РЕШЕНИЕ
№ 6
гр. Русе,
23.02.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд -
Русе, VI-ти състав, в публично заседание на шестнадесети
февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при
секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА като
разгледа докладваното от съдия ДИМИТРОВА адм.
дело № 30 по описа за 2021
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Г.М.Н. *** чрез адв.
Г.Т. *** срещу Решение № Ц1040-17-67/10.12.2020г. Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е
потвърдено Разпореждане № 171-00-4208-3/27.10.2020 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица по чл. 54ж ал.1 КСО вр.
чл.11 параграф 3 б.“а“ и чл.65 параграф 2 от Регламент 883/2004ЕО. В жалбата са
наведени основания за незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с
него разпореждане поради нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна
на акта. Претендират се разноски по заявен списък
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Със заявление вх. № 171-00-4208/30.06.2020
г. (л. 65 от преписката) жалбоподателя Г.Н.
е поискал да получава парично обезщетение за безработица (ПОБ) от България след
последната си заетост във Великобритания/ тогава ДЧ на ЕС/,като е посочил, че
от 23.04.2020 г. е прекратено правоотношението с осигурител във Великобритания
и декларира, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава.
Посочил е, че в периода от 09.10.2014г. до 23.04.2020г. е упражнявал трудовата
си дейност при работодатели във Великобритания. Посочен е адрес на
жалбоподателя – гр. Бяла, ул. „Иван Рилски“ № 25.
Допълнително на 10.07.2020 г. Н. е
представил и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 63 от преписката), в
която е посочил като последен период на заетост периода от 06.08.2018 г. до 23.04.2020
г. във Великобритания , където е работил като наето лице, като съпругата му и
детето му са живели в държавата на заетост. Посочил е, че преобладаващата част
от роднините му са живели в България, притежава собствено жилище и преобладаващата
част от социалните му контакти също са в България и възнамерява трайно са се
установи в страната.
Жалбоподателят е представил на
13.08.2020г. в ТП на НОИ-Русе преносим документ U1 с потвърдени шест осигурителни
периода ,последните от които 21-05.2014г.-23.04.2020г. ,както и причина за
прекратяване на заетостта –изтичане срока на договора и осигурителен доход за
времето 09.10.2014-04.08.2018гвкл. и 06.08.2018- 24.03.2020г вкл / л.35-39 от преписката/
С разпореждане № 171-00-4208-1/21.07.2020
г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. 42
от преписката) на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане
на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно с мотив, че
поради упражняване на трудова дейност в друга държава членка на ЕС се изчаква
получаване на СЕД U002
и СЕД U004
от чужда осигурителна институция. По административната преписка липсват данни
посочените документи да са получени.
На 26.10.2020 г. е издадено
Разпореждане № 171-00-4208-2, с което ръководителят на осигуряването за
безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по
заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен по
електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС СЕД
Н006, издаден от компетентната институция на Великобритания, за уточняване на
пребиваването по смисъла на европейските регламенти на социалната сигурност.
По делото няма спор, а това се и потвържава от преносим документ U1, че през периода на трудова заетост
15.02.2009-23.04.2020г., Н. е бил осигурено лице във Великобритания, като в
документа т.6.2 е посочено,че не е получил обезщетение за безработица и няма
право на такова./ л.59/
Същият се е регистрирал в като
безработен в Агенцията по заетостта веднага след завръщането си в България на 04.05.2020г.
/л. 15 от делото и неоспорена от ответната
страна/
Няма спор, че във и връзка с
уточняване на държавата по постоянно пребиваване на жалбоподателя от английската
компетентна институция е изискана допълнително информация, която е предоставена
със структуриран електронен документ СЕД H006 / л.32/ . В документа компетентната
институция на Великобритания е удостоверила, че жалбоподателят е живял на адрес
във Великобритания, като адреса е определен от компетентната институция на
Великобритания като държава на пребиваване и ,че е работил в периода
21.05.2014-23.04.2020г.
Формулярът не съдържа информация за
семейното положение на жалбоподателя за времето на пребиваването във
Великобритания, но по делото не е спорно, че детето от брака му е родено във
Великобритания на 23.01.2017г. / представен акт за раждане /
След получаване на гореописаната
информация ръководителят на осигуряването за безработица е издал Разпореждане №
171-00-4208-3/27.10.2020 г. (л. 45 от преписката), с което на основание чл.
54ж, ал. 1 във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 е отказал на Н. отпускане на парично обезщетение за безработица. В
мотивите на разпореждането се посочва, че според получения СЕД Н006 и съгласно
чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 българската институция (НОИ) не е
компетентна да предостави парично обезщетение за безработица по българското
законодателство, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските
регламенти в областта на социалната сигурност е в държавата по последна заетост
– Великобритания като това се потвърждавало и от информацията, съдържаща се в
СЕД Н006.
Г.Н. е оспорил издаденото
разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Русе, който с оспореното в
настоящото производство решение, го е потвърдил. Доводите, развити от
жалбоподателя са, че от 2020 г., след прекратяване на трудовата му заетост във
Великобритания, се е върнал в България за постоянно заедно със семейството си. Съпругата
му е започнала работа в гр.Бяла / представен е трудов договор, регистрационна
карта като безработен, актове са собственост, служебна бележка, че детето е записано
на детска градина в гр.Бяла/. Започнал е обучение в РУ „Ангел Кънчев“ Постоянният и настоящият му адрес е в гр.Бяла,
където освен притежаван имот, закупен през 2016г. е придобил и други на
1.10.2020г. , в който живее със семейството си.
В хода на производството пред горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП –
Варна, офис Русе (л. 15 от преписката) дали Г.Н. и съпругата му са плащали
данъци в Република България върху доходите си от последната заетост за периода
от 2009-2020г. В отговор приходната администрация посочва, че Н. не е подавал
годишни данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2009-2020г.,
предоставена е информация за регистрираните трудови договори в периода
2009-2014г. Изискана е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и
излизане в/от България на Н. и членовете на неговото семейство за времето на
неговата последна заетост във Великобритания (л. 17 от преписката). От предоставената
информация се установява, че за времето от 2001-27.04.2020г. Н. и семейството
му са се завръщали през май 2011г, юни 2017г, юни 2018, , юли 2019г. , като
престоят им през 2018г и 2019г. между две – три седмици
Мотивите, с които горестоящият
орган е отхвърлил жалбата на Н. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане
за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и
чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във
връзка с данните от получения от Британската институция СЕД Н006.
Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна
заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Великобритания,
както и че завръщането му в България не представлява завръщане в държавата по
пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта във
Великобритания, поради което компетентна по отношение на паричното обезщетение
за безработица се явява именно тази държава. Обсъдени са справките за
задграничните пътувания и е направен извод, че семейството на жалбоподателя е
престоявало за кратко в България, като и преобладаващата част от роднините му
също били извън България. Позовава се на информация от НАП ,че Н. не е подавал
декларации и не е внасял данъци в България в периода 2014-2020г.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя лично на 23.12.2020 г.,я жалбата е подадена на
04.01.2021г.
От така установеното фактическо положение съдът достигна до
следните правни изводи:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт
съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Оспореното решение е издадено от
материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е предписаната от закона писмена
форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни
основания. При издаването му са спазени административно производствените
правила. Административният орган в съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значения на случая, като по този начин е изпълнил
задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства относими към конкретния случай, но при
анализа им е достигнал до неправилни и необосновани правни изводи, в
противоречие с материалните разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът е от правен характер и се свежда до
определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично
обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била
на територията на Великобритания.
Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат
спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от
съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"). Персоналният
обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда,
че настоящият регламент
се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци,
които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че Н. е гражданин на Република България, т.е.
на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно
и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В
буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
каквато е била настоящата жалбоподателка и това правило гласи, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една
държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че: a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези
обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това,
работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения
за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва
да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на
държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол,
установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази
държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията,
ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата,
когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва
за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало,
при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата
продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право
съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или
институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е Великобритания. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо
на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение
на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където
се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като
временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за
определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Както бе
посочено в член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави
разграничение между "пребиваване" и "престой".
В изготвения
съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно
пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези
определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004,
последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи
коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по
социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни
държави членки.
Съгласно
правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата
по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка
по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно
пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече
от една държава- членка. В наръчника, изготвен съвместно от държавите членки, се разглеждат специфичните критерии, които
трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно
пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските
връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната
държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където
обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. То
се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987 / 2004) и
въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните
факти. В чл. 11, § 1 от Регламент № 987 / 2004 е въведено само примерно
изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически
установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на
лицето. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.
Наръчникът
предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно
определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или
командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за
които е характерна голяма мобилност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при
определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
Неоснователно
ответникът възразява, че разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009
намира приложение единствено при различия в становищата на институциите на две
или повече държави-членки относно определяне на пребиваването, и в случая е
неприложима, доколкото според ответника такова различие не е налице, тъй като английската
институция била посочила, че Великобритания
е държавата на пребиваване на
жалбоподателя и българската институция, в лицето на НОИ, също счита така. Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на
които държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице.
Видно от съдържанието на оспорваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе,
въпреки становището си за неприлжимост на чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009, ответникът е аргументирал тезата си, че България не
е държавата на пребиваване на жалбоподателя именно разглеждайки критериите по
цитираната разпоредба, т.е. приложил е точно тази норма.
В
случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното
в СЕД Н006 от компетентна институция
само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на
пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр
е налице единствено посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е
бил регистриран за времето на престоя си във Великобритания , е определен по
вид като „държава на пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други
данни в СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната
дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не
би могло да се стигне до извод, че английската институция е извършила преценка
за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл.
11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от
представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен
на социално-осигурителна информация между България и ЕС“ (л. 32 от преписката),
която в полето „Вид адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“, не може
да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и
причините за избирането на именно тази опция.
В
изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в
никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това
да се приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от
Великобритания СЕД Н006 за да приеме, че според него Великобритания е
удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който е живял
жалбоподателят е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност до 23.04.2020
г. и от него не може да се прави извод, че същият е пребивавал там трайно. Още
повече ,че във формуляра U 1 са
посочени периоди с прекъсване, начиная от
15.02.2009г.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф
1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но —
от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно
приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай
трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на
цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че
нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на
адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото
на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат
изследвани всички относими за случая критерии и едва
след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В случая
ответния административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, §1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некоресподниращи със съдържанието й
изводи. Така например от НАП е изискана информация за заплатени данъци върху
доходите на жалбоподателя. При положение, че по делото не е спорно, че
жалбоподателят не се явява командировано лице, както при липса на данни да е
осъществявал дейност едновременно и на територията на България, очаквано
получената информация е, че Георгиев не е подавал за процесния
период 2009 г. -2020 г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащал
данъци върху доходите си в България, докато за част от периода 2009-2014г. е
налице информация за авансово удържани данъци. Тази информация обаче не води до
извод, че центъра на жизнените му интереси, който е основният показател за
определяне на мястото на обичайно пребиваване е държава, различна от България.
По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина не води до извод, че
държавата на пребиваване е Великобритания. Освен това данните за задграничните
пътувания явно са и непълни, след като информацията е ,че на 01.05.2011 в
19,21ч е излязъл от България, като на същата дата в 22,28ч се е завърнал, а за
времето след това до 2018г и 2019г няма данни кога е напускал страната, макар
че се е завръщал и през юни 2017г.,2018г и 2019г. Същата непълнота на данните
се наблюдава и в справките за задгранични пътувания на братята и сестрите му и
на другите членове от семейството.
Очевидно е, а
и не се спори от страните, че Н. е упражнявал трудова дейност като наето лице във
Великобритания за процесния
период и извършването на тази дейност безспорно е налагало той да живее там,
при което се е завръщал в България. Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по
смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето,
като вече се посочи не предопределя пребиваването, а е само един от критериите,
въз основа на които то се определя. Пребиваването му в Англия е свързано
единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката на
семейството му.
