Р
Е Ш Е Н И Е № 470
гр. Хасково, 13.12.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ТОДОР ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря Р.Р., като
разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ в. гр. д. № 678 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 329/23.07.2019г.,
постановено по гр.д. № 476 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград : ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО,на основание чл.422 от ГПК съществуване на вземането на
„Професионален домоуправител“ЕООД-гр.*** против Р.Г.В. за сумата от 18,44лв.-дължим
дял от режийните разходи за управление и поддържане на общите части на ЕС за периода м.юни-м.юли 2018г.; 15,24лв.-дължим дял от разходи за необходим ремонт-покупка и монтаж
на Разговорно устройство за асансьора на ЕС и СИМ карта с ваучер за него,ведно
със законната лихва , върху тези суми
считано от 24.01.2019г. до окончателното им изплащане,за което вземане е
издадена заповед № 92/25.01.2019г. по ч.гр.д.№144/2019г. на РС-Димитровград;ОСЪЖДА Р. Г.В.
да заплати на „Професионален домоуправител“ЕООД-гр.*** сумата от 575лв.
деловодни разноски по исковото производство,както и 325лв.-разноски,сторени в
производството по ч.гр.д.№144/2019г. на РС-Димитровград.
Недоволна
от така постановеното решение е останала въззивницата Р.Г.В.,която чрез пълномощника си адв. Ч.-*** го обжалва в
законоустановения срок с оплаквания за неправилност,недопустимост и
незаконосъобразност.Излага доводи за недопустимост на исковите претенции като счита,
че ищецът не е упълномощен нито да представлява ЕС, нито да предявява искови
претенции спрямо отделните етажни собственици. Същевременно счита, че от
представените и приети доказателства не се установява размерът на
претендираната сума, както и начинът за уведомяване за задължението на ответната
страна. Поддържа,че грубо са нарушени счетоводните стандарти,като се претендират
суми,които по никакъв начин не е удостоверено,че са осчетоводени от дружеството
ищец.Намира представения и приет като доказателство по делото Протокол №1 от
03.10.2017г. като такъв неизготвен по установения ред ,поради което счита,че е
нищожен.При оспорване на достоверност на писмени доказателства по реда на
чл.193 ал.1 от ГПК,при възложена тежест на доказване по чл.193 ал.3 от ГПК и
бездействие от страна на ищеца,намира за незаконосъобразно в обжалваното
решение съдът да се позовава на доказаност на обстоятелствата в тези
документи.Счита също,че правните изводи на съда не кореспондират по никакъв
начин с писмените доказателства по делото,а свидетелските показания са
неясни,неточни,тенденциозни,нелогични и в противоречие с императивни правни
норми.Намира за неправилно и решението в частта за разноските,тъй като съдът
при материален интерес от 33,68лв. е присъдил разноски на ищеца в размер на
900лв.Претендира от въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на РС-Димитровград
и вместо него да постанови ново по съществото на спора,с което за отхвърли
исковите претенции като недопустими,неоснователни и недоказани.Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата
страна „Професионален домоуправител“ЕООД-гр.***,чрез пълномощника адв.Д.-АК-Хасково
,с който се оспорва жалбата и се излагат доводи за нейната
неоснователност.Претендира от въззивната инстанция да потвърди обжалваното
решение на РС-Димитровград и да присъди направените в настоящето производство разноски
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Видно
от протокол № 1 от 03.10.2017г. от проведено Общо събрание на етажната
собственост /ЕС/ с административен адрес гр. *** е взето решение за избор на
нов управител като на основание чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС правомощията на управител
на етажната собственост са възложени на „Професионален домоуправител“ ЕООД и е
упълномощен етажният собственик Г.А. Б. да сключи договор за възлагане на
управлението на етажната собственост за срок от 12 (дванадесет) месеца като на
посоченото юридическо лице се възлагат всички правомощия, предвидени в ЗУЕС.
На
същото общо събрание са взети и решения за размера и начина на определяне на
възнаграждение на избрания управител на етажната собственост, паричните вноски
за почистване на общите части, вноските за фонд „Резервен и обновяване“, вноските
за абонаментно обслужване на асансьора, като от такива са освободени собствениците,
ползвателите и обитателите на апартаменти, находящи се на първия и втория етаж,
както и решение за освобождаване от заплащане на посочените парични вноски на
собствениците, ползвателите и обитателите, които пребивават в етажната
собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година.
Между
страните в настоящото производство не са спорни обстоятелствата, че на въззиваемото
дружество по силата на посоченото решение на общото събрание на ЕС е било
възложено управлението на същата, както и че въззивницата е собственик на обект
(апартамент № 16) в ЕС и следователно има качеството етажен собственик. Наистина
договор за възлагане на управлението на ЕС не е представен по делото, но
страните не спорят относно обстоятелството за валидното сключване на такъв.
Няма изискване съобразно нормите на приложимия закон за форма на договора,
която да предпоставя неговата валидност. Същевременно предмета на договора и
конкретните права и задължения предвидени в него се установяват при анализ на
събраните в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателства.
В
тази връзка следва да се посочи, че настоящата въззивна инстанция не споделя твърдението
за липса на процесуална легитимация на въззивницата. Процесуалната легитимация
на страните в исковото производство се обуславя от твърденията на ищеца за спорното
право, от начина, по които е индивидуализирано основанието и петитума на
исковата молба. Наличието на надлежна страна, тоест на страна, която е
процесуално легитимирана, е предпоставка за предявяването на иска, следователно
липсата на такава води до недопустимост.
За разлика от процесуалната легитимация,
която се предопределя от твърденията на
ищеца в исковата молба, материалноправната легитимация е обвързана с
гражданското правоотношение, на което се основават претендираните от ищеца
права. Всъщност материалноправната легитимация е титулярството на гражданското
правоотношение, а именно кой е носителят на правото и кой – на задължението.
Твърдението на въззивницата всъщност е такова за липса на материалноправна
легитимация, а именно, че Р.Г.В. не е задълженото по правоотношението лице.
В конкретния случай исковата претенция се
основава на сключен между въззиваемото дружество и етажните собственици,
представлявани от упълномощено лице договор със смесен характер, включващ
характеристики на договор за възлагане на управлението на етажната собственост
и на договор за поддържане на общите части, като исковата претенция се основава на
неизпълнение от страна на въззивницата, в качеството й на етажен собственик, на
задължението й да заплаща месечно възнаграждение на управителя на ЕС, както и
да заплаща паричните вноски за режийни разходи на ЕС. Доколкото ЗУЕС изрично
предвижда възможността за сключване както на договор за възлагане на
управлението /чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС/, така и на договор за поддържане на общите
части /чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС/, настоящата въззивна инстанция намира, че
искът е допустим, като ищецът има правен интерес от търсената с него съдебна
защита срещу лицето, което е в неизпълнение на договора, в качеството му на
етажен собственик.
По
отношение на частта от исковата претенция, която представлява възнаграждение за
управителя на ЕС за два месеца (м.юни и м.юли 2018г.), настоящата въззивна
инстанция я намира за доказана по основание и размер. Това е така, тъй като от
представените писмени доказателства се установява, че уговореното между
страните възнаграждение е в размер на 3 (три) лева месечно. Кредиторът на това
задължение е предоставил подходящ срок за неговото изпълнение чрез поставянето
в общите части на ЕС на справки за разходите по управление и поддържане на
общите части на ЕС. При твърдяно договорно неизпълнение в тежест на задълженото
лице е да докаже, че е изпълнило точно в качествено, количествено и времево
отношение. В съдебното производство не са въвеждани твърдения, не са правени
възражения и не са представяни доказателства, че претендираното задължение е
било погасено по някакъв начин.
По
отношение на претендираното вземане за режийни разноски за м. юни и м. юли, а
именно 8 лева за сервизно обслужване на асансьора, 3,90 лева за електрическа
енергия за асансьор и 0,54 лева за електрическа енергия за стълбище, са
представени писмени доказателства, от които се установява заплащането им от
въззивника, а именно по делото са приети фактура № ********** от 30.06.2018г.,
фактура № ********** от 30.06.2018г., фактура № ********** от 31.07.2018г.,
фактура № ********** от 31.07.2018г., фактура № ********** от 02.07.2018г. и
фактура № ********** от 01.08.2018г. Действително посочените счетоводни
документи не отговарят на изискванията на Закона за счетоводството, но от
същите се установява размера на платеното задължение, кредитора и платеца,
съответно имат характера на разписка, а именно това е от значение за решаване
на правния спор. Същите разгледани в съвкупност с останалите писмени
доказателства, както и с гласните такива, водят до извод за извършване на
твърдените плащания от страна на ищеца.
Макар
в ЗУЕС да не е предвидено задължение на управителя на ЕС да заплаща режийните
разноски, такова е било уговорено между страните, доколкото с решение на общо
събрание на ЕС е било предвидено, че касиерът събира дължимите суми от етажните
собственици, след което се отчита на домоуправителя. В тази насока са и
събраните писмени доказателства, които макар да касаят период различен от
исковия са относими, доколкото от тях се установяват начина, по който е
извършвано заплащането на режийните разходи на ЕС, а именно същите са заплащани
от управителя на ЕС, изготвяни са ведомости, в които е посочена конкретната
парична вноска за всеки етажен собственик, след събиране на дължимите суми от
касиера Г.Б., същият е предавал сумата за режийните разноски, тоест отчитал се
е на домоуправителя, за което са изготвяни приходни касови ордери. Необходимо е
да се отбележи, че посочените дати на приходните касови ордери са последващи
датите на изготвяне на фактурите за заплащане на режийните разноски, от което
се установява поредността на извършване на плащанията.
Настоящата
въззивна инстанция намира за неоснователно възражението, че е нарушена
разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС. Съгласно посочената правна норма
разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се
разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Видно
от посочения протокол № 1 от 03.10.2017г. от
проведено Общо събрание на ЕС са били взети решения в противоречие с посочената
разпоредба, като е било прието, че разходите за месечно възнаграждение на
управителя на ЕС, месечно възнаграждение за почистване на общите части, както и
разходите за обслужване на асансьора и за електрическата енергия за асансьор и за
стълбище
ще се разпределя не между собствениците, обитателите и ползвателите на
самостоятелни обекти в етажната собственост, а между броя на обитаваните
апартаменти.
Въпреки
действителното нарушение на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС възражението е неоснователно,
доколкото по делото липсват данни за
атакуване на така взетите от общото събрание на ЕС решения относно начина на
определяне на размера на дължимите такси за разходите за управление и поддръжка
на общите части на ЕС. След като не се твърди оспорване на решенията на общото
събраните на ЕС в законоустановения срок и по предвидения ред, а именно чл. 40,
ал. 1 от ЗУЕС, решенията са породили действието си и са обвързали всички етажни
собственици, включително и въззивницата. Недопустимо е извършването на
инцидентен контрол за законосъобразност на взетите решения на ОС на ЕС в
настоящото производство, поради което макар и в нарушение на правилото на чл.
51, ал. 1 от ЗУЕС начинът за определяне на размера на паричните вноски за
поддържане и управление на общите части на ЕС е приложим в настоящия правен
спор.
Доколкото е
установено, че Р.Г.В. е собственик на
самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, следователно има
качеството на етажен собственик, взето е решение на общо събрание на ЕС за
начина на определяне на размера на дължимите парични вноски, установен е
размерът на частта от разходите, дължими от нея, същите за заплатени от въззиваемия
и не се твърди погасяване на задълженията, претенцията на „Професионален
домоуправител“ ЕООД за сумата от 18,44 лева, представляващи парична вноска за
режийни разноски, е основателна.
Ищецът, в
настоящата инстанция, въззивник, претендира и сумата от 15,24 лева,
представляващи разходи направени за необходим ремонт на общите части на ЕС,
изразяващ се в закупуване на разговорно устройство за асансьора, както и за
сим-карта с ваучер.
Съгласно § 1, т.
8 от ДР на ЗУЕС, „необходим ремонт“ е
дейност за привеждане на сградата, на общи части, инсталации или части от тях в
съответствие с нормативните изисквания за техническа пригодност на сградата и
инсталациите, включително и покривите, с оглед отстраняване на създадени пречки
или неудобства за нормалното използване на сградата и самостоятелните обекти в
нея. Няма спор, че асансьорът на сградата представлява обща част на същата.
Същевременно в чл. 39, ал. 2 от Наредба за безопасната експлоатация и
техническия надзор на асансьори е предвидено, че ползвателите на асансьори,
които нямат аварийно алармено устройство, трябва да осигурят асансьорът да има
аварийно алармено устройство съгласно т. 5.14.3. от БДС EN 81-80: 2003, което да позволява двустранна връзка
между кабината на асансьора и лицето, което извършва аварийно обслужване на
асансьора, съгласно чл. 9, ал. 1, т. 5 от същата. В преходните разпоредби на
посочената наредба е предвиден срок за изпълнение на предвидените мерки, а при
неизпълнение в срок регионалният отдел на ГД „ИДТН“ следва да спре
експлоатацията на съответния асансьор, като за чл. 39, ал. 2 срокът е бил до
31.12.2016г.
Осъществяването
на ремонтни действия обаче се извършва след взимане на решение на общо събрание
на собствениците – аргумент чл. 48, ал. 1 от ЗУЕС. В настоящия случай няма
твърдения такова да е било извършено, нито са представени такива доказателства.
Напротив обстоятелствата, които се излагат са в насока, че „Професионален
управител“ ЕООД сам е взел решението за закупуване на разговорно устройство за
асансьора и на сим-карта с ваучер към него, без да е имал правомощията за това,
след което сам е изчислил съобразно разпоредбата на чл. 48, ал. 3 от ЗУЕС
разпределението на разходите за извършен ремонт на база притежаваните от
етажните собственици идеални части от общите части на сградата. Липсват обаче
доказателства дали това са действително притежаваните от етажните собственици
идеални части.
Същевременно за
разлика от режийните разходи, за които има издадена справка, приложена по
делото, за разходите за необходим ремонт не са представени доказателства по
какъв начин етажните собственици са били уведомени за тях и съответно им е бил
даден подходящ срок за изпълнение.
С оглед
изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че искът не следва да се уважава
за част от сумата в размер на 15,24 лева, тъй като това задължение не е
доказано нито по основание, нито по размер. Следователно обжалваното
първоинстанционно решение е частично неправилно, а именно предявеният иск правилно е бил уважен за сумата до 18,44 лева ,но
за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 33,68 лева. ще следва
да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
При този изход на правния спор с правна
възможност да претендират разноски разполагат и двете страни съобразно уважената
част и съответно отхвърлената част от
иска.
Въззивницата е направила съдебни
разноски в размер на 450 лева – адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство и 450 лева – за въззивното. Т.е общо направени
разноски в размер на 900лв.
Въззиваемото дружество е поискал присъждане на разноски за
заповедното производство, производството пред първа и пред въззивна инстанция,
съответно 25 лева – държавна такса за заповедно производство, 75 лева –
държавна такса за първа инстанция, , 300 лева – адвокатско възнаграждение за
заповедно производство, 500 лева – адвокатско възнаграждение пред първа
инстанция и 450 лева – въззивна. Т.е общо направени разноски в размер на 1 350лв.
Същевременно съгласно отговора на
преюдициално запитване по т. 1
на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 на С.,
първи състав, разпоредбата на чл.
101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл.
101, § 1 ДФЕС. Всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните
условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В настоящия случай предвид цената на
иска и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното
дължимо адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лева. Въпреки това
настоящата съдебна инстанция намира, че този размер не отговаря на
действителната правна и фактическа сложност на правния спор. Производството и
пред двете съдебни инстанция е приключило в едно съдебно заседание, като
доказателства са събирани единствено в първоинстанционното производство и
същите не се отличават със значителен обем. Същевременно цената на иска е в
изключително малък размер, за да се приеме, че определянето на минимално
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева отговаря на интересите и на
ползвателя на адвокатските услуги. Ето защо съдът намира, че на ищеца следва да се признае адвокатско
възнаграждение за заповедно производство в размер на 50 лева, за първа
инстанция в размер на 100 лева и за въззивна инстанция в размер на 50 лева,а на
ответника адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 100лв. и за
въззивна инстанция в размер на 50лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК таксите, разноските и възнаграждението за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част. С оглед уважената част от иска Р.Г.В. следва да заплати на „Професионален домоуправител“ ЕООД сума в общ размер на 164,25 лева, представляващи направените разноски в заповедно производство, пред първа и втора инстанция.С оглед отхвърлената част на исковата претенция „Професионален домоуправител“ ЕООД следва да заплати на основание чл.78 ал.3 от ГПК на Р.Г.В. 90,50 лева.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 329 от 23.07.2019г., постановено по гр.д. № 476 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград в частта, в която е уважен предявеният от „Професионален управител“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК против Р.Г.В. за сумата от 15,24 лева,представляваща дължим дял от разходи за необходим ремонт-покупка и монтаж на Разговорно устройство за асансьора на ЕС и сим-карта и ваучер за него ,ведно със законната лихва, считано от 24.01.2019г., както и в частта за дължимите разноски за производството и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* против Р.Г.В., ЕГН **********
*** ,иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК,с който се
претендира да се приