Р Е Ш
Е Н И Е N 310
гр. С., 29.10.2020 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
С.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Радост Гърдева , като
разгледа докладваното от М. Сандулов гр.
д. N 619 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано
е решение № 826/07.08.2020 г. по гр. д. № 565/2020 г. на Районен съд
– С., с което е осъдена НЗОК, Булстат ********, със седалище и адрес на управление
гр. С., ул. „К.“ № * , да заплати на „Доктор Г.Б. – амбулатория за първична
медицинска помощ“, ЕИК *********, гр. С., ул. „С.К.“ № * , ДКЦ 2, кабинет 48,
на основание на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД сумата от 2 253,17 лв. получена въз
основа на писмена покана №
29-95-108/22.06.2017 г., за възстановяване на суми получени без правно
основание, представляваща превишение на броя/стойността на назначаваните СМД по
БЛ.МЗ-НЗОК № 3 за четвъртото тримесечие на 2016 г. и превишение
стойността на назначените МДД за четвърто тримесечие на 2016 г., с оглед
отпаднало основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от 13.02.2020
г. до окончателното изплащане, както и сумата от 687,52 лв., представляваща
разноски по делото. С решението е отхвърлен
предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение
за забавено изпълнение на сумата от 92,18 лв., представляваща лихва за забавено
плащане на главницата от 1 124,86 лв. от датата на падежа – 25.04.2019 г.,
до датата на предявяване на иска и сумата от 80,24 лв., представляваща лихва за
забавено плащане на главница от 1 128,31 лв. от датата на падежа –
03.06.2019 г., до датата на предявяване на иска, като неоснователен.
Против това решение е подадена въззивна жалба от ответната НЗОК, чрез
процесуален представител по пълномощие, с която се обжалва решението в неговата осъдителна част. Във въззивната
жалба са изложени фактическите обстоятелства и се сочи, че съдът не се е
съобразил с обстоятелството, че решение № РД –НС-04-22-1/29.03.2016 г. на
Наздорния съвет на НЗОК е обявено за нищожно, поради което действат нормите на
НРД за МД за 2015 г. В случая не е
отчетен фактът че ЗЗО е нормативен акт с по-висока степен от подзаконовия
нормативен акт и също указва, че в случаите когато изпълнителят на медицинска
помощ е получил суми без правно основание, изпълнителят е длъжен да възстанови
сумите след съставянето на протокол и даване на възможност за възражение. След
изтичането на този срок директорът на РЗОК
издава писмена покана за възстановяване на сумите, която се връчва на
изпълнителя. Твърди се, че съдът превратно
е тълкувал и нарушил императивна норма, а именно нормата на чл. 15 ал. 3 от ЗНА
и въпреки видимата законосъобразност и основателност на действията на НЗОК,
районният съд е постановил решението, с което е задължил НЗОК да заплати претендираните суми. В обобщение се иска да бъде отменено
решението и да се постанови друго, с което да бъде отхвърлен искът като
неоснователен. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Против това решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез процесуален
представител по пълномощие, с която решението
е обжалвано в частта му, с която са отхвърлени претенциите по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, като се твърди, че то е неправилно и необосновано. При забавено изпълнение
на парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната лихва от
падежа до окончателното плащане исковата претенция за лихви е основателна и
доказана по размер, поради което следва да бъде уважена и се претендира отмяна
на решението в тази част и постановяване на ново в обратния смисъл.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на втората въззивна
жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна, като съдът се е съобразил с
дадените задължителни указания в тълкувателните решения на ВКС. В процеса не е
установено дружеството да е канило НЗОК
да възстанови сумата, като твърдения за това липсват и в исковата молба, поради
което се иска да бъде оставена без уважение жалбата и се претендират разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
В с.з. за първия въззивник не се
явява представител. Постъпило е писмено становище от представител по
пълномощие, който поддържа подадената жалба.
За втория въззивник не се явява
представител. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие,
който оспорва основателността на подадената жалба и поддържа подадената от
страната.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е неправилно в едната си част, по отношени на отхвърлената претенция за лихви,
поради което следва да бъде отменено в тази част, а в останалата потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Фактическият състав, при който възниква отговорност за
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, включва
три кумулативни елемента: даване на определена вещ, парична сума или друго
имуществено благо от едно лице; получаване на престацията от друго лице; и
липса на основание за разместване на блага в правната сфера на даващия и на
получаващия. За да бъде уважен искът, в тежест на ищеца е да докаже, че е дал
имущественото благо /в случая - че процесната сума е принудително събрана чрез
извършено удържане /, а в тежест на ответника е да установи, че даването и
получаването на имущественото благо не е лишено от основание, т.е. че
съществува правно призната причина за разместване на благата, по силата на
която има право да задържи полученото. В случая с оглед приложението на чл.
195, ал. 1 АПК съдът счел, че е налице предпоставка необходима за уважаването
на предявения иск, а именно липсата на основание за удържане на претендираната
сума, тъй като Решение № РД- НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл. 54, ал. 9 и чл.
59а, ал. 6 от Закона за здравното осигуряване, издадено от Надзорния съвет на
НЗОК е подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен с Решение № 1341 от
31.01.2019 г. постановено по адм. д. № 8647/2018 г. на тричленен състав на ВАС,
което е било потвърдено с Решение № 333 по адм.д. № 6284/2019 г. на петчленен
състав на ВАС. Така съдът приел, че в настоящия
случай не е налице валидно основанието, на което ответникът е удържал исковата
сума и който правен извод обуславя уважаването на главния иск по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД като основателен.
За
да обяви нищожността на Решение №РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по
чл.54, ал.9 и чл.59а, ал.6 от Закона за здравното осигуряване издадено от
Надзорния съвет на Националната здравноосигурителна каса, обн.ДВ, бр.25 от
31.03.2016 г., съставите на ВАС са приели, че тези така общо формулирани дейности обхващат и
засягат твърде широк кръг от обществени отношения, подлежащи на законодателно
уреждане, както е предвидено в Конституцията на РБ, ЗЗО и други законови и
подзаконови нормативни актове и не на последно място с Национален рамков
договор, но са извън предоставената материална компетентност на НС на НЗОК,
поради което уреждането им с Решение №РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. води до
неговата нищожност. Съответно, имайки този фундаментален порок от момента на
създаването си, актът като нищожен не е породил правните си последици от самото
му издаване.
С разпоредбата
на чл. 195, ал. 1 от АПК е прието, че подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Законодателят прави
разграничение между отмяна и обявяване за нищожен на подзаконов нормативен акт.
Тази е причината в чл. 195, ал. 2 АПК изрично да са посочени като самостоятелни
основания, които пораждат задължение за компетентния административен орган в
определен от закона срок служебно да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на опорочен подзаконов нормативен акт. Още повече в правната теория
и практика не съществува спор относно това, че нищожният административен акт се
прогласява за такъв, а отмяна се извършва само по отношение на унищожаемите.
Погрешно е да се приема, че въвеждането на задължение по отношение на
компетентния административен орган да уреди правните последици от прилагането
на прогласен за нищожен или отменен ПАА в срок от три месеца от влизане в сила
на съдебното решение, предопределят действието на това решение единствено
занапред. Член 195, ал. 1 от АПК изрично разпорежда, че ПАА се счита за отменен
от деня на влизане в сила на съдебното решение. Нищо обаче не е споменато за
прогласяването на нищожност на НАА. Наред с това, влизането в сила на съдебното
решение е въпрос, който касае стабилитета на самото съдебно решение, а не на
отменения или прогласен с него за нищожен ПАА. Между прогласения за нищожен акт и отменения
като унищожаем на практика няма разлика. И в двата случая е налице правно нищо.
В обективната действителност няма отражение, нищожният/унищожаемият ПАА не
оставят такова, защото порокът, който е довел до това, изключва съществуването
им.
В практиката си ВКС приема, че съгласно
чл.177 ал.1 АПК и чл.302 ГПК гражданският съд следва да зачете решението на
административния съд относно законосъобразността на нормативния акт. При дадения отговор на изведения въпрос гражданският
съд, който извършва преценка на последиците от отмяната на разпоредбите на
решението на НЗОК, следва да приложи правилото на чл.15 ал.3 ЗНА – да не
прилага отменения подзаконов акт, който противоречи на нормативни актове от
по-висока степен, следователно в момента, когато е противоречал на актове от
по-висока степен, този подзаконов нормативен акт не е бил годно правно
основание за имуществено разместване. Поради това предявеният иск по чл.55
ал.1 от ЗЗД е основателен, а с оглед и събраните по делото доказателства
доказан като размер.
Що се касае
до претенцията по чл.86 от ЗЗД, то действително с постановеното Тълкувателно решение № 5 от
21.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 5/2017 г., ОСГТК, е прието, че при връщане на дадено при
начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. Тълкувателното решение се основава на разбирането,
че задължението за връщане на даденото при начална липса
на основание, в хипотеза на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е безсрочно -
правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на
съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са
определили предварително срок за изпълнение. Настоящият случай
обаче не може да се приведе към тази хипотеза, тъй като между страните е налице
договор между групова практика за
първична извънболнична медицинска помощ и НЗОК и практиката е изпълнила
задължението си, поради което и се дължи заплащане. НЗОК е извършила
прихващане, с основание решение №РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. и допълнително споразумение №2/12.05.2016г., което по своята същност е
договор, който обаче, с оглед изложеното по-горе е нищожен.
Нищожния
договор не поражда правни последици, като безспорно в правната теория, така и в
съдебната практика се приема, че даденото по нищожен договор е престирано при
начална липса на основание. Доколкото липсва основание за престацията,
изискуемостта на вземането, основано въз основа на престиране по нищожен
договор, настъпва от момента на самото престиране. В тази насока е налице
задължителна съдебна практика, отразена в т.7 на ППВС №1/1979 г., която се
споделя и от настоящия състав. При нищожност има специално правило - чл. 34 ЗЗД
- според което връщане на полученото се дължи, когато договорът бъде признат за
нищожен. Всъщност правото на възстановяване възниква още с осъществяване на
фактическия състав - изпълнение на задължение по нищожна сделка. Правото на
възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване на изпълнението и не
се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността. Съдебното решение
има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД
. При нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална
липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на
чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД . Освен посоченото по-горе ППВС, по този правен
въпрос съществува еднозначна съдебна практика – р. №607/2009 г. на ІІІ г.отд,
по гр.д.№ 402/2008 г. и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Така за да бъде възстановяването пълно, то недобросъвестната страна следва
да заплати и лихвата за обезщетението. Така и предявеният иск по чл.86 от ЗЗД,
като основателен и доказан по размер, следва да бъде уважен.
Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 от ЗЗД и вместо него да се
постанови ново в горния смисъл.
С оглед този изход на делото на първия въззивник се
дължат разноски за тази инстанция. Претендирани са такива за държавна такса в
размер на 25 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1150 лева.
Претендирани са и разноските за пред първата инстанция, в частта, с която
претенцията е била отхвърлена. Те също следва да бъдат присъдени.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение
№ 826/07.08.2020 г. по гр. д. № 565/2020 г. на Районен съд
– С., в частта с която е е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно
основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на
сумата от 92,18 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главницата от
1 124,86 лв. от датата на падежа – 25.04.2019 г., до датата на предявяване
на иска и сумата от 80,24 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главница
от 1 128,31 лв. от датата на падежа – 03.06.2019 г., до датата на
предявяване на иска, като неоснователен както и в частта, с която „Доктор Г.Б. –
амбулатория за първична медицинска помощ“, ЕИК *********, гр. С., ул. „С.К.“ №
* , ДКЦ 2, кабинет 48 е осъдена да заплати на НЗОК, Булстат ********, със
седалище и адрес на управление гр. С., ул. „К.“ № * сумата от 10,66 лв.
разноски като вместо това постановява:
ОСЪЖДА Националната
здравноосигурителна каса Булстат ********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „К.“ № * да заплати на
„Доктор Г.Б. – амбулатория за първична медицинска помощ“, ЕИК *********, гр. С.,
ул. „С.К.“ № * , ДКЦ 2, кабинет 48 сумата от 92,18 лв., представляваща лихва за
забавено плащане на главницата от 1 124,86 лв. от датата на падежа –
25.04.2019 г., до датата на предявяване на иска и сумата от 80,24 лв.,
представляваща лихва за забавено плащане на главница от 1 128,31 лв. от
датата на падежа – 03.06.2019 г., до датата на предявяване на иска.
ОСЪЖДА Националната
здравноосигурителна каса Булстат ********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „К.“ № * да заплати на
„Доктор Г.Б. – амбулатория за първична медицинска помощ“, ЕИК *********, гр. С.,
ул. „С.К.“ № * , ДКЦ 2, кабинет 48 държавна такса в размер на 25 /двадесет и
пет/ лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1150 /хиляда сто и петдесет/
лева, представляващи разноски за въззивното производство, както и сумата от
52,61 лева разноски за пред първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 826/07.08.2020 г.
по гр. д. № 565/2020 г. на Районен съд – С. В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: