Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 27.05.2021
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 5037 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.02.2021
г. по гр.д. № 37476/20 г., СРС, IІІ
ГО, 113 с-в е признал
за незаконно и отменил на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ уволнението на А.Р.М.,
ЕГН **********,***, адв. Ч.П., от
длъжността „помощник-кухня” при „С.“ ЕООД, извършено със Заповед №
00058/25.06.2020 г. на основание чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ. Възстановил е на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ А.Р.М., ЕГН **********,***,адв.
Ч.П., на длъжността „помощник-кухня” при „С.“ ЕООД. Осъдил е „С.“ ЕООД, ЕИК********,
със съдебен адрес:***, адв. В.С., да заплати на А.Р.М., ЕГН **********,***, адв. Ч.П., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ сумата от 3 780,59 лв., представляваща
обезщетение за времето от 25.06.2020 г. до 25.12.2020 г., през което е останал
без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва, считано от
13.08.2020 г.. до плащането. Осъдил е „С.“ ЕООД, ЕИК********,
със съдебен адрес:***, адв. В.С., да заплати по сметка на СРС на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК сумата от 311.22 лв.- държавна такса и
разноски за производството в размер на 250 лв. Осъдил е „С.“ ЕООД, ЕИК********,
със съдебен адрес:***, адв. В.С., да заплати на А.Р.М., ЕГН **********,***, адв. Ч.П., на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 870 лв., представляваща
разноски по делото.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника „С.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от управителя С.С., чрез пълномощника по делото адвокат В.С. от
САК, със съдебен адрес:*** *********, адв. В.С. от САК, с
мотиви, изложени в нея. Счита, че в хода на първоинстанционното
производство е било доказано, че ищецът е полагал труд в „С.“ ЕООД на 4 часов
работен ден към датата на прекратяване
на ТПО. Това е потвърдено от събраните гласни доказателствени средства,
изготвената ССЕ, представените справки в НАП, трудовата книжка. Въпреки това,
съдът, при постановяване на решението си, не е обсъдил всички налични по делото
доказателства в тяхната съвкупност. Неправилно съдът е отхвърлил на основание
чл.266, ал.1 ГПК, поради настъпила процесуална преклузия, представените от
работодателя графици за работа на ищеца при двамата му налични работодатели, а
именно „С.“ ЕООД и „М.Т.“ ЕООД. Неправилни са и изводите, че заведението, в
което е полагал труд ищецът, не работи от 13.05.2020 г., като видно от
материалите по делото същото е затворено на 13.03.2020г.-датата на обявяване на
извънредното положение в РБългария.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът доброволно
е депозирал при ответника молба за прекратяване на ТПО, а работодателяте взел
отношение по нея в законоустановения 7-дневен срок, като е изготвил
необходимите документи за прекратяване на ТПО и е уведомил служителя, че може
да ги получи. От представената трудова книжка е видно, че ТПО е било прекратено
по взаимно съгласие, като от страна на ищеца не са били направени искания за
поправка на същата или възражения относно записите в нея. По делото е безспорно
доказано, че издадената на 25.06.2020 г. заповед за прекратяване на ТПО е
връчена надлежно на ищеца, при условията
на отказ.
Ето защо, изводите на съда за незаконосъобразно прекратяване на ТПО са
изцяло неправилни и в противоречие с доказателствата по делото. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени
процесното като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
Претендира присъждане на разноси.
Въззиваемият А.Р.М., ЕГН **********,
с адрес:г***, чрез пълномощника по делото адвокат Ч.П.,*** офис 1 оспорва въззивната жалба. В съдебно заседнаие на 25.05.2021 г. процесуалният му
представител адвокат Г.редовно
преупълномощена от адвокат П. изрично е заявила, че не претендира
разноски за настоящата инстанция.
Съдът, след като обсъди
по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е
валидно, не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат
условията за валидност на решенията-постановено е от съд с правораздавателна
власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по
неговата правилност.
От фактическа страна
Предявени са от А.Р.М., ЕГН ********** срещу „С.“ ЕООД кумулативно обективно
съединени искове, а именно: 1) за признаване за незаконно
на уволнението му, извършено със Заповед № 00058/25.06.2020 г. и неговата
отмяна - правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; 2) за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност „помощник-кухня” при ответника-правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; 3) за заплащане на парично обезщетение за
шестте месеца от 25.06.2020 г. до 25.12.2020 г., следващи уволнението, през
които не е полагал труд по трудово правоотношение общо в размер на сумата от 3 780.53
лв. - правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът А.Р.М. твърди, че е работил при ответника на длъжност „помощник-кухня”, като със
Заповед № 00058/25.06.2020 г. трудовото му правоотношение/ ТПО/ било прекратено
на основание чл. 325, т. 1 КТ. Сочи, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като не бил налице
фактическият състав на прекратителното основание. Работникът не е направил
писмено волеизявление до работодателя за прекратяване на трудовото му
правоотношение, а Заповед № 00058/25.06.2020 г. не му била връчена. Било
съобщено устно, че вече е уволнен и не бил допуснат до
работното си място, без да разбере причините за уволнението.
Ответникът „С.“ ЕООД, ЕИК********
в депозирания по чл.131 ГПК отговор е оспорил исковете. Твърди, че при прекратяване на трудовото
правоотношение е спазена законовата процедура и уволнението на ищеца е законосъобразно.
Сочи, че ищецът е работил при ответното дружество на 4-часов работен ден и
оспорва твърденията на ищеца, че размерът на уговореното трудово възнаграждение
преди прекратяване на трудовото правоотношение е възлизал на сумата от 610 лв.
Заявява, че ищецът е работил на 4-часов работен ден и при друг работодател. На
19.06.2020 г. ищецът е депозирал молба за прекратяване на ТПО, с искане
заповедта за прекратяване и трудовата му книжка да бъдат оформени максимално
бързо, тъй като щял да започва работа при друг работодател. Освен това, Заповед
№ 00058/25.06.2020 г. била връчена на ищеца при отказ в присъствието на двама
свидетели.
По делото е безспорно, а и от представения трудов
договор № 00003/06.12.2016 г. се установява, че между страните
е съществувало безсрочно трудово правоотношение, при условията на осем часа
работно време и петдневна работна седмица, по силата на което ищецът е
изпълнявал длъжността „помощник-кухня”. Депозирано е допълнително споразумение
от 01.01.2019 г. към
горепосочения трудов договор, от което е видно, че страните по него са
постигнали съгласие за промяна на основно трудово възнаграждение на 560 лв.,
считано от 01.01.2019 г. ТПО било прекратено със Заповед № 00058/25.06.2020 г.
на основание чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, считано от 19.06.2020 г. Представена е
молба от ищеца с вх. №115/19.06.2020 г., с която ищецът е поискал да бъде
освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие, без посочване на дата. По
делото е бил разпитан като свидетел Т. Г.Н., служител на ответника, която установява,
че били колеги с ответника, който работел и в „М.Т.“, където бил поканен да
работи от управителя, но отказал тъй като работното време не го устройвало.
Свидетелства, че ищецът й се обадил по телефона и разказал, че си е взел документите
от счетоводителката без да разписва нищо. Сочи, че ресторантът, в който
работили с ищеца, бил затворен на 13.05.2020 г., като преди това имало периоди,
в който ищецът е работил на 8 часа, а в последствие и на 4 часа, само дневна
смяна.
От правна старна:
По
предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ:
Процесното ТПО било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ със
Заповед № 00058/25.06.2020 г., връчена на ищеца на 25.06.2020
г. при отказ, което обстоятелство е удостоверено с подписа на двама свидетели.
В процесната уволнителна заповед е посочено като основание за прекратяване
на трудовия договор - по чл. 325, ал. 1, т.1 КТ, според който текст (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., предишен текст на чл.
325 - ДВ, бр. 7 от 2012 г.) Трудовият договор се прекратява без която и да е от
страните да дължи предизвестие: 1. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е
отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми
другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това,
смята се, че предложението не е прието;
В производството по чл.344, ал.1, т.1 от КТ- трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест
на ответника е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно потестативното
си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на работодателя е да докаже, че
доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца са
неоснователни.
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай са свързани със
следните оспорвания: че ищецът не е изразявал воля за прекратяване на трудовото
правоотношение, както и че не е изготвял и подписвал молба за прекратяване на
трудовия договор по взаимно съгласие, като му
било съобщено устно, че вече е уволнен и не работи при ответника.
По делото е установено, че между страните в производството е съществувало
валидно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „помощник-кухня“. С атакуваната заповед
работодателят е прекратил трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ по взаимно съгласие. Установено е също, че има подадена молба от
ищеца за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, като в молбата не е посочено,
считано от кога се иска това прекратяване, нито кога е подадена самата молба.
По приложението на разпоредбата на чл.325, ал.1,
т.1 от КТ е създадена константна практика
на ВКС, намерила израз в решение № 4/21.02.2012
г. по гр. д. № 278/2011 г., IV ГО, решение № 86/22.07.2015 г. по гр. д. № 5957/2014 г., III ГО, решение №
265/15.11.2013 г. по гр. д. № 1383/2012 г., IV ГО, решение № 406/20.12.2012 г. по
гр. д. № 537/2012г., III ГО на ВКС и
др., която се споделя от настоящия съдебен състав. Безпротиворечиво в тази
практика се приема, че взаимното съгласие по смисъла на чл.325, ал.1,
т.1 от КТ означава, че и двете страни
искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред.
Взаимното съгласие се отнася и до
датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на
страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на
взаимно съгласие /така решение № 86 от 22.07.2015 г. на вКС по гр.д. № 5957/2014 г., III ГО/. Предложение за прекратяване на трудовото
правоотношение може да направи всяка от страните по индивидуалното трудово
правоотношение без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно
основание по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена форма, която форма е
за действителност, без да е нужно да е посочен точния текст от закона -
достатъчно е от изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да
бъде прекратено. Именно поради обстоятелството, че единствената хипотеза по КТ, в която всяка от страните по
трудовия договор може да предложи на насрещната прекратяването му без да сочи
причини за това е по чл.325, ал.1, т.1 от КТ, поради което нито предложителят следва да посочва
изрично основанието за прекратяване на трудовия договор, нито за това е
задължен приемащият предложението, ако от писменото му изявление следва ясно
изразено съгласие за
прекратяването. Основанието по чл.325, ал.1, т.1 от КТ за прекратяване на трудовия
договор следва да бъде посочено задължително само в заповедта за уволнение,
предвид различните последици от прекратяване на трудовото правоотношение в
зависимост от основанието за това. Всяка от страните по правоотношението трябва
да направи категорично, ясно и несъмнено писмено изявление за прекратяване на
трудовото правоотношение. Страната, към която е отправено предложението за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие трябва да вземе отношение по него и да уведоми
другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде
направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или
служителя, ако в седемдневен срок е издал и връчил заповед за прекратяване
на трудовото правоотношение. Заповедта за прекратяване на трудовия договор по
взаимно съгласие има само
констативен характер. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което
настъпва с получаване на отговора от насрещната страна на предложението за
прекратяване, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за
прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Ето защо, след
като има постигнато съгласие между страните в посочения срок, заповедта за прекратяване на трудовия
договор може да бъде издадена и по-късно. Спазването на седемдневния срок за
отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се установява с всички
допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това
обстоятелство няма отношение към съществуването
на писмено съгласие за прекратяване.
Когато работодателят издава заповедта за
уволнение той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича
правото му и съответния текст на закона, който го урежда, а сезиран с искане за
разрешаване на трудов спор за незаконно уволнение съдът трябва да изследва дали
твърдените факти за наличие на съответното основание по КТ са се осъществили /така решение № 99 от
05.04.0211 г. по гр. д. № 380/2009 г. на ВКС, IV ГО и решение № 258 от
23.09.2013 г. по гр. д. № 1231/2012 г. на ВКС, IV
ГО. Законът не изисква лично подаване на писменото искане за прекратяване на
трудовото правоотношение, което сочи, че това може да бъде извършено и от друго
лице.
Настоящият съдебен състав споделя приетото в решение №
60/07.05.2015 г. по гр.д. № 5467/2014 г. на ВКС, III
относно въпроса за формата на уведомлението по чл.325, ал.1, т.1 от КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за
прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да
се счита прекратен. Според дадения в това решение отговор на поставените
въпроси, ако в съдебния процес е оспорено основанието по чл.325, ал.1, т.1 от КТ за
прекратяване на договора и във връзка с това оспорване не се установява датата на на прекратяването
със съответни
доказателствени средства, не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно,
че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие. Освен
това, от представената по делото молба от ищеца с вх.
№115/19.06.2020 г., се установява единствено, че ищецът е поискал да бъде
освободен от заеманата длъжност по взаимно съгласие, без в молбата да е
посочена датата, от която същият желае да бъде прекратено трудовото му
правоотношение, нито датата, на която е подал молбата. При тези данни, не може
да се направи извод, че с подадената с вх. №115/19.06.2020 г. молба ищецът е
направил категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото
правоотношение, тъй като предложението за прекратяване на трудовото
правоотношение следва да включва и волеизявление, относно момента на неговото
прекратяване.
Изводът е, че уволнението на посоченото правно основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ е незаконно, тъй като не са налице елементите на фактическия състав на соченото правно основание. Предявеният иск по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ се явява основателен.
Настоящата инстанция също намира за недоказани твърденията на
въззивника/работодател, че страните по делото са постигнали съгласие за
промяна, считано от 12.12.2019 г. на работното време - на 4 часа и на основното
трудово възнаграждение на 280 лв., и считано от 01.01.2020 г. на основното трудово
възнаграждение на 305 лв., тъй като
представените по делото допълнителни споразумения от 01.01.2020 г. и от
12.12.2019 г. към процесния трудов договор, не носят подписа на ищеца, а са
подписани единствено от работодателя.
Не е допуснато от съда процесуално нарушение във връзка с неприемането на графици
за работата на ищеца при двама работодатели-„С.“ ЕООД и „М.Т.“ ЕООД, тъй като същите
са били депозирани във второто по ред съдебно заседание при настъпила процесуална
преклузия по смисъла на чл.131 ГПК. По силата на изричната разпоредба на чл.133 във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за
отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се
обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване
на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на
действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по
установяване на релевантните за спора факти.
Относно иска с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, с оглед акцесорния
характер на този иск за възстановявване на работа и предвид обстоятелството, че
уволеннието е незаконно, както и че ТПО е с неопределно време, то и този иск се
явявя основателен.
Относно иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ. Акцесорният иск за присъждане на
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 25.06.2020г. до 25.12.2020 г.
също се явява основателен. Съдът е извършил служебно констатация от оригинала
на трудовата книжка на ищеца, като е установил, че ищецът е останал без работа
по друго трудово правоотношение през
процесния период. Налице е фактическият състав на вземането за обезвреда по чл.
225, ал. 1 КТ - ищецът е понесъл вреди от оставането си без работа в рамките на
периода от 25.06.2020 г. до 25.12.2020 г., вследствие осуетено от незаконното
уволнение приращение в имуществото му, в размер на неполученото брутно трудово
възнаграждение за същия период, в което именно се състоят подлежащите на
репариране пропуснати ползи. Ето защо искът е бил уважен за пълния предявен размер от 3 780.53
лв., а като законна последица в полза на ищеца е присъдена законна лихва върху
главницата, считано от 13.08.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
В конкретния казус, крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на
основание чл.271, ал.1, изр. 1, пр.І ГПК следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 10.02.2021 г. по гр.д.
№ 37476/20г. СРС, ІІI ГО, 113 с-в.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването
преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.