Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 18.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, III-ти
граждански състав, в публично
заседание на 18.01.2021 година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ДИЯНА НИКОЛОВА
при
секретаря Вероника
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията НИКОЛОВА гр.дело № 775 по описа за 2020
год., за да се произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано въз основа на депозирана
искова молба от И.М.И., ЕГН **********,***,
чрез адв. В.В. *** *** против „***“ ЕАД, ЕИК ***, ***, в която се твърди
следното : на 18.07.2012г. в полза на „ ***„ ЕАД с ЕИК *** по ч.гр.д. №
1426/2011г. по описа на PC - Плевен е издаден изпълнителен лист за вземане в размер
на: 695,76 лв. главница, 102,1 лв. - договорена лихва за периода 15.08.2008г.
до 13.03.2009г.; 205,23 лв,- обезщетение за забава за периода 15.08.2008г. до
11.02.201 1г., ведно със законната лихва върху главницата. Заповедта за
изпълнение е приета за влязла в сила на 03.05.2011 г. и в полза на ответното
дружество е издаден изпълнителен лист от 18.07.2012г.
„***“, видно от образуваното изпълнително
дело, е извършило цесия на „ *** „ЕАД ЕИК ***, за която ищецът твърди, че няма
сведение и надлежно връчване.
„***“ ЕАД ЕИК *** е поискало образуване на
изпълнително дело пред ЧСИ *** с молба с вх. № 4332/28.01.15г., с която е
възложило на последния да извърши нужното за проучване и установяване
имущественото състояние на длъжника и да определи начина на изпълнение, на
основание чл.18 ал.1 ЗЧСИ
Едва на
25.01,20г. на ищеца е изпратена покана за доброволно изпълнение за образуване
на изпълнителното дело.
Влизането в сила на заповедта за изпълнение
препятства въвеждане на възражения основание на факти, възникнали преди
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, по аргумент от чл.439, ал.2 ГПК. Изпълнителното
основание е влязла в сила заповед за изпълнение (чл.404, т. 1 ГПК) и съдебното
дирене в производството по издаването й е приключило с влизането в сила на
заповедта за изпълнение. Всички факти, които са възникнали преди влизане в сила
на заповедта за изпълнение, включително и изтекли до този момент срокове не
могат да бъдат основание за оспорване на изпълнението, поради законовата
забрана въведена в чл.439 ал.2 ГПК.
Давността е тригодишна, тъй като вземането на
кредитора произтича от несъдебното изпълнително основание. Правните последици
на заповедта по чл.410 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист не
се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което
срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за
погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.
117 ал.2 ЗЗД не намира приложение. Ето защо, вземането за периодични плащания
се погасява с изтичането на 3-годишна давност и в случая, когато кредиторът се
е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 416 вр. Чл.410 ГПК. /в този смисъл
постановено по реда на чл.290 ГПК Решение № 42 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр.д.
№ 1812/2015.„ IV г. о., ГК/.
Заповедта за изпълнение е влязла в сила на
03.05.2011г„ а последното прекъсващо давността действие е извършено от съдебния
изпълнител на 19.02.15г., като след тази дата не се твърди и не се установи
извършване на други изпълнителни действия, въпреки възлагането по чл.18 ал. 1 ЗЧСИ.
След посочената дата 03.05.11г. е изминал
период по-продължителен от определения в чл.111, б.„в“ ЗЗД тригодишен срок,
поради което правото на принудително изпълнение по отношение на процесното
вземане е погасено по давност
От друга следва да се вземе предвид, че
издадената Заповед и Изпълнителния лист, съдържат признаците на понятието
„други периодични плащания”, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се
прилага специалната тригодишна давност /в този смисъл са разясненията в
мотивите на ТР № 3/18.05.2012 г., ТД № 3/2011 г.. ОСГТК/, която, ако не са
налице предпоставките за спиране или прекъсване на давността, е изтекла на
15.07.2011 г. считано, от изпадане на забава на длъжника от 15.07.08г. - първа
погасителна вноска. Погасителната давност се прекъсва с предявяването на иска
за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на
този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Ако иск не е предявен /както с в настоящия случай/ или ако е предявен след
изтичането на срока по чл. 415 ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със
Заявлението. Не е допустимо тълкуване analogia legis относно разпоредбата на
чл. 116, б. „б” ЗЗД. Това е логично предвид изводите в ТР №2/26.06.2015г., ТД №
2/2013 г., т. 10, ОСГТК, че предприемането на действия по принудително
изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД са обвързани с реализацията на
конкретен изпълнителен способ в рамките на висящия изпълнителен процес, но
стеснява обхвата на този принцип и обвързва защитата на кредитора единствено с
действията в рамките на висящ изпълнителен процес.
Видно от представените доказателства по делото
е, че приложено уведомление за извършената цесия до длъжника по прехвърленото
вземане - не е връчено на ищеца. В
действителност не е в правомощията на съдебните изпълнители да проверяват дали
е предоставено уведомление за цесията, за да конституират цесионера като
взискател. Константната практика на ВКС е последователна, че при липса на
уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне на вземания, съдебният
изпълнител следва да конституира цесионера като взискател, но няма да може да
започне изпълнение докато не бъде връчено уведомлението за цесията на длъжника.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение,
с което да признае за установено, че И.М.И.,
ЕГН ********** *** не дължи на „ *** „ЕАД ЕИК ***, сумите : 695.76 лв.
главница, 102,01лв. - договорена лихва за периода 15.08.2008г. до 13.03.2009г.;
205.23 лв. - обезщетение за забава за
периода 15.08.2008г. до 11.02.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран
писмен отговор от ответната страна, с който
искът се оспорва. Твърди се следното : съгласно уговореното в договора
за цесия ответникът е надлежно упълномощен от цедента да уведоми от името на
същия длъжника съгласно изискванията на чл.99 ЗЗД. В този смисъл уведомяването
по чл.99 ЗЗД може да бъде извършено както от цедента-кредитодател, така и от
цесионера, действащ от името на цедента. Ответникът е изпратил чрез «***» ЕАД
уведомление за цесия до ищеца на адрес *** (идентичен с посочения от него в
настоящата искова молба). Пощенският служител е посетил адреса два пъти - на
08.09.2014г. и на 09.09.2014г., след което е оставил известие, че пратката може
да бъде получена от адресата в съответната пощенска станция. След изтичане на
10 - дневния срок за получаване съгласно действащите към онзи момент Общи
условия на «***» ЕАД пратката е върната на ответника на 29.02.2014г. с
отбелязване, че не е потърсена от получателя. Ответникът е положил дължимата
грижа и е предприел действия по уведомяване на ищеца, че вземането му е
прехвърлено. Последният не е положил дължимата грижа и не е получил пощенската
пратка, съдържащата уведомление по чл.99 ЗЗД. Следвайки правилото, че никой не
може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, счита, че
следва да се приеме, че гореописаното уведомление за цесия е надлежно връчено
на ищеца още през 2014г., тъй като той сам се е поставил в положение да не
узнае за цесия. Предвид изложеното и с оглед обстоятелството, че настоящият иск
е предявен спрямо Ф.и. ЕАД, а не спрямо *** ЕАД, счита, че до ищеца е
достигнало волеизявление, с което същият е бил уведомен, че задължението му е
било прехвърлено. Нещо повече, в самата искова молба ищецът многократно
посочва, че е налице прехвърляне на задължението му, посочва кой е предишния му
и новия му кредитор, но въпреки това твърди, че не е надлежно уведомен съгласно
изискванията на закона. Твърди се, че в ЗЗД няма въведени изисквания за форма
на уведомлението, същото е неформален акт и с оглед поведението на ищеца и
всички въведени от него в исковата молба твърдения счита, че еднозначно може да
се заключи, че същият знае, че задължението му е прехвърлено и че към момента
негов кредитор е именно цесионерът Ф.и. ЕАД. Излага се, че следва да се
съобрази константната съдебна практика, която приема, че „без значение за
основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното
производство нов кредитор/ цесионер/е установяване на надлежното уведомяване на
длъжникът по смисъла на чл.99 ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт
не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде
удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника
от отговорност за погасяването му“ (в този смисъл Решение № 209 от 28.11.2018
г. по т. д. № 2530/2017 г., т. к., I т. о. на ВКС). Дори и да се приеме, че
ищецът не е надлежно уведомен за цесията, то това не означава, че същият не
дължи вземанията предмет на цесията. Същите продължават да бъдат дължими, като
длъжникът има право да ги изпълни на цедента и да възрази спрямо цесионера, че
е платил на надлежния кредитор.
От фактическа
страна не оспорва въведените от ищеца фактически твърдения относно това, че
срещу същия има издаден изпълнителен лист по ч.г.д.1426/2011г. на PC Плевен,
въз основа на който е образувано изпълнително дело №567/2015г. по описа на ЧСИ ***.
Давността за
въпросното вземане е многократно прекъсвана и спирана, поради което са
несъстоятелни твърденията на ищеца, че вземането ни е погасено по давност. В
процесния случай предмет на производството са вземания както за главница, така
и за лихви (мораторна лихва), както и разноски ч.г.д.1426/2011г. на PC Плевен.
Счита, че тъй като същите са дължими на основание влязла в сила заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, по отношение на тях се прилага давностен срок
от 5 години независимо от естеството на вземането (главница или лихва).
Посоченият извод следва от обстоятелството, че по същността си правните
последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците
на влязло в сила съдебно решение, доколкото последната има установително
действие в отношенията между страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за
изпълнение съставлява пречка за оспорването на процесиите вземания въз основа
на обстоятелства, които са били известни на длъжника или на доказателства, с
които е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на срока за
възражение по чл.414 от ГПК. Предвид така съществуващата закона уредба следва
да се приеме, че законодателят е придал на влязлата в сила заповед за
изпълнение характер на влязло в сила решение относно вземането, доколкото
атакуването на същата е ограничено аналогично спрямо атакуването на влезли в
сила решения ( така възприетото становище кореспондира и с трайна съдебна
практика - напр. Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о., Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т.
д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
Петгодишният
давностен срок за вземанията е прекъснат с образуването на 28.01.2015г. на
изпълнително дело и.д. 567/2015г. по описа на ЧСИ ***. Следва да се има предвид
също така, че с молбата, с която ответникът е поискал да бъде образувано
изпълнителното дело, на ЧСИ са възложени правата по чл. 18 ЗЧСИ, като съгласно
трайната съдебна практика, подобно възлагане, макар и да не представлява искане
за извършване на изпълнителни действия, прекъсва давностния срок, тъй като с
него взискателят показва, че не се дезинтересува от производството, а напротив,
предоставя воденето му на съдебния изпълнител предвид по-високото ниво на
знания и умения в областта на изпълнителния процес, които последният притежава.
Съгласно тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС
,,...е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл.
18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК.
Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също
както с върнатата искова молба не е прекъсната давността.“ По аргумент на
противното, че молбата за иницииране на изпълнително производство, с която се
възлагат правата по чл. 8 ЗЧСИ е редовна и води до прекъсване на теклата до
момента погасителна давност.
Твърди се, че след образуване на
изпълнителното дело са ответникът е поискал извършването на редица изпълнителни
действия, което е прекъснало давностния срок, а
именно: на 14.12.201бг. е входирана
молба за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, извършване
на опис на движими вещи и налагане на запор на вземанията по банкови сметки на
длъжника; на 23.02.2017г. е входирана молба за налагане на запор на трудовото
възнаграждение на длъжника и извършване на опис на движими вещи; на
13.04.2018г. е входирана молба за налагане на запор на трудовото възнаграждение
на длъжника, извършване на опис на движими вещи и налагане на запор на
вземанията по банкови сметки на длъжника; Твърди се, че е ирелевантно дали
съдебният изпълнител е предприел действия, за които ответникът е депозирал
искане за извършване. Изхождайки както от пределно ясната формулировка на чл.
116, б. „в" ЗЗД, така и от същността на прекъсването на давността,
разбирана като необходимост от активно поведение на кредитора, насочено към
установяване и събиране на вземането му, от значение за прекъсване на давността
е изявлението на кредитора, с което се иска принудително удовлетворяване на
вземането му, а не самото извършване на изпълнителни действия от органа по
принудително изпълнение. В този смисъл ответникът е имал активно поведение и е
направил многократни опити да събере вземането си по принудителен ред, като
регулярно е правил искания за предприемане на изпълнителни действия.
Заявява се, че съгласно чл.3 от Закон за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г. за периода от 13.03.2020г. до
13.05.2020г., срокът по чл.433 ал.1 т.8 ГПК не е текъл. В процесния случай
същият е следвало да изтече на 13.04.2020г. (две години след молбата, с която е
поискано предприемането на действия през 2018-та), но същият е удължен до
13.06.2020г.
Представя се молба, входирана на 09/06/2020, с
която ответникът е изискал извършване на изпълнителни действия, като по този
начин още веднъж е бил прекъснат както давностният срок, така и срокът по
чл.433 ал. 1, т.8 ГПК.
Излага се, че ако съдът приеме, че горните
молби не са годни да прекъснат давностния срок, то следва да се вземе предвди
актуалната съдебна практика, обективирана в Решение № 170 от 17.09.2018 г. по
гр. д. № 2382/2017 г.. г. к.. IV г. о. НА ВКС. Същото приема, че Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира
приложение единствено по отношение на изпълнителни производства, които не са
приключили към датата на постановяването му (26.06.2015г.), както и към
новообразувани след тази дата изпълнителни дела. До 26.06.2015г. приложение
намира именно Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., а не
Тълкувателно решение №2 от 25.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
тъй като до този момент последното все още не е било постановено, съответно не
е било дадено новото задължително тълкуване на приложимите правни норми, нито е
било обявено за изгубило действие посоченото постановление на ВС. Т.е. правните
субекти е следвало да съобразяват поведението си именно с актуалната към
момента задължителна съдебна практика, а именно - Постановление на Пленума на
Върховния съд № 3/1980 г. В процесния случай изпълнителното дело е образувано
преди постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което до 25.06.2015г. спрямо него приложение
е намирало тълкуването дадено с Постановление на Пленума на Върховния съд №
3/1980 г. Същото приема, че с образуването на изпълнителното дело давността се
прекъсва и давностния срок за вземането спира да тече, докато делото е висящо,
а срокът на новата погасителна давност започва да тече от прекратяване на
изпълнителното производство. В този смисъл на 28.01.2015г. (датата на
образуване на и.д.567/2015г. на ЧСИ ***) е спрян давностният срок за вземането
и същият е започнал да тече отново едва на 26.05.2015г. при постановяване на
новата задължителна съдебна практика.
Дори и при най-благоприятното за ищеца
тълкуване на фактите, ако се приеме, че давностният срок е започнал да тече на
26.05.2015г. и същият не е прекъсван, то все още не е изтекъл към датата на
изготвяне на отговора.
В о.с.з. ищецът се явява лично и с адв.В., която
поддържа иска.
В
о.с.з. не се явява представител на ответната страна, редовно призована.
Съдът, като взе предвид доказателствата по
делото, доводите на страните и разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа и правна страна :
Искът е
допустим, но по същество неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Не е спорно, а
това се установява от приетото като
доказателство ч.гр.д. №1426/ 2011год. по описа на ПлРС, че на 10.03.2011год. е
издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК, както следва :
длъжникът И.М.И., ЕГН **********,***
да заплати на кредитора “***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***
***, законен представител ***, чрез пълномощник адв. ***, сумите, както следва:
695.76 лв. - главница, 102.01лв. – договорна лихва за периода от 15.07.2008 г.
до 13.03.2009 г.; 205.23лв. – обезщетение за забава за периода от 15.08.2008 г.
до 11.02.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението – 08.03.2011г. до окончателното изплащане на
вземането, както и направени деловодни разноски в размер 125.00лв. за държавна
такса и юрк. възнаграждение. В заповедта е отразено, че вземането произтича от
следните обстоятелства: сключен между страните договор за кредит за покупка на
стоки или услуги № CREX-01581225 от 06.09.2007 год. Издадената заповед за
изпълнение е влязла в сила на 03.05.2011год., а
Изпълнителният лист по същата на – 18.07.2012год. По отношение
извършената цесия, съдът приема за състоятелни наведените доводи от страна на
ответника и намира същата за напълно
валидно извършена, произвела действие спрямо ищеца. Основателни са и доводите
на ответната страна за това, че в случая и предвид предмета на делото,
приложимата давност е 5-годишната такава, а не 3-годишна, каквито са
твърденията на ищеца. Видно от приетото като доказателство по делото копие на
изп.д. № 567/ 2015год. по описа на ЧСИ М.***, с район на действие СГС е, че ответникът
е образувал изпълнителното дело с
депозираното на молба на 28.01.2015год., с което започналата да тече
погасителна давност е прекъсната. С постановяване на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, обявено на 26.06.2015г., съдът приема, че считано от тази дата е започнала
да тече нова погасителна давност. Същата е прекъсната с оглед наложен запор на
длъжника в УниКредит Булбанк - наложен през м.януари 2020год. - т.е. преди
изтичане на новия петгодишен давностен срок /изтича на 26.06.2020год./ -
доказателства, приложени на л.72,65,73,71 от
изпълнителното дело. С налагането на запора давността е прекъсната,
поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При
този изход на делото следва да се присъдят разноски в полза на ответната
страна за един юрисконсулт, определен съгласно чл.78 ал.8 от ГПК на 150лв. В
тази връзка е направено възражение от
пълномощника на ищеца. Ответникът не е представил списък на разноските.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.М.И., ЕГН **********,***, чрез адв. В.В. *** ***
против „***“ ЕАД, ЕИК ***, ***, иск на основание чл.439 от ГПК с искане да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване на вземането по давност на сумата 695,76лв. - главница,
на сумата 102,01лв. -
договорена лихва за периода 15.08.2008г. до 13.03.2009г.; на сумата 205,23лв. -
обезщетение за забава за периода 15.08.2008г. до 11.02.2011г., и на сумата 125лв. - разноски, за събирането
на които е образувано изпълнително дело №567/2015год. по описа на ЧСИ М.*** с
район на действие СГС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА
на основание чл.78 ал.3 от ГПК И.М.И.,
ЕГН **********,***, чрез адв. В.В. *** *** ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕАД, ЕИК ***,
***, разноски за един юрисконсулт в размер 150лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез ПлРС пред ПлОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните, а в
прекратителната му част – с частна жалба по същия ред в 1-седмичен срок.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: