Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 24.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шести април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12715 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 29.10.2020 год., постановено по гр.дело №32639/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 162 с-в, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д.М.Д.
по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили
в резултат на наказателно преследване, приключило с постановление от 12.02.2020
год. за прекратяване на наказателното производство срещу ищцата по ДП №ЗМ
5061/2014 год. по описа на СДВР, пр.пр.№15390/2013 год. по описа на СГП, поради
това, че деянието не е извършено от лицето, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 410 лв., като искът е отхвърлен
в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Прокуратурата на Република България. Жалбоподателят поддържа, че ищцата не била
доказала, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е
влязло в сила, както и че е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение
и търпените вреди от загуба на работа. Органът по назначаването бил действал в
условията на обвързана компетентност, поради което и ответникът не дължал
обезщетение за вредите от оставането без работа на ищцата, а и последното
обстоятелство също не било установено по делото, доколкото не бил представен
писмен документ на наемането й на работа, респ. освобождаването й от работа.
Първоинстанционният съд необосновано бил приел въз основа на събраните гласни
доказателства, че незаконното наказателно преследване било причинило на ищцата
сериозен психически стрес, нервност, неспокойство и депресия. В показанията на
свидетелската А.Ц.не се съдържала информация за проявата на характерните
симптоми на стреса, като същите били схематични и крайно непълни. Ищцата не
била ангажирала доказателства за емоционалното си състояние преди да й бъде
повдигнато процесното обвинение, за да може да се приеме, че е настъпила
промяна в същото. Присъденото обезщетение било завишено с оглед интензитета на
упражнената наказателна репресия. Ищцата била привлечена за престъпление, което
било тежко по смисъла на закона, но въпреки това не й била взета най-леката
мярка за неотклонение „подписка“, която не била променила обичайния й начин на
живот. Продължителността на наказателното производство не била извън разумния
срок, като ищцата имала качеството на обвиняем за период от около 3 години и 3
месеца. Не било доказано, че влошаването на здравословното и психическото й
състояние се дължи на воденото наказателно производство. Недоказани били и
твърденията за влошаване на отношенията на работното й място, уронване на
престижа и доброто й име в обществото, както и отчуждаване от близки и
приятели, доколкото не били посочени конкретните лица, които да променили
отношението си към ищцата. Освен това наказателното производство, водено срещу
ищцата, било приключило в досъдебната му фаза и то с постановление за
прекратяване. В този смисъл определеният размер на обезщетението за
неимуществени вреди не съответствал на принципите, залегнали в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, на икономическия стандарт в страната и на установената съдебна
практика по аналогични дела. СРС не бил взел предвид, че интензивността на
отрицателното въздействие на повдигнатото обвинение по отношение на личността
на ищцата била по-ниска в сравнение с тази по отношение на лица, на които е
определена най-тежката мярка за неотклонение и/или има по-продължителен период
на разследване. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
му част, а искът – отхвърлен, евентуално – да бъде намален размерът на
присъденото обезщетение за нуимуществени вреди.
Ответницата
по жалбата Д.М.Д. счита, че решението следва да бъде потвърдено в обжалваната
му част. Поддържа, че постановлението за прекратяване на воденото срещу нея
наказателно производство било влязло в сила /стабилизирано/. Правилно СРС бил
приел, че са налице предпоставките за възникване на отговорността на ответника.
Необходимо било постановлението за прекратяване да бъде съобщено на лицето и то
да не е поискало продължаване на наказателното производство. Налице била и
причинно следствена връзка между настъпилите вреди и незаконното обвинение в
извършването на престъпление по чл. 212, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК.
Посоченото престъпление било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Нато
наказателното производство било продължило 3 години и 3 месеца, като на два
пъти ищцата било привличана в качеството на обвиняем. Тя не била осъждана и
поддържането на обвинение за посочения период се било отразило изключително
неблагоприятно на нейната психика. Била принудена да напусне работа и в
продължение на две години била без работа. При кандидатстване за работа била
отхвърлена, защото от издаден от ответника документ било видно, че срещу нея се
води незавършено наказателно производство. От събраните гласни доказателства се
установявало, че ищцата била претърпяла сериозен психически стрес, довел до нервност,
неспокойство и депресия. Размерът на присъденото от първоинстанционния съд
обезщетение за неимуществени вреди – 5 000 лв., бил справедлив. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не
е допуснато нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Основателността на предявения иск
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищцата
да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/
образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт,
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не
е престъпление; 3/ да е претърпяла твърдените неимуществени вреди и 4/ между
незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени
последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.
Елементите от горепосочения
фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно
доказване от ищцата – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че
с постановление от 24.10.2016 год. на разследващ полицай при СДВР по ДП №ЗМ
5061/2014 год. по описа на СДВР, пр.пр.№15390/2013 год. по описа на СГП, на
ищцата е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 212, ал. 1
вр. с чл. 26, ал. 1 НК, като и била определена мярка за неотклонение
„подписка“. С постановление от 12.02.2020 год. на прокурор при СРП воденото
срещу ищцата наказателно производство било прекратено на основание чл. 243, ал.
1, т. 2 НПК.
С оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния
съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се
установява и от доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на
правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, за които воденото
срещу ищцата наказателно производство е
било прекратено поради недоказаност на обвинението,
която хипотеза е идентична на „деянието не е извършено от лицето“ по смисъла на
чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК. Отговорността на ответника произтича от
законоустановените правомощия на прокурора да ръководи разследването и да
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане, респ. от прекратяването
на наказателното производство поради това, че извършеното деяние не е извършено
– чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че за
да възникне отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е достатъчно
постановлението за прекратяване на наказателното производство да е било
съобщено на ищцата, както е в случая – същото е приложено към исковата молба и
няма данни тя да е поискала наказателното производство да продължи – виж т. 4
от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г.,
ОСГК; в този смисъл са например Решение № 197 от 17.05.2011 год. на ВКС по
гр.дело № 1211/2010 год., ІІІ г. о., ГК /на което се е позовал и СРС/, Решение
№ 437 от 02.07.2014 год. на ВКС по гр.дело № 1020/2012 год., ІV г. о., ГК,
Решение № 191 от 20.05.2015 год. на ВКС по гр.дело № 6686/2014 год., ІV г. о.,
ГК и Решение № 205 от 06.11.2019 год. на ВКС по гр.дело № 863/2019 год., ІV г.
о., ГК.
Основните
спорни по същество във въззивното производство въпроси са свързани с наличието
на причинно следствена връзка между незаконното обвинение и твърдените
неимуществени вреди, както и с размера на обезщетението.
Настоящият
съдебен състав приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по
един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна
отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди –
неблагоприятно отражение върху психиката на човек, независимо от конкретната
преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД. В частност ищцата твърди както настъпването
на обичайни негативни преживявания – страх, тревога, дискомфорт, терзания, промяна
в отношенията в семейството, промяна в отношението на роднини, приятели и
познати, влошаване на общото физическо състояние, така и че е била принудена да
напусне работа, след това била безработна, без никакви доходи и срещала
затруднения в намираното на последваща работа.
Първата
група вреди са конкретно установени въз основа на събраните гласни
доказателства по делото чрез разпита на свидетелката А.И.Ц./които
доказателствени средства са стандартно използвани в исковия процес за доказване
на подобни обстоятелства/, от чиито показания, които следва да бъдат
кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото, е видно, че след повдигане на обвинението ищцата
станала неспокойна, нервна, изпаднала в депресия /сринала се психически/; колегите
й узнали за обвинението, на ищцата й било болно, че е загубила доверието на
колегите си при възникналите съмнения, че е извършила злоупотреби с документи,
не общувала с тях, не посещавала служебни мероприятия и се притеснявала да не
бъде получена призовка на работното й място; принудена била да напусне работа,
като известно време не можела да започне нова работа, притеснявала се дали ще
може да плаща сметки и кредита на жилището, като впоследствие свидетелката помогнала
на ищцата да започне работа в дружество за касови услуги към БНБ; някои от
приятелите й започнали да я отбягват; ищцата ограничила контактите си поради
нежеланието да комуникира с други хора.
Необходимо
е да бъде посочено също така, че фактът на незаконното обвинение е достатъчна
индиция, че обвиняемият е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата чест и
достойнство, а също и че по човешка презумпция е сигурно, че от продължилото
повече от 3 години наказателно преследване ищцата е претърпяла вреди със
соченото в исковата молба изражение – строй от, засегнати чест и достойнство,
укор от близки /приятели/, ограничения в личния живот /в този смисъл Решение № 427 от 16.06.2010 год. на ВКС по гр.дело № 273/2009 год., III г. о., ГК, Решение № 483 от 9.06.2010 год. на ВКС по гр.дело № 1091/2009 год., III г. о., ГК/.
Въззивният
съд приема за недоказано настъпването на останалата част от описаните в
исковата молба вреди, в резултат на незаконното обвинение, а именно, че ищцата е
имала затруднения в намирането на нова работа, поради това, че от ответника бил
издаван документ, в който било отразено, че срещу нея се води наказателно
производство. В показанията на свидетелката Ц.не се съдържа информация за
конкретната причина, поради която ищцата не е започнала работа при друг
работодателя /казаното от същата има единствено характер на предположение/.
По отношение на
размера на обезщетението за неимуществени вреди настоящият съдебен състав
приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между
претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен
характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при
определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление №4 от 23.12.1968 год.
на Пленума на ВС/, като например – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено,
вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст
на увредения, неговото обществено и социално положение.
При
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера и
степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено,
вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното
производство, вида на наложената мярка за неотклонение, характера на
обвинението/тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с
обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно
качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в
държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа,
свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на
обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация,
личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и
обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката,
контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото,
работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в
служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към
претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая.
Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да
съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите
условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период,
следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия
неимуществени вреди и паричното им възмездяване
– в този смисъл Решение
№ 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр.дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр.дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр.дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение №158 от
17.01.2019 год. на ВКС по гр.дело №299/2018 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86
от 29.05.2019 год. на ВКС по гр.дело №2586/2018 год., ІV г. о., ГК.
За да
определи размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди,
настоящият съдебен състав съобразява от една страна установената продължителност на наказателното
преследване – от привличането на ищцата в качеството на обвиняем – 24.10.2016 год., до
прекратяване на наказателното производство на 12.02.2020 год.; тежестта на
обвинението – престъплението по чл. 212, ал. 1 НК /документна
измама/ е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; възрастта на пострадалата – на 50
години към 124.10.2016 год., като наказателното производство се е провело по
време, когато тя е била в активен етап от професионалното и личностното си
развитие – от 50 до 53 год.; продължителността и интензивността на психическия
дискомфорт, преживян от ищцата, както и естествения страх от неоснователно
осъждане, чистото й съдебно минало /което означава, че тя е посрещала по-тежко негативните
последици от повдигнатото обвинение/, дискредитиране на честта и доброто й име
пред колеги и приятели, настъпилата промяна в контактите и социалния й живот, а
от друга страна, че повдигнатото срещу ищцата незаконно обвинение не е затруднило личния и
социалния й живот в степен по-висока от
обичайната – тя е имала общо 4 лични участия в извършването на различни процесуални действия
по образуваното срещу нея
наказателно производство в досъдебната му фаза, като й е била определена мярка за
неотклонение „подписка“; липсата на данни за настъпването на други, извънредни
промени в начина й на живот.
В този
смисъл и с оглед така приетото настоящият съдебен състав намира, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди,
който би удовлетворил обществения критерий за
справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на
живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият от
съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /виж Определение № 511 от 5.06.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1154/2018 год., IV г. о., ГК и Определение № 610 от 3.07.2018 год. на ВКС по гр.дело № 1586/2018 год., IV г. о., ГК/, следва да бъде
определен на 5 000 лв., както
законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
Тъй като
по делото липсват данни, че ищцата е направила реално разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат, то СГС счита, че няма основание
за ангажиране на отговорността на жалбоподателя /ответника/ на основание чл.
10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.10.2020 год., постановено по гр.дело №32639/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 162 с-в, в обжалваната му част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/