Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 07. 10. 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, IV
– В въззивен състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети
май две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:
Елена Иванова
Членове:
1. Розалина Ботева
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Цветослава
Гулийкова, като разгледа докладваното от младши съдия
Любомир Игнатов в. гр. дело № 1204 по
описа на Софийския градски съд за 2021
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна
жалба от ищцата в първоинстанционното производство П.К.К. с ЕГН **********,
постоянен адрес *** съдебен адрес ***, офис № 20 (въззивница-ищца)
чрез упълномощения процесуален представител адвокат М.Т. срещу решение
№ 20244533, постановено на 05. 11. 2020 г. от Софийския районен
съд, 125-и състав, по гр.
дело № 36417 по описа за 2020 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил
изцяло предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК, посочено единствено в мотивите
към решението.
Въззивницата-ищца твърди, че
обжалваното решение е неправилно. Макар и по делото да било установено, че
изискуемостта на притезанието за разноски била
настъпила с влизането в сила на съдебното решение в частта за разноските през
2014 г., че ответникът подал молба за снабдяване с изпълнителен лист преди
изтичането на петгодишния давностен срок през 2019 г.
Едва след изтичането му през 2020 г. подал молба за образуването на
изпълнително производство, по което по-късно през същата година били предприети
изпълнителни действия. Първоинстанционният съд обаче
приел, че за него са задължителни само разясненията, дадени с диспозитива към Тълкувателно решение № 2 от 2015 г. по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, не и с мотивите
към него. По аргумент за противното от т. 14 на диспозитива
на тълкувателното решение намерил, че молбата за издаване на изпълнителен лист
съставлява действие по предприемане на принудително изпълнение и съответно
прекъсва течението на погасителната давност, когато притезанието
е установено със съдебно решение. Въззивницата-ищца
намира тези изводи на първостепенния съд за незаконосъобразни и противоречащи
на т. 10 от въпросното тълкувателно решение, както и противоречащи на трайната
съдебна практика на ВКС и останалите съдилища по същия материалноправен
въпрос. Излага доводи, че отправянето на молба до съда за издаването на
изпълнителен лист всъщност не може да се квалифицира като действие на
принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Намира позоваването
на т. 14 от съответното тълкувателно решение, направено от първата инстанция,
за неотносимо към предмета на разглежданото дело.
Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление *** (въззиваем-ответник). С писмено
изявление за хода на устните състезания пред въззивния
съд иска предявените искове да бъдат уважени изцяло като доказани по основание
и размер. Но в същото време оспорва въззивната жалба
като неоснователна и недоказана и противоречаща на наличната съдебна практика
по подобни въпроси и иска от въззивния съд да остави
в сила обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Претендира разноски, оспорва разноските за адвокатско възнаграждение на
насрещната страна и прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският градски съд направи следните фактически
и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
от заинтересовано лице чрез надлежно
упълномощен процесуален представител.
Представен е документ за внесена държавна такса в необходимия размер. По тези
съображения въззивната жалба е процесуално допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно. Според
разбирането на настоящия съдебен състав пропускът на първостепенния съд да
посочи правното основание на предявения иск в обжалваното решение не прави
същото недопустимо, щом като правното основание все пак е посочено в мотивите
към него. Относно правилността на обжалваното решение въззивният
съд е обвързан от изложените от въззивника доводи и
приема следното.
Предмет на делото е предявен от въззивницата-ищца отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията с въззиваемия-ответник, че паричното задължение за
заплащането на деловодни разноски в размер на 868 лева и 16 стотинки, за която
е бил издаден изпълнителен лист по гр. дело № 43925 по описа на Софийския
районен съд, 31-ви състав, за 2013 г., е погасено по давност и ответникът няма
правно на принудително изпълнение за същото вземане (според изменението на
искането, направено с молбата на л. 26 от първоинстанционното
дело).
Страните във въззивното
производство не оспорват фактическите изводи на първоинстанционния
съд, които се подкрепят и от приложеното за послужване гр. дело № 43925 по
описа на Софийския районен съд, 31-ви състав, за 2013 г., и заверения препис от
изп. дело № 20208580400344 по описа на частния
съдебен изпълнител У.Д., рег. номер 858, ареал на действие Софийския градски
съд, че спрямо въззивницата-ищца е било установено с
влязло в сила решение по цитираното съдопроизводство съществуването на парични
задължения, свързани с доставянето на топлинна енергия, в полза на въззиваемия-ответник. С въпросното решение № I-31-117 от 26. 05. 2014 г. освен това 31-ви
състав на Софийския районен съд осъдил въззивницата-ищца
да заплати в полза на въззиваемия-ответник сторените
от последния деловодни разноски в размер на 868 лева и 16 стотинки. Въззивницата-ищца подала искане по чл. 248 ГПК за изменение
на това решение в частта за разноските (наименовано „въззивна жалба“),
което 31-ви състав на Софийския районен съд с определение без номер от 04. 07.
2014 г. оставил без уважение. Въззивницата-ищца
атакувала определението на 31-ви състав на Софийския районен съд с частна
жалба, но с окончателно определение № 24214 от 14. 11. 2014 г. по в. ч. гр.
дело № 17986 по описа за 2014 г. I състав на
Софийския градски съд оставил частната жалба без уважение. Така решението на
31-ви състав влязло в сила в частта за разноските на 14. 11. 2014 г. От този
момент е започнало течението на погасителната давност за присъдените в полза на
въззиваемия-ответник деловодни разноски.
В исковата молба въззивницата-ищца
се позовава на изтеклата в нейна полза обща петгодишна погасителна давност.
Тази обща петгодишна погасителна давност е обсъждана и от първостепенният съд в
мотивите към обжалваното решение с позоваване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, макар и
решението на съда в частта за разноските да има характера на определение. С въззивната жалба не са въведени доводи във връзка с
приложението на друг давностен срок. При това
положение погасителната давност за задължението за деловодни разноски би изтекла
на 14. 11. 2019 г., освен ако не бъде установено, че нейното течение е било
прекъснато или спряно преди това. От постъпилите доказателства се установява,
че единствените осъществено от въззиваемия-ответник
действие преди 14. 11. 2019 г. е подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист на 15. 10. 2019 г. Изпълнителното производство е било
образувано след 14. 11. 2019 г.
При така установената фактическа
обстановка въззивницата-ищца излага доводи за
неправилност единствено на правния извод на първостепенния съд, че молбата за
издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение
съставлява предприемане на действие по принудително изпълнение по смисъла на
чл. 116, б. „в“ ЗЗД, което е прекъснало течението на погасителната давност. Във
връзка с това оплакване въззивният съд приема
следното.
С т. 10 от диспозитива
на Тълкувателно решение № 2 от 2015 г. по тълк. дело
№ 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС беше разяснено, че новата погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Освен беше обявено изгубило сила
Постановление на Пленума на ВС № 3 от 1980 г., според което изпълнителното
производство съставлява съдебен процес по смисъла на чл. 115, б. „ж“, през
време на който погасителната давност за вземането не тече. В разглеждания
случай проблемата за действието на т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 2015 г.
по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС във
времето не стои, защото изпълнителното производство е било образувано след
датата, на която въззивницата-ищца твърди, че
погасителната давност е изтекла.
В мотивите към т. 10 от тълкувателното
решение ВКС разясни, че изпълнителното производство не може да съществува само
по себе си, а само доколкото чрез него се осъществяват един или повече
изпълнителни способи. Течението на погасителната давност се прекъсва с
предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и други, назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и други. Подаването на молба за издаването на изпълнителен лист
не е изрично споменато действие в мотивите към т. 10 от тълкувателното решение,
макар и да стои логически най-близо до образуването на изпълнително дело, за
което се разяснява, че не съставлява изпълнително действие.
От друга страна, молбата за издаване на
изпълнителен лист е обсъдена в диспозитива на т. 14
от същото тълкувателно решение, според който „Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на
действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД“. Диспозитивът на тълкувателното решение по тази точка строго
формално погледнато се отнася единствено до производството по издаване на
изпълнителен лист на т. нар. несъдебни изпълнителни основания при действието на
ГПК (отм.). Според мотивите към същата точка на тълкувателното решение „От тази разпоредба може да се направи
извод, че след като законодателят не урежда прекъсване на давността със
започването на производство, в което длъжникът участва, още по-малко би могъл
да уреди прекъсването й със започването на производство, в което длъжникът не
участва и няма как да узнае за него, освен при започването на друго
производство – това за принудително изпълнение“. При това положение следва да
се приеме, че разясненията, дадени с диспозитива на
т. 14 от тълкувателното решение, могат да бъдат отнесени и към производството
за издаване на изпълнителен лист по чл. 405 – 406 ГПК (действащ). В това
производство длъжникът не участва (чл. 405, ал. 1, изр. второ ГПК) също както
той не участва и в производството по издаване на изпълнителен лист въз основа
на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.).
Относно правното естество на
производството по издаване на изпълнителен лист съгласно действащия ГПК бяха
дадени разяснения и с т. 3 от мотивите към Тълкувателно решение № 5 от 2018 г.
по тълк. дело № 5 от 2015 г. относно обжалваемостта на разпореждането за издаване на
изпълнителен лист. Според тези мотиви „При
произнасяне по искане за издаване на изпълнителен лист, проверката, която дължи
компетентният съд, е относно правото за принудително изпълнение в полза на
соченото като кредитор лице и срещу посочения длъжник по изпълняемото
право, установено в съответното изпълнително основание. В производството по
издаване на изпълнителен лист проверката относно наличието на ликвидно и
изискуемо притезание е ограничена, предвид формалната
доказателствена сила на подлежащите на принудително
изпълнение съдебни или арбитражни актове, с която последните удостоверяват изпълняемото право. Производството по издаване на
изпълнителен лист е друго, различно от исковото производство. При произнасяне
по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при реализиране на предвидената в чл.
407, ал. 1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност
на постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен
спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за
наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който
е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт, с
характер на разпореждане, не се ползва със сила на пресъдено
нещо нито относно изпълняемото право, нито по
отношение правото на принудително изпълнение“.
Цитираните тълкувателни актове (диспозитиви и мотиви към тях) създадоха основа за казуална съдебна практика, която приема, че производството
по издаване на изпълнителен лист е „друго,
различно от исковото производство“, че то няма характера на „съдебен процес относно вземането“ по
смисъла на чл. 115, б. „ж” ЗЗД и не е основание за спиране на давностния срок. То не е и „изпълнително действие“ с ефект да прекъсне давността съгласно чл. 116
б. „в” ЗЗД, тъй като се развива преди изпълнителния процес и има за цел да
подготви предприемането на принудително изпълнение. Постановяваните в това
производство съдебни актове не са от естество да преклудират
нито правото на защита на неудовлетворения кредитор срещу неизправен длъжник,
нито правото на защита на претендирания длъжник срещу
привиден кредитор. Поради това и молбата по чл. 405, ал. 1 ГПК, с която се
сезира съдът в производството по издаване на изпълнителен лист, респ. жалбата
срещу разпореждането за отказ да се издаде изпълнителен лист, не могат да се
зачетат за действия, прекъсващи давностния срок за
вземането, тъй като то не е предмет на спор. Те не са и действия за
принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ГПК – решение № 141,
постановено на 17. 07. 2019 г. по гр. дело № 3152 по описа на ВКС, III г. о., за 2018 г. и определение № 2166, постановено
на 14. 07. 2023 г. по гр. дело № 48 по описа на ВКС, III
г. о., за 2023 г.
Решаващият правен извод на
първостепенния съд за отхвърляне на предявения отрицателен установителен
иск, че молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила
съдебно решение (всъщност съдебното решение има характера на определение в
частта за разноските) противоречи на цитираната съдебна практика. Дори и да се
приеме тезата на първата инстанция, че мотивите към тълкувателните актове на
ВКС не са задължителни, това не освобождава съда от задължението да изложи собствени
убедителни контрамотиви съобразно т. 7 от диспозитива на Постановление на Пленума на ВС № 1 от 1953
г. защо според него искането за издаване на изпълнителен лист съставлява
действие на принудително изпълнение в противовес на аргументите от цитираната
съдебна практика. В дадения случай първата инстанция обаче се е задоволила да
изрази лаконично само дискусионната теза, че мотивите към тълкувателните актове
не са задължителни. При това положение не може да се приеме да е налице
основание за отклонение от подробно обсъдената съдебна практика. Възприемайки
изложените в нея аргументи, въззивният съд приема, че
подадената от въззиваемия-ответник молба за издаване
на изпълнителен лист не съставлява предприемане на действие по принудително
изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Следователно погасителната
давност не е била прекъсната с нея и е изтекла на 14. 11. 2019 г. Предявеният
отрицателен установителен иск е основателен.
В обобщение, въззивният
съд намира, че следва да отмени обжалваното решение и вместо това да уважи
предявения иск.
Разноски. При
този изход на делото въззивният съд следва да присъди
в полза на въззивницата-ищца сторените от нея
деловодни разноски.
В първоинстанционното
производство ищцата е сторила разноски за държавна такса за разглеждането на
исковата молба в размер на 50 лева и адвокатско възнаграждение, уговорено и
реално заплатено в размер на 300 лева. Възражението на ответника по чл. 78, ал.
5 ГПК е неоснователно, защото размерът на адвокатското възнаграждение не
надхвърля нормативноустановения минимум по чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така на ищцата следва да бъде присъдена сума в размер общо 350 лева.
Във въззивното
производство въззивницата е сторила разноски за
държавна такса в размер 25 лева и уговорено и реално заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, защото размерът на адвокатското възнаграждение не
надхвърля нормативноустановения минимум по чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така на ищцата следва да бъде присъдена сума в размер общо 325 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 20244533, постановено на 05. 11. 2020 г. от Софийския районен
съд, 125-и състав, по гр.
дело № 36417 по описа за 2020 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 439, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс в отношенията между въззивницата-ищца П.К.К. с ЕГН **********,
постоянен адрес *** и въззиваемият-ответник „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление ***, че правото на принудително изпълнение
на паричното задължение за заплащането на деловодни разноски в размер на 868 лева и 16 стотинки, за което е бил
издаден изпълнителен лист по гр. дело № 43925 по описа на Софийския районен
съд, 31-ви състав, за 2013 г., не съществува поради изтичането на погасителната
давност.
ОСЪЖДА
въззиваемият-ответник „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление ***, да заплати в полза на „въззивницата-ищца П.К.К. с ЕГН **********,
постоянен адрес *** сумата в размер на 350
лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата 325 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.