№ 2689
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Петя Попова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20231100510233 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Д. И. Б., с която се обжалва решение №
11660 от 04.07.2023 г., постановено по гр. дело № 14129/2023 г. на СРС, 37 състав.
Решението се обжалва изцяло.
В жалбата се твърди допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в
нарушаване правото на защита на ищеца поради провеждане на открито съдебно
заседание в негово отсъствие, както и допуснати нарушения на материалния закон и
необоснованост.
В открито съдебно заседание въззивникът, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения. В хода на
устните състезания пледира за основателност на въззивната жалба. Претендира
разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ответник И. Д. Б., чрез
упълномощената Цв. П. от САК, е подал отговор на въззивната жалба, с който я
оспорва по подробно изложени съображения.
В открито съдебно заседание въззиваемата страна, чрез представителя си по
пълномощие поддържа отговора на въззивната жалба. Не сочи доказателства. Пледира
за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски и представя
1
списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното производство, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, са събрани
нови доказателства, сочени от въззивника.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща
правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване
по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. За въззивното
производство държавна такса не се дължи от въззивника на основание чл. 83, ал. 1, т. 2
от ГПК. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и
допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са били
налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на
исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил
сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Д. И. Б. е предявил срещу И. Д. Б. кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл. 144 от СК и чл. 149 от СК, за присъждане на месечна издръжка в
размер на 300 лв., считано от датата на исковата молба, както и месечна издръжка в
размер на 250 лв. за минало време – една година преди завеждане на исковата молба,
т.е. за периода от 17.03.2022г. до 17.03.2023г.
С обжалваното решение № 11660 от 04.07.2023 г., постановено по гр. дело №
14129/2023 г. на СРС, 37 състав, съдът е отхвърлил исковете, като неоснователни.
Осъдил е ищецът да заплати на ответника разноски по делото в размер от 800 лева.
Доводите във въззивната жалба касаят неправилна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства и необоснованост, респ. неправилни изводи въз
основа на доказателствата по делото.
Настоящият въззивен състав приема за изцяло неоснователни наведените с
въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Според нормата на чл.144 от СК родителите дължат издръжка на своите
навършили пълнолетие деца, ако последните не могат да се издържат от доходите си
или от използване на имуществото си, когато учат редовно в средни и висши учебни
заведения за предвидения срок на обучение, до навършване на двадесетгодишна
възраст при обучение в средно и на двадесет и пет годишна възраст при обучение във
висше учебно заведение, при условие родителите да могат да я дават без особени
затруднения.
Между страните не е спорно и се установява от представеното пред СРС
заверено копие на удостоверение за раждане серия УС-0, № 534319/16.12.2002 г.,
издадено въз основа на Акт за раждане № 1457/16.12.2002г., че въззиваемият И. Д. Б. е
баща на въззивника Д. И. Б., който е роден на ******* и не е навършил двадесет и пет
годишна възраст. Пред районния съд е представено уверение № 5064 от 20.09.2021 г.,
2
въз основа на което се установява, че през учебната 2021/2022 г. въззивникът е записан
за студент в първи курс в СУ „Св. Кл. Охридски“, гр. София, редовна форма на
обучение, държавна поръчка, специалност Изобразително изкуство. Отразено е, че по
учебен план следва да се дипломира през м. юни 2025г. Записан е и като студент втори
курс през учебната 2022/2023г., а през 2022г. е реализирал доходи, както от трудово
правоотношение, така и от хонорари, изплатени от Малък градски театър „Зад канала“.
От събраните в първата инстанция актове за гражданско състояние се
установява, че на 05.04.2008г. И. Д. Б. е сключил гр. брак с Д.а И.а В. (приела
фамилията Б.а), а двамата са родители на две ненавършили пълнолетие деца - С. И.а
Б.а, родена на *******г. и А. И. Б., роден на 22.11.2009г.
Страните спорят дали възможностите на въззиваемия И. Д. Б. му позволяват без
особени затруднения да дава на въззивника месечна издръжка от 300 лв. Възможността
за предоставяне на издръжка по смисъла на чл. 144 от СК предпоставя по-широка
материална възможност, при която даването на издръжката няма финансово да се
отразява особено на родителя, който я дава. Родителят трябва да притежава средства
над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.
От доказателствената съвкупност, събрана от първата инстанция е установено,
че за периода от м. 04. 2022г. до м. 03.2023г. И. Д. Б. е със среден осигурителен доход
от около 800 лева. Във въззивното производство не са ангажирани нови доказателства,
които да установяват различни месечни доходи на въззиваемия.
Спрямо пълнолетния въззивник, който е син на въззиваемия, задължението за
издръжка не е безусловно, тъй като по съществуваща оборима житейска презумпция
всеки пълнолетен може и следва да се издържа сам. Пълнолетният имат право на
издръжка при определени ограничения с оглед имуществото на търсещия издръжка и
имуществото на родителя от когото я търси.
От събраните във въззивното производство гласни доказателства, чрез разпита
на св. С. Д.Т. – възходящ роднина на въззивника по права линия от втора степен, се
установи, че Д. И. Б., като пълнолетен учащ има нужда от издръжка, но не е търсил
такава от ответника. Свидетелят заявява в показанията си пред съда, че: „И. не го е
търсил, а и Д. не е търсил баща си. Двамата не комуникират, а Д. не търси връзка с
баща си.“ Съдът счита за установено, че нуждата от издръжка на въззивника се
удовлетворява от другия родител, който извод следва от неоспорените показания на св.
Т. („Майката на Д. му дава издръжка по 300 лв. месечно“). Съдът не намира причина
да не кредитира показанията на свидетеля, които преценява като обективни и след като
ги съобрази с всички други данни по делото, като взе предвид и възможната
заинтересованост в полза на въззивника (арг. от чл. 172 от ГПК).
Същевременно, възрастта и работоспособността на въззиваемия не са
достатъчни, за да се приеме, че той може да дава издръжка и на пълнолетното си дете
без особено затруднение. Безусловното задължение за издръжка към двете
ненавършили пълнолетие деца С. И.а Б.а и А. И. Б. има предимство пред издръжката на
въззивника, поради което това задължение следва да бъде отчетено при преценка на
възможностите на родителя от когото се търси издръжка, след като обезпечи
финансово и собствените си нужди, да осигури издръжка и за пълнолетния си син.
Установеният осигурителен доход на въззиваемия, обичайните нужди на двете деца С.
И.а Б.а и А. И. Б., както и нуждите на самия родител, обосновават извод, че И. Д. Б.
няма възможност да отделя никакви средства за издръжката на ищеца – въззивник Д.
И. Б.. Установените доходи на бащата са необходими за неговата издръжка и за
изпълнение на безусловните алиментни задължения към двете ненавършили
пълнолетие деца, поради което не би могло да се приеме, че отделяне на средства за
3
издръжка на пълнолетния ищец може да се осъществи без особени затруднения за И. Д.
Б., т.е. без същият да се налага да променя начина си на живот. В изложения смисъл
въззивният съдебен състав приема, че доказаният доход на въззиваемия е
недостатъчен за да му осигури материална възможност да заплаща без особени
затруднения и издръжка на пълнолетния си син.
Неотносимо към спора е възражението на представителя на въззивника, че по
делото не е установено дали въззиваемият живее заедно със съпругата си и дали реално
предоставя издръжка на двете си ненавършили пълнолетие деца. Месечната издръжка
за всяко от двете деца С. И.а Б.а и А. И. Б. се дължи безусловно от техния баща ex lege
(арг. от чл. 143, ал. 2 от СК). Следва, че без правно значение за спора е дали същият
живее заедно със съпругата си и с какви средства родителите издържат децата си. При
така установения доход на И. Д. Б., след предоставяне издръжката за ненавършилите
пълнолетие деца, всеки размер на издръжката за пълнолетния въззивник би му създала
„особено затруднение“ по смисъла на приложимата правна норма.
Неоснователно е и възражението във въззивната жалба, че първоинстанционния
съд е допуснал съществено процесуално нарушение, с което е нарушил правото на
защита на ищеца по делото. Въззивният състав приема, че първостепенният съд е
допуснал процесуално нарушение, като е започнал откритото съдебно заседание преди
началния час на 26.06.2023г., който е обявен на страните. Това процесуално
нарушение, преценено след събирането и на доказателствата във въззивното
производство, не може да се определи като съществено, тъй като не води до различни
правни изводи от формираните от първата съдебна инстанция. Правото на защита на
ищеца по делото е съобразено от въззивния съд, който също има правомощие да
установява релевантните факти по спора. Събраните свидетелски показания от
въззивния съд не водят до различен извод от този, до който е достигнал и
първостепенният съд.
Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, като не
намира за необходимо да ги преповтаря. Първоинстанционното решение е постановено
при спазване на императивните материалноправни норма и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Въззивникът няма право на разноски и съдът оставя без уважение искането му.
Въззиваемата страна е заплатила адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 800 лева, съгласно отразеното в договор за правна защита и
съдействие от 25.08.2023г. и то подлежи на репариране, тъй като е заплатено в брой.
Във въззивното производство своевременно е направено възражение за намаляването
му на основание чл. 78, ал.5 от ГПК.
Въззивният съдебен състав приема за основателно възражението на
представителя на въззивника за прекомерност на платеното от въззиваемия адвокатско
възнаграждение. Производството не се отличава с действителна фактическа и правна
сложност, а спорът между страните пред въззивната инстанция е приключил в едно
съдебно заседание. По изложените съображения и на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК
съдът намалява адвокатското възнаграждение на представителя на въззиваемия на 300
лева. Съдът осъжда Д. И. Б. да заплати на И. Д. Б. разноски пред въззивната инстанция
в размер от 300 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 11660 от 04.07.2023г. по гр.
дело № 14129/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 37 състав.
ОСЪЖДА Д. И. Б., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
да заплати на И. Д. Б., ЕГН **********, сумата от 300 (триста) лева –
разноски по въззивно гр. дело № 10233/2023 г. по описа на Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д. И. Б., ЕГН **********, за
присъждане на разноски по въззивно гр. дело № 10233/2023 г. по описа на
Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5