01.11.2013 г., т.е. за максималния период ответникът дължи неустойка в размер
на 7920 лева. До тази сума искът за установяване дължимостта на неустойката ще
бъде уважен, като в останалия предявен размер до сумата от 8808,30 лева, като
неоснователен искът ще бъде отхвърлен.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК, разноски
следва да се присъдят и на двете страни, съобразно уважената, респ.
отхвърлената част от исковите претенции. Доколкото ответникът е релевирал
възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за заплатено
адвокатско възнаграждениене , като се иска същото да бъде намалено до минимален
размер. Възражението е своевременно и следва да бъде разгледано. Представени са
доказателства за договорено адв. възнаграждение в размер на 1600 лева по заповедното
производство /л. 5 от ч. гр. д. № 17594/2013 г./ и 1200 лева по настоящото
производство /л. 5 от гр. д. № 1237/2014 г./. Съобразявайки изискванията на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът намира, че претендираното адв. възнаграждение е прекомерно
и следва да бъде редуцирано до предвидения в Наредбата минимум. Заповедното
производство не се отличава с фактическа и правна сложност, макар да е
необходима съответна процесуална активност от пълномощника с цел уважаване на
направеното искане за издаване на заповед за изпълнение, която в случая е
проявена. Преценката за прекомерност винаги е субективна, а минималните размери на
възнагражденията са само база за
определянето на действително обосновано по стойност такова, като в случая, съдът намира, че
претендираното възнаграждение от 1600 лв. се явява прекомерно, с оглед нормата
на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да бъде редуцирано до сумата от 988,71 лева. До
същата сума ще бъде уважено и искането за присъждане на адвокатски хонорар по
настоящото производство. Предвид изложеното, изчислени по съразмерност, на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на сумата от 1253,04 лева
за настоящото производство, включваща разноски за адвокатски хонорар, заплатена
държавна такса и внесен депозит за вещо лице.
Съгласно т. 12 на ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната
част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва
да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното
производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника, изпълнителната
сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада. Както се
посочи по-горе, съобразявайки изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът намира,
че претендираното адв. възнаграждение е прекомерно и следва да бъде редуцирано
до предвидения в Наредбата минимум, а именно до сумата от 988,71 лева.
Претендират се и разноски в размер на 305,80 лева – заплатена държавна такса,
за която са представени доказателства. Отново, на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
изчислени по съразмерност, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
заповедното производство в размер на общо 1085,36 лева, които ще бъдат
поставени в тежест на ответника.
Ответникът също претендира
разноски, като съразмерно отхвърлената част от иска на същия се дължат разноски
в общ размер на сумата от 347,37 лева /в т.ч. заплатено адвокатско
възнаграждение и депозит за вещо лице/.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ЕТ „Т....-С.... - *“, ЕИК ........., със
седалище и адрес на управление: гр. П...., ул. „Е.....“ № ..., ет....., ап.....ДЪЛЖИ на Сдружение „Т....д...С...“, ЕИК
...., със седалище и адрес на управление: гр. Ч...., обл. С...., ул. „Ш...
А....“ №..., представлявано от председателя Д.Г.Т., СУМАТА от 4900 лева, представляваща наем по
Договор за наем от 01.08.2001 г. и Анекс от 31.10.2008 г. на недвижим имот –
туристически дом „Пещерняк“, гр. Чепеларе, дължима по фактури № */02.07.2012
г.; № */02.08.2012 г.; № */10.09.2012 г.; № */02.10.2012 г; № */05.11.2012 г.;
№ */04.12.2012 г.; сумата от 7920 лева,
представляваща неустойка върху неплатените главници, съгласно т. 2 и т. 3 от
Анекс от 31.10.2008 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 01.11.2013 г. до окончателното погасяване,
като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване
за установено в отношенията между страните, че ЕТ „Т....-С.... - *“, ЕИК ....,
със седалище и адрес на управление: гр. П.... ул. „Е...“ №..., ет..., ап... дължи на Сдружение „Т... д.... С...“,
ЕИК ........ със седалище и адрес на управление: гр. Ч..., обл. С...., ул.
„Ш... А...“ № ..., представлявано от председателя Д.Г.Т., сумата над 4900 лева
до пълния претендиран размер от 6482,18 лева /т.е. за разликата от 1582,18
лева/ – неплатени наемни вноски по Договор за наем от 01.08.2001 г. и Анекс от
31.10.2008 г. на недвижим имот – * „*“, сумата над 7920 лева до пълния
претендиран размер от 8808,30 лева – неустойка върху неплатените главници,
съгласно т. 2 и т. 3 от Анекс от 31.10.2008 г., ведно със законната лихва върху
разликата от 1582,18 лева, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 01.11.2013 г. до окончателното погасяване,
за които суми в полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 10974/05.11.2013 г. по ч. гр. д. № 17594/2013 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, ІІІ гр. състав.
ОСЪЖДА ЕТ „Т...-С.... - *“, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр.
П..., ул. „Е...“ № ..., ет...., ап... ДА ЗАПЛАТИ на Сдружение „Т... д.... С...,
ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр. Ч..., обл. С..., ул. „Ш...
А...“ № ..., представлявано от председателя Д.Г.Т., СУМАТА от общо 1085,36 лева – разноски по съразмерност
в заповедното производство по ч. гр. д. № 17594/2013 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, ІІІ гр. състав, както и СУМАТА от общо 1253,04 лева – разноски по съразмерност за настоящото производство.
ОСЪЖДА Сдружение „Т... д... С...“, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. Ч...., обл. С..., ул. „Ш... А...“ № .., представлявано от
председателя Д.Г.Т. ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ „Т...-С... - *“, ЕИК ...., със седалище и
адрес на управление: гр. П..., ул. „Е... № ..., ет..., ап... СУМАТА от общо 347,37 лева – разноски по съразмерност
за настоящото производство.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ Анета Трайкова
Вярно с оригинала: М.Х.