В тази връзка
следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на
член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното
поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“. Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване. Напротив, в т. 3 от диспозитива на това
решение изрично е посочено, че за
целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя
в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
Само
за пълнота на изложението съдът намира за нужно да посочи, че не споделя
становището на административния орган за приложимост към случая на чл. 64 от
Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 56 от Регламент (ЕО) № 987/2009
институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало
спрямо работника, е длъжна да информира институцията по мястото на пребиваване,
дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент. Видно от съдържанието на
представения по делото формуляр U1 (т. 6 от него), компетентната институция на Великобритания
не е отбелязала за жалбоподателя да е налице право на обезщетение за
безработица на основание чл. 64 или по чл. 65, §5, б. „б“ от регламента
Намерението
на лицето, видно и от декларацията, попълнена от Н., както и от допълнителните
доказателства, представени от него, относно определяне на пребиваването му, във
връзка с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сочат,
че той и семейството му възнамерява да се установи трайно в Република България.
Това обаче не е взето предвид от АО, а последният е подходил едностранчиво,
ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този
начин е отказал отпускане на обезщетение за безработица.
От представеното от оспорващият нотариални актове
са собственост е видно, че е придобит по време на брака през 2016г. имот УПИ
със жилищна сграда от 140 кв.м. и допълнителни постройки, а през 2020г. са
придобити още имоти. Не е оспорено, че жалбоподателят е решил да продължи
образованието си в България, детето е записано на детска градина, съпругата му
е започнала работа, липсва промяна на настоящ и постоянен адрес и следва извода, че мястото на обичайно
пребиваване на оспорващия е в Република България, в гр. Бяла , където е
настоящият и постоянният му адрес, където живее и семейството му – детето, съпругата,
нейните и неговите роднини.
В периода на
заетост във Великобритания, оспорващият е бил на територията на страната, но
времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на
трудово правоотношение, и не покрива
критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно
пребиваване".
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването
на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно
лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка
по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
По делото
обаче няма спор, че оспорващият не е пограничен работник и е бил напълно
безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във
Великобритания. Безспорно установено е, че оспорващият не продължава да
пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава Великобритания,
която вече не е член на ЕС, на чието законодателство за последно е бил
подчинен, за това същият не се е
регистрирал, не се е поставил на разположение на службите по заетостта в
държавата по пребиваване за времето на трудова заетост- Великобритания, а се е
регистрирал в Р България, където се е завърнал трайно и където обичайно
пребивава.
При безспорното наличие на завършен
период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на
ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин,
изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО №
883/2004г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да
бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при
определяне на обезщетението в държава членка на ЕС
В този смисъл е и т. 3 от
Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно -
законодателството на Република България. Именно Р България се явява компетентна
държава. Обезщетението за безработица, претендирано
от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това.
Съдебната практика изразена в Решение №
12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; решение №
222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г. по
описа на ВАС, шесто отд.; решение № 1645/06.02.2019
г. по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто
отд.; решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и решение № 10291/03.07.2019 г. по адм.
дело № 15067/2018 г. по описа а ВАС, шесто отд., също
е еднозначна по спорния въпрос.
Като
е достигнал до противоположен извод административния орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и
потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица
в ТП на НОИ – Русе, а административната преписката да бъде върната на
длъжностното лице издало разпореждането за ново произнасяне по същество, при
което относно определяне приложимостта на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 следва да се имат предвид
мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя на
жалбоподателя за присъждане на разноски е основателно и Националния
осигурителен институт (на основание §1, т. 6 от ДР на АПК) следва да заплати на
жалбоподателя разноските по делото, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК – 500,00 лева за възнаграждение на
адвокат и 10,00 лв. д.т. Възражението за прекомерност на разноските е
неоснователно. В чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е определен минимум от 350лв.
Изплатеното по договора за защита и съдействие възнаграждение в размер на претендираните 500лв. не е прекомерно като се има предвид
правната сложност по приложението и тълкуването на правото на ЕС и положената
активност от страна на процесуалния представител.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № Ц1040-17-67/10.12.2020г. Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е
потвърдено Разпореждане № 171-00-4208-3/27.10.2020 г. на ръководителя на
осигуряването за безработица, с постановен в него отказ с за отпускане на
парично обезщетение за безработица по заявление от Г.М.Н. вх. № 171-00-4208/30.06.2020 г
Връща преписката на Ръководителя на
осигуряването за безработица за ново произнасяне по заявление от Г.М.Н. вх. № 171-00-4208/30.06.2020 г. съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт гр. София да заплати на Г.М.Н. *** , ЕГН ********** сумата от 510 лева, представляващи разноски по делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване
СЪДИЯ: