№ 20675
гр. София, 15.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20221110168380 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от А. В. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес в ..... с адрес за кореспонденция в ..., чрез пълномощника й
адв. М. М., АК- Пловдив, със съдебен адрес в г.. против „Стик- Кредит“ АД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в гр. Нови пазар, ул. „Васил Левски“ № 16, вх.
2, ет. 4, ап. 8, представлявано от Х.Т.- изпълнителен директор, с която е предявен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата по чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
784939/27.01.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2342,67 лв.
Твърди се в исковата молба, че между ищцата и ответното дружество бил сключен
Договор за потребителски кредит № 784939/27.01.2022 г. за сумата от 1200 лв., срещу
задължението на кредитополучателя да върне 1844,77 лв., при ГПР в размер на 42,58 % и
ГЛП в размер на 36 %. Сочи, че в чл. 27, ал. 1 от процесния договор било предвидено, че ако
кредитополучателят не представи обезпечение, дължи неустойка в размер на 0,9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който същото не е предоставено.
Съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично ведно с
погасителната вноска. На ищцата била начислена неустойка общо в размер на 2342,67 лв.,
разпределена на 24 вноски, като по този начин месечната погасителна вноска нараснала до
174,48 лв., което било отразено и в погасителния план към договора. Поддържа, че клаузата
за неустойка била нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави и на нормата на чл.
143 ЗЗП. Оспорва същата да е индивидуално уговорена. С клаузата за неустойка се стигало
до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Същата била прекомерна,
доколкото надвишавала 200 % от стойността на кредита. По този начин бил нарушен
принципът на добросъвестност и справедливост. С уговорката за неустойка се прехвърлял
риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция да извърши
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. Освен
това неустойката е нищожна и тъй като излиза извън присъщите си обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функция. Моли за уважаване на иска. Претендира присъждане
на разноски по делото.
С исковата молба ищцата представя писмени документи, които моли да бъдат
1
приобщени към доказателствения материал по делото.
С молба с вх. № 119393/ 10.04.2024 г. ищцата представя писмено становище, чрез
пълномощника си, в което излага, че поддържа исковата молба. Представя списък по чл. 80
ГПК. Не оспорва представените с отговора на исковата молба писмени доказателства, като
моли да бъдат приобщени по делото. Прави възражение за прекомерност на
юрисконсултското възнаграждение.
В открито съдебно заседание от 16.05.2024 г. ищцата не се явява и не се
представлява.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество депозира писмен отговор, чрез
процесуалният си представител, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не
оспорва обстоятелството, че между ищцата и ответното дружество е сключен за
потребителски кредит № 784939 от 27.01.2022 г. с посочените в исковата молба реквизити,
включително и относно оспорената неустоечна клауза. Сочи, че по процесния договор не е
начислявана, нито плащана неустойка. Поддържа, че клаузата за неустойка е действителна
като отговаряща на всички законови изисквания. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
С отговора на исковата молбна ответникът представя писмени доказателства. Не се
противопоставя по приемането на доказателствата, приложени към исковата молба.
С молба с вх. № 155876/14.05.2024 г. ответникът, чрез процесуалния си представител,
моли да бъде даден ход на делото в негово отсъствие. Поддържа отговора на исковата молба.
Не прави нови доказателствени искания и не представя нови писмени доказателства. Моли
за отхвърляне на исковата претенция. Представя списък по чл. 80 ГПК. Оспорва ищецът да е
материално затруднено лице, поради което счита, че не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
В открито съдебно заседание от 16.05.2024 г. ответникът не изпраща законен или
договорен представител.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна страна следното:
Предявен е иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване на
исковата претенция в тежест на ищцовата страна е указано да установи при условията на
пълно и главно доказване сключването сключването на Договор за потребителски кредит №
784939 от 27.01.2022 г., съгласно който ответното дружество е предоставило в заем на
ищцата сумата от 1200 лв.; наличието на неустоечно съглашение, предвиждащо заплащане
на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение; обстоятелствата, от които
произтича, че оспорената клауза е нищожна.
С доклада по чл. 146 ГПК са отделени като безспорни по делото следните
обстоятелствата- между ищцата, като кредитополучател, и ответното дружество, като
кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 784939 от 27.01.2022 г.,
съгласно който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1200 лв. срещу
задължението на последната да върне 1844,77 лв., при уговорен ГПР по кредита в размер на
42,58 %, а ГЛП- 36 %.; В клаузата на чл. 27, ал. 1 от процесния договор е предвидено, че ако
заемополучателят не предостави обезпечение дължи на кредитора, дължи неустойка в
размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение.
Спорът между страните по делото се свежда до това дали оспорената клауза за
неустойка е действителна или не.
Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № 784939 от
27.01.2022 г., страните са уговорили задължението на кредитополучателя да предостави
2
обезпечение- поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 17 от същия, в случай че
страните са договорили обезпечение, какъвто е настоящият случай, потребителят следва в
срок до 3 (три) дни от сключването на договора да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от
ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението
на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница,
лихви, неустойки и други обезпечения, такси и други, или да предостави банкова гаранция,
съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора (включително главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката
е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът
на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет дни) след падежа
на последната вноска.
В чл. 17, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице – поръчител, както и
банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от
кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9%
от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по
чл. 17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото
оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на
предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение.
В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване на
дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
От представения погасителен план по Договор за потребителски кредит № 784939 от
27.01.2022 г. се установява, че общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на
4187,44 лв., от които 1200 лв.- главница, 644,77 лв.-договорна лихва, и неустойка- 2342,67
лв.
Съдът счита, че сключеният между ищцата и „СТИК-КРЕДИТ“ АД договор е
потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 27, ал.
1 вр. ал. 2 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч.
да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки-
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 г., ОСТК.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД е налице, когато се нарушава
3
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби (в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. №
662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е
прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение- чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Поради накърняването на
принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената
неустойка в чл. 27 от процесния договор за кредит е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е установяване на
допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително възнаграждение за
кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до
нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията
следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на
добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия
за предоставяне на уговореното в чл. 17 обезпечение, кредиторът си е осигурил сигурна
допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл. 27 неустойка. Тази
неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с
принципите на добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне
начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под
формата на поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия,
които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради
което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който следва да бъде
одобрен единствено по преценка на кредитора. Налагането на толкова къс срок за
ангажиране на поръчител препятства всички възможности на длъжника да реагира и да
изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички посочени
условия. Всички тези условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави
уговореното обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да
заплаща неустойката по чл. 27 договора.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение, само по себе си,
обезпечава изпълнението на главното задължение на кредитополучателя, а именно- да върне
заетата сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение
срещу поръчителите. В общия случай предоставянето на обезпечение е условие за
сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателят, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави,
това ще се отрази на размера на уговорената лихва- към повишаването й. В случая обаче,
задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да възникне след като настъпи
неизпълнение, т.е. след сключването на договора за кредит и след като вече заемната сума е
предоставена на кредитополучателя. Изхождайки от характера на неустойката- да обезщети
изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат установявани по
размер, следва изводът, че от непредоставянето на обезпечение не може да настъпи вреда,
4
доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за изпълнение на едно
парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението на главното задължение
на кредитополучателя да върне заетата сума, но липсата на обезпечение не представлява
вреда, а е фактор, свързан с кредитния риск. Поради тази причина съдът приема, че
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В същото решение като критерии при преценката на
съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са
заложени: 1) естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4) съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди,
като изброяването е примерно. В този смисъл, уговорената в чл. 27 от процесния договор
неустойка не обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а, както
бе посочено по-горе, представлява цената, която кредитополучателят следва да плати поради
повишения кредитен риск за кредитора. Вреди от непредоставянето на обезпечението не
може да има, още повече, че към момента на сключване на договора (към този момент съдът
дължи преценка на посочените критерии), кредитополучателят не е бил в неизпълнение на
главното задължение по договора.
Поради всичко изложено, съдът приема, че неустоечната клауза на чл. 27, ал. 1 вр. ал.
2 от договора за непредоставено от заемателя обезпечение е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
Ето защо съдът счита предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД вр. чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП за основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. С оглед изхода
от настоящия спор право на разноски има единствено ищецът на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е бил осводен от такси и разноски в настоящото производство, като му е била
предоставена и безплатна правна помощ от процесуалния му представител на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради съдът не следва да му присъжда разноски по делото.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от адв. М. В. М., АК-
Пловдив, с адрес на кантора- г.., съгласно Договор за правна защита и съдействие от
30.11.2022 г., намиращ се на л. 71 от делото. Процесуалният представител на ищеца е
направил искане да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв., като ответникът е оспорил, че ищецът е материално затруднено лице. Съгласно
практиката на ВКС преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва
да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между
страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по
договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния
процесуален представител, ако такъв договор не е представен.
В настоящия случай такова оспорване е направено от страна на ответника, но
доказателства, които да опровергаят осъществяването на основанието за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ / затруднено материално положение/ на ищеца по делото не са
представени. Поради това за правилен следва да се приеме изводът, че изявленията за
наличие на конкретно поддържаното основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38,
5
ал. 1 ЗАдв. са достатъчни, за да се приеме, че предоставената правна помощ е договорена
като безвъзмездна и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за
заплащане на възнаграждение в полза на адв. М. В. М.. Поради което и на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. М. В. М. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лв., към което следва да се прибави ДДС в размер 80 лв., доколкото по делото
са представени доказателства за регистрация по ДДС.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на СРС сумата от 93,71 лв., представляваща държавна такса по делото, от чието
заплащане ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
784939/27.01.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2342,67 лв., по
предявения от А. В. М., ЕГН **********, с постоянен адрес в ..... с адрес за кореспонденция
в ..., против „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.
Нови пазар, ул. „Васил Левски“ № 16, вх. 2, ет. 4, ап. 8, представлявано от Х.Т.-
изпълнителен директор, иск с правно основание по основание чл. 26, ал. 1, предл. трето
ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
в гр. Нови пазар, ул. „Васил Левски“ № 16, вх. 2, ет. 4, ап. 8, представлявано от Х.Т.-
изпълнителен директор, да заплати на адв. М. В. М., АК- Пловдив, с адрес на кантора- г..,,
сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с включено ДДС за
осъществено безплатно процесуално представителство по делото на А. В. М. на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
в гр. Нови пазар, ул. „Васил Левски“ № 16, вх. 2, ет. 4, ап. 8, представлявано от Х.Т.-
изпълнителен директор, да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл.
78, ал. 6 ГПК сумата 93,71 лв., представляваща разноски за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6