Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 11.03.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира И.
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Вероника
Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 643 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 7.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 26170/ 2017 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 127 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД- ***
/ЕИК ********/ срещу А.К.С. /ЕГН **********/ осъдителни искове е правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149
ЗЕ и чл.86 ЗЗД
за присъждане на сумата 1 305.33 лв., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.03.2014 г. до м.04.2016
г. в имот с абонатен № 344403, представляващ апартамент № 16, находящ се в гр.
София, общ. Подуяне, жк „********ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, и на сумата 252.79 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 30.04.2014 г.- 21.04.2017 г.
Постъпила
е въззивна жалба от
„Т.С.”
ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените
суми- главница и лихви за забава, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна А.К.С. /ответница по делото/ не изразява становище
по повод подадената от ищеца въззивна жалба.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са искове с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на
предявените по делото осъдителни искове е предпоставена от установяване
пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си
към ответницата А.С. на твърдението, че е собственик на процесния имот, в която
връзка представя само списъци на етажните собственици в сградата, в която се
намира процесният апартамент, без други легитимационни документи за притежавано
от същата вещно право върху имота. Доказателства на името на ответницата С. да
е била открита клиентска партида на абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно
предприятие, и респ. на нейно име да са били съставени отчетни документи за
доставена и потребена през процесния период /м.03.2014 г. до
м.04.2016 г./
топлинна енергия по делото не са представени от ищеца, чиято е
доказателствената тежест за установяване на обосноваващите спорното материално
право факти и обстоятелства. Същевременно името на ответницата фигурира в един
от приложените по делото списъци на етажните собственици в сградата, в която се
намира процесният апартамент, а в останалите три списъка е посочено само името
на третото за настоящия спор лице Д.М.С.или имената на последния и на
ответницата по делото. Според представените от подпомагащата страна
доказателства- дялови разпределения, клиентската партида на абонат на топлинна
енергия при ищеца- топлопреносно предприятие за процесните имот и обонатен
номер е открита на името на Д.М.С., а не на името на ответницата. Доказателства
да е настъпило правоприемство между двамата не са представени от ищеца, нито са
направени такива фактически твърдения по делото.
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба
на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение
възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топло-снабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Горните хипотези са
Л.2 на Реш. по гр.д.№
643/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
приложими, доколкото относно доставката на
топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор
/чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните право-отношения.
Сключването на писмен договор при
условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на
продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1 ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна
енергия за небитови нужди- т.3, съответно- между доставчика на топлинна енергия
и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост- т.6. При наличието на
такъв договор, сключен относно доставката
на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали
освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
В
случая ответницата оспорва наличието на обвързващо я с ищеца договорно
правоотношение, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на последния
е било да докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото
доказване от негова страна в процеса не е проведено. Въз основа на приложените
от ищеца писмени доказателства, цитирани по- горе, извод за принадлежността на
правото на собственост върху процесния имот не може да бъде изведен, поради
което и не може да се приеме, че ответницата има качеството потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и в това си качество дължи
плащане цената на доставена в имота през процесния период топлинна енергия. В
тази връзка следва да се отбележи, че схващането на въззивника, че направеното
от процесуалния представител на ответницата- особен представител на същата по
чл.47 ГПК, оспорване на иска по основание в посочения по- горе смисъл не може
да доведе до процесуално задължение за него да доказва пълно главно претенциите
си е неправилно и не може да обоснове както незачитане на заявеното в срока по
чл.131 ГПК оспорване на иска, така и освобождаване на ищеца от посоченото
процесуално задължение.
При
събраните в процеса доказателства, преценени съвкупно, се налага извод, че
материално- правната легитимация на ответницата като собственик на процесния
имот не е установена по делото, поради което и отговорността й за заплащане
цената на доставената в него топлинна енергия при условията на чл.153, ал.1 ЗЕ
не може да бъде ангажирана.
На
това основание, поради непроведено от ищеца пълно главно доказване на обосноваващите
спорното материално право факти и обстоятелства искът по чл.79, ал.1 ЗЗД за
реално изпълнение на договорно задължение подлежи на отхвърляне като недоказан
и неоснователен. Предвид неоснователността на иска за присъждане на главничното
вземане, искът по чл.86 ЗЗД за присъждането на мораторна лихва, поради
акцесорния му характер също подлежи на отхвърляне като неоснователен.
При
тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции
изводи по съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно,
следва да бъде потвърдено.
Искане
за разноски от въззиваемата страна, имаща право на разноски- съгласно чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК, не е заявено, поради което и такива с настоящото решение
не следва да й бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.11.2019
г., постановено по гр.д.№ 26170/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 127
състав.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД в производството по
делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.