РЕШЕНИЕ
№742
гр. Хасково, 09.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Хасково в открито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
Съдия
:Цветомира Димитрова
при
участието на секретаря Светла Иванова ……………………………………………………
и
в присъствието на прокурор:………………………………………………………………………
като
разгледа докладваното от съдия Димитрова адм.д. № 422/2020г. по описа на
Административен съд - Хасково
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 118, ал. 1 от КСО във вр. чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по
жалба на И.С.М. ***, против Решение №
Ц1012-26-97-1/13.05.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което е отхвърлена жалбата на оспорващата против задължителни
предписания № ЗД-1-26-00744557 от 09.04.2020г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково.
Твърди се, че с обжалваният административен акт са
въведени несъществуващи изисквания от
неотносими към социалното
осигуряване законови разпоредби. Законът за ветеринарномедицинската дейност и
подзаконовите му нормативни актове,
регламентирали изисквания относно ветеринарните норми при отглеждане на животни, но не били
критерии за отглеждане или не на
животни. Броят и вида на
отглежданите животни бил критерии
за степента и вида на изискваните
ветеринарни грижи и отстояния, за да не се допуска пандемия при животните.
Излагат се и доводи за несъставомерност на извода на административният орган,
че от личното стопанство не може да се продава животинска продукция и продукти.
Сочи се също, че критериите и условията
за регистриране на земеделски стопани
били възложени за извършване и
контрол на ОД”Земеделие”-Хасково и
длъжностните лица към ТП на НОИ нямали
правомощия да контролират декларираните данни, а притежавали единствено
сигнална функция. В решението се кредитирали
несъществуващи изисквания към тези в чл.4, ал.3,т.4 от КСО, където като
единствено и достатъчно условие, за да е налице самоосигуряване на физическо
лице е поставена регистрацията като
земеделски стопанин, което безспорно било установено за извършено.
С оглед на така изложеното, се моли да бъде отменено оспореното
решение и потвърдените с него задължителни
предписания на контролен орган на ТП на
НОИ - Хасково, както и да бъдат заплатени направените по делото разноски.
В съдебно заседание жалбата се поддържа от
процесуалния представител на жалбоподателката.
Ответникът - Директор на ТП на НОИ – Хасково, в
съдебно заседание се представлява от юрисконсулт в ТП на НОИ – гр. Хасково -Запрянова,
която оспорва предявената жалба, като неоснователна и моли същата да бъде
отхвърлена. Моли за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като прецени доказателствата по делото, приема
за установено от фактическа страна следното:
Жалбоподателката е регистрирана, като самоосигуряващо
се лице – земеделски стопанин и е
обявила започване на дейност считано от
29.07.2017г. Същата е регистрирана като земеделски стопанин отглеждащ домашни
птици .
След извършена справка в Интегрираната информационна
система – ВетИС на БАБХ към 23.03.2020г., е установено, че жалбоподателката
няма вписан/регистриран животновъден обект.
Със задължителни предписания изх.№
ЗД-1-26-00744557/09.04.2020г. Контролният орган на ТП на НОИ е предписал в срок
от 14 - работни дни от получаването им, самоосигуряващото се лице И.С.М.:
1. да подаде в ТД на НАП Пловдив, офис
Хасково, Декларация образец № 1 „Данни за осигурено лице“ за самоосигуряващия
се, съдържаща заличаващи данни за периода от м.
07.2017г. до м. 02.20202г., с посочен т.12, вид на осигурен код 13; 2. Да се заличи подадената декларация ОКД-5,
подадена в ТД на НАП-Пловдив, офис Хасково със заявения период на упражняване
на дейност , като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин от
28.07.217г.; 3. Да заличи подадената в
ТП на НОИ Хасково Удостоверение Приложение № 9 към общ 6 бр. болнични листове, Приложение № 11
за изплащане на парично обезщетение при
бременност и раждане по чл. 50, -51 от КСО от 135-410 от дата 2803.2018г. по чл. 50 от КСО и Приложение № 11 за изплащане
на парично обезщетение за отглеждане на малко дете от дата 28.12.2018г. по чл. 53 от КСО.
Задължителните предписания са оспорени с жалба, депозирана на 21.04.2020г. под вх.№ Ц 1012-26-97 пир ТП на НОИ-Хасково.
По повод така подадената жалба с оспореното Решение № Ц1012-26-97-1 от 13.05.2020г. Директорът на ТП
на НОИ - Хасково е приел оспорените задължителни предписания за правилно и
законосъобразно издадени. Административният орган е възприел констатациите на
контролния орган от извършената проверка, а като мотиви за потвърждаване на
дадените задължителни предписания е изложил, че земеделският стопанин няма
вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба №
3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани,
което доказвало, че жалбоподателката не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от
ДР на КСО, тъй като няма право да предлага на пазара произведените суровини и
храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството, поради което
не подлежи на осигуряване.
Решението е връчено на жалбоподателката на 19.05.2020г.,
а жалбата срещу решението, във връзка с която е образувано настоящото
производство, е подадена чрез
административният орган на 22.05.2020г. и заведена
под вх. № Ц1012-26-97-2.
По искане на оспорващата страна по делото са
ангажирани гласни доказателства чрез разпит в качеството на свидетел на К. Й.
М.- живуща в близост до оспорващата в с. К. П., обл. Хасково. Свидетелката сочи, че жалбоподателката се занимава с пилета и
кокошки от 2017г. и продава пилета и
яйца. Самата свидетелка също си купувала.
Заявява, че оспорващата живеела
на един адрес с родителите си и със съпруга си. Сега си купила отделно друга
къща в с.К. П., но отглеждала кокошките при родителите си. Случвало се
свидетелката да купува пилета и яйца и от родителите на И.М.. Заявява, че си
имали всичко - имали касов
апарат и давали документ.
Твърденията на оспорващата страна-лично и чрез
процесуален представител са, че не разполага
с касова книга, в данъчна служба
не е декларирала и не е подавала годишна декларация, както и че не разполага с
документи за осъществяваните продажби.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на
страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения
административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК,
достигна до следните правни изводи:
Оспорването е подадено от адресат на акта, насочено е против годен за обжалване
административен акт и е подадена в установения от закона срок по чл. 149, ал. 1
от АПК. Поради това съдът приема жалбата за процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съдът
намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен по смисъла
на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО орган, в рамките на вменената му териториална и
материална компетентност, в предписаната от закона форма и при наличие на материално правно основание за
това. В този смисъл не се установяват съществени пороци на акта, които да
обосновават неговата нищожност. Съгласно разпоредбите на чл. 107, ал. 1 и ал.
2, т. 1 от КСО, контролът по спазването на нормативните актове по държавното
обществено осигуряване във връзка с дейността, възложена на НОИ, се осъществява
от контролните органи на НОИ, какъвто контролен орган са и инспекторите по
осигуряване в териториалните поделения на НОИ. В правомощията на последните,
съобразно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО е даването на
задължителни предписания за спазване на разпоредбите по ДОО, подлежащи на
обжалване пред ръководителя на съответното ТП на НОИ. Административните актове
са обективирани в изискуемата писмена форма и са подписани от издателя си,
поради което не са налице основания за оспорване по чл. 146, т. 2 и 3 от АПК.
Основният въпрос в настоящото съдебно производство е
дали така дадените от органа предписания, потвърдени с оспореното решение, са
законосъобразни. Съдебната инстанция по същество преценява законосъобразността
на обжалвания административен акт на основата на съдържащите се в него
фактически основания за издаването му - чл. 142, ал. 1 от АПК, като проверява
дали те действително са се осъществили и ако са се осъществили, следват ли от
тях по силата на правна норма разпоредените правни последици. Така
законосъобразността на административния акт се преценява въз основа на фактите,
посочени в него, които съдът не може да допълва или заменя. В процесния случай съдът намира, че актът е съобразен с материалния закон.
Безспорно по делото бе установено, че жалбоподателката
е притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин, съгласно чл. 5, ал.
3 от Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на
земеделските производители. По смисъла на КСО обаче, наличието само на
регистрация като земеделски стопанин не е достатъчно, за да възникне
осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй
като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и
осигурено лице. Легална дефиниция за понятието „осигурено лице“ е дадена в § 1,
ал. 1, т. 3 от КСО, според която „осигурено лице“ е физическо лице, което
извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4
и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според
чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват
да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени
или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. По силата на
§ 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители са
физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция,
предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. По аргумент от
горното, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в
настоящия казус, че е произвеждало земеделска продукция, предназначена за
продажба, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са
подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Следователно изискването
на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по
смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски
производител, като произвежда продукция за продажба, както и да е регистрирано
по съответния ред.
В случая няма спор за регистрацията на
жалбоподателката на основание чл. 1, ал. 1 от Наредба за обществено осигуряване
на самоосигуряващите се лица и български граждани на работа в чужбина и
морските лица като самоосигуряващо се лице – земеделски стопанин, както няма
спор и за периодите, през които е била регистрирана. Не се спори и относно
регистрацията на жалбоподателката като земеделски стопанин в ОДЗ, както не е
спорна и извършваната от жалбоподателката дейност – произвеждана животинска
продукция. Спорен е фактът дали осъществяваната от жалбоподателката е
извършвала продажба на продукция от личното ѝ стопанство и
ако е дали тази продажба е относима при
преценката на качеството ѝ като осигурено лице.
Съгласно § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби
на КСО „регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители“ са физическите
лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за
продажба, и са регистрирани по установения ред. Към Министерството на
земеделието, храните и горите се създава и поддържа регистър на земеделските
стопани – чл. 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители, а редът
за регистрация на земеделските стопани е регламентиран в Наредба № 3 от
29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани.
Регистрацията се извършва в Областна дирекция „Земеделие“ по постоянния адрес
на физическото лице или едноличния търговец въз основа на анкетни карти с
анкетни формуляри, попълнени от земеделския стопанин, като в ОДЗ се води
регистър на земеделските стопани на територията на областта. Предвид вида на
извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на птици, в настоящия
случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството, където е направено
разграничение по отношение на животновъдния обект – чл. 13, ал. 4 и 5.
Животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и
храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците
им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни,
а тези, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се
предлагат на пазара, се определят като ферми. В Закона за животновъдство – § 1,
т. 46 и 47 се дава легално определение на понятието „ферма“ - животновъден
обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за
предлагане на пазара, както и на „лично стопанство“ - животновъден обект, в
който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация.
Съгласно чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност – в редакция
преди изменение и допълнение от ДВ бр.13/2020г., собствениците или ползвателите
на животновъдни обекти имат задължение да подадат заявление за регистрация на
обекта до директора на съответната ОДБХ. Тоест по отношение на жалбоподателката
следва да се приеме, че е била регистрирана като земеделски стопанин в ОДЗ, но
не е регистрирала в ОДБХ животновъден обект съгласно изискванията на чл. 137 от
ЗВМД. При безспорно установеното между страните, че този обект не представлява
ферма, то не може да се приеме, че земеделският стопанин – като собственик на
животновъден обект, е регистрирана по съответния ред, както и не е налице
другото условие, изискуемо по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО – да се произвеждат
растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба.
По силата на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО задължително
осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт са
регистрираните земеделски производители и тютюнопроизводители. Съгласно чл. 4,
ал. 4 от КСО по свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и
майчинство. Но на основание цитираните разпоредби се налага извод, че в кръга
на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за
които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за
пазара, както и да бъдат регистрирани за това по установения ред. В този смисъл
не следва да се счита, че регистриран по реда на ЗПЗП и Наредба №
3/29.01.1999г. земеделски стопанин, който е собственик/ползвател на
животновъден обект, но не е регистрирал този обект по реда на чл. 137 от ЗВМД и
този обект е лично стопанство, тоест не произвежда продукция за пазара, е
„регистриран земеделски стопанин” по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО.
В случая е неотносимо обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в
действителност е била продавана, доколкото законът поставя изискване
продукцията да се произвежда с предназначение продажба, тоест продукцията да се
произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира
възможност да бъде предлагана на пазара.
Въпреки това
съдът намира, че по делото не е доказано
че така произвежданата продукция е действително продавана. В тази връзка следва
да се посочи, че не се кредитират показанията на разпитаната по делото
свидетелка Митева, в частта им в която заявява, че закупувала от жалбоподателката
животинска продукция. От една страна същите не се подкрепят от останалия събран
по делото доказателствен материал. От друга страна показанията на свидетелката,
в частта им в която се твърди,че жалбоподателката разполага с касов апарат и
при продажбата се издава документ, са в
пряко противоречие с твърденията на оспорващата страна, че няма регистриран
касов апарат и не разполагат с документ
за извършените продажби. Съответно, тази недостоверност в показанията на
св.Митева, поставя под съмнение показанията
й в частта им в която се заявява,
че е закупувала от жалбоподателката
пилета и яйца и е основание съдът да не
ги възприема с доверие.
Поради изложеното съдът счита, че както към датата на
регистрация по чл.1, ал.1 от НООСЛБГРЧМЛ, така и към датата на издаване на
оспорения акт, жалбоподателката не се явява самоосигуряващо се лице, тъй като
не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО, вр. с § 1, ал. 1, т. 5
от ДР на КСО лица. Подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице,
регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в
какъвто смисъл са задължителните предписания. В този смисъл оспореното решение
се явява правилно, а жалбата е неоснователна и като такава следва да се
отхвърли.
При този извод относно спора в полза на ответника
следва да се присъдят разноски в размер на минималния размер юрисконсултско
възнаграждение, предвиден в чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ – 100 лева.
Мотивиран така и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.С.М. ***,
против Решение № Ц1012-26-97-1/13.05.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с
което е отхвърлена жалбата на
оспорващата против задължителни предписания № ЗД-1-26-00744557 от 09.04.2020г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково.
ОСЪЖДА И.С.М.,
с ЕГН ********** *** да заплати на ТП на НОИ - Хасково
направените по делото разноски -
сумата от 100 (сто)
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщението до страните.
СЪДИЯ: