Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 05.11.2019 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на десети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от
съдия Кордоловска гр. дело № 15312 по описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 459124 от 26.07.2018 г. по гр.дело № 79045/2017 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 168 състав съдът е признал за установено, че С.Б.Д.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, офис 4 на
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79,
ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД сумата 2 200 лева – главница по Договор за кредит
„Бяла карта“ от 13.07.2013 г., ведно със законната лихва, считано от подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК - 31.07.2017 г. до окончателното плащане на
сумата и на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 567,54 лева - законна лихва за забава върху главницата за периода от
16.01.2015 г. до 30.07.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 52436/2017 г. на СРС, 75
състав, като е отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата
204,40 лева - договорна лихва по чл. 9, ал. 1 от договора за периода от
16.07.2013 г. до 06.09.2013 г. и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за
сумата 231 лева - договорна лихва по чл.10 от договора за периода от 06.08.2013
г. до 06.09.2013 г. като погасени по давност, иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 92 ЗЗД за сумата 400,86 лева - такса револвинг за периода от 06.08.2013 г.
до 06.09.2013 г., иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 100 лева - такса разходи за събиране и иска по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от
755,61 лева като неоснователни.
Със същото решение С.Б.Д. е осъдена
да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 327.23
лева - разноски по делото, а „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да заплати на С.Б.Д. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 274,44 лева - разноски по делото.
Недоволна от решението, с което установителният иск при
квалификацията на чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД е уважен
за сумата 2 200 лева – главница по договор за кредит „Бяла карта“, е останала ответницата С.Б.Д., която в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно,
незаканосъобразно, като останали недоказани в първоинстанционното производство
сумите, които ищецът претендирал с договора. В жалбата се поддържа и се развива
подробно единствения довод, че вземането не е станало предсрочно изискуемо.
Представя се решение от 22.03.2017 г. на САС по гр.д.№ 304/2017 г., което касае
договор за банков кредит, а не за потребителски. Искането й към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да се
признае за установено недължимост на сумите по отношение на ищцовото дружество.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „А.з.с.н.в.“
ЕАД, оспорва
въззивната жалба по съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1
от ГПК писмен отговор от 19.10.2018 г. По-конкретно се поддържа, че не е
необходимо да се обявява предсрочна изискуемост на целия кредит, тъй като видно
от представеното по делото приложение към момента на сключването на договора за
продажба и прехвърляне на вземания вземането е било изискуемо. Претендира
разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно
изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави следното:
Предявения пред първоинстанционният
съд иск е установителен при правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за
признаване на установено по отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумата
по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 21.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 52436/2017 г. по
описа на СРС, 75 състав.
Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414,
ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против издадената в полза на ищеца
заповед за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за
ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява
процесуално допустимо.
Правото си на
кредитор на спорното вземане ищцовото дружество извлича от представения по
делото договор за кредит „Бяла карта“ № 400543, от който се установява, че
ответникът в качеството му на кредитополучател е получил в заем от кредитора „И.А.М.“
АД сумата 2 200 лева, като ответницата не оспорва усвояването на тази сума. Липсват
и доказателства сумата да е върната. Задължението за главница е станало
изискуемо при настъпил падеж за плащане на 05.08.2013 г., тъй като съгласно уговореното в договора дата на плащане на
първата минимална погасителна вноска е 5-то число на месеца, следващ месеца, в
който е извършено усвояването на кредита.
Настоящият съдебен
състав намира за неоснователно направеното от ответника възражение, че
предсрочната изискуемост не е породила действие спрямо нея, тъй като
волеизявлението на кредитора, не е достигнало до длъжника. Това е така, тъй като доколкото страна по
процесния договор е небанкова институция, в конкретната хипотеза не намира
приложение т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК относно момента на настъпване на
предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит и не е било
необходимо за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита да е налице упражнено
от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Процесният договор
за кредит не е договор за банков кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ, а носи
характеристиките на потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Още повече,
че в настоящият случай процесния договор е сключен без определен срок.
Предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на изявлението не са били изискуеми. Т.е предсрочна изискуемост
представлява възможност за кредитора да иска изпълнение на парично задължение
преди да е настъпил неговия падеж, когато той е бил определен, докато в
конкретния случай този момент вече е бил настъпил.
В настоящия случай
разрешеният кредитен лимит е бил усвоен на няколко пъти през месец юли 2013 г.
Съгласно условията на договора до 5-то число на месеца, следващ месеца на
усвояване на кредита кредитополучателят следва да върне усвоената главница
ведно с лихвата, начислена на основание чл. 9, ал. 1 от договора. Ако не го
направи и продължи да ползва кредита след 5-то число на съответния месец
кредитополучателят дължи такса револвинг в размер на 8% от усвоения размер. Ето
защо падежът на цялото задължение от 2 200 лева ведно с начислената
възнаградителна лихва по чл. 9, ал. 1 от договора е настъпил на 05.08.2013 г.,
след която датата ответникът е изпаднал в забава. Липсата на плащане на цялата
сума на падежа или на минимална погасителна вноска е довела до начисляването на
лихва в увеличен размер от 15% и такса револвинг за периода от 06.08.2013 г. до
06.09.2013 г. Договорената между страните месечна минимална погасителна вноска
в размер на 15% от максималния размер на кредита, но не повече от общото
възникнало задължение към 1-во число на съответния месец, платима от 1-во до
5-то число на месеца, представлява възможност за погасяване на задължението на
кредитополучателя, което вече е станало изискуемо. Това се установява и
от уговореното между страните в чл. 3, ал. 4 от договора, че датата на плащане
на всяка една минимална погасителна вноска от 1-во до 5-то число по време на
действие на договора, ако през предходния месец кредитополучателят е усвоил
кредита и не е погасил задълженията си изцяло до тази дата.
Ето защо при
неплащането на пет минимални погасителни вноски, след като е усвоен целия
кредитен лимит, кредиторът макар и да се позовава на предсрочна изискуемост в
действителност е поканил кредитополучателя да плати всички дължими по договора
суми, включително и допълнително начислените поради липсата на плащане по
кредита, като от този момент - 06.02.2014 г. е започнал да начислява и
обезщетение за забава.
Налице е активна
материална легитимация на ищеца, произтичаща от договора за прехвърляне на
вземания от 07.11.2014 г. Цесията е проявила своето действие съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното
към исковата молба уведомление. В установената съдебна практика е възприето
становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по
който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то надлежно
уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника
като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска
си за изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са представени доказателства,
че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име.
Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД
предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Предвид изложеното
съдът приема, че ответницата е надлежно уведомена за цесията с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението
за цесията.
Настоящият състав
на съда споделя изводите на СРС, че главното вземане на ищцовото дружество не е
погасено по давност. При договора за кредит е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД, течащ от датата следваща настъпването на падежа,
която в настоящият случай е 06.08.2013 г. За начало на сезирането на съда
следва да се зачита момента на предявяване на заявлението - 31.07.2017 г.,
поради което по отношение на задължението за главница не е изтекъл петгодишният
давностен срок и искът правилно е уважен за пълният му предявен размер.
По възражението на
ответницата за погасяване по давност на лихвите по чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от
договора настоящият съдебен състав споделя изводите на първостепенния съд, че
същите са погасени по давност. Съгласно чл. 111, б. „в“ вземанията за лихви се
погасяват е изтичането на тригодишна давност. При липсата на твърдения и
доказателства за спиране или прекъсване на давността погасени по давност са вземанията
за лихви, начислени на основание чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от договора, тъй като се
установява по делото, че тяхната изискуемост е настъпила преди повече от три
години назад, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с който момент законът свързва настъпването на
последиците на подаване на исковата молба, т.е. три години назад от 31.07.2017
г.
По отношение на таксата
револвинг в размер на 400,86 лева, въззивния съд намира, че включена по този
начин в договора същата представлява по същество добавък към възнаградителната
лихва на заемодателя, и поради това го обогатява неоснователно, което
противоречи на принципа за справедливост в гражданските правоотношения, поради
което същата се явява противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, а предявеният иск за установяване на
нейната дължимост се явява неоснователен.
По отношение на
претенцията за сумата от 100 лева, представляваща разходи по събиране на
вземането, съдът споделя извода на СРС, че същата е недоказана в производството
пред първостепенния съд и във връзка с
това същата правилно е обявена за недължима.
Основателността на
главния иск обосновава основателност на акцесорния иск за закъснителни лихви
върху главницата, считано от изпадане на длъжника в забава - 06.08.2013 г. до
датата, предхождаща подаване на заявлението пред заповедния съд - 30.07.2017 г.
В случая обаче ищецът претендира обезщетение за забава за периода от 16.01.2015
г. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 31.07.2017 г. и предвид
диспозитивното начало в гражданския процес, размерът на закъснителната лихва
върху установената за дължима главница от 2 200 лева за претендирания от ищеца
период възлиза на 567,54 лева. Следователно искът с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД правилно е уважен за тази сума.
В упражнение
на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
обжалваното решение.
С оглед изхода на делото на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените в настоящото
произвоство разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25 НЗПП.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 459124 от 26.07.2018 г. по гр.дело № 79045/2017
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав.
ОСЪЖДА
С.Б.Д., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес
на управление:***, офис 4 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25 НЗПП сумата
от 100 лева - разноски в производството за юрисконултско възнаграждение.
Решението не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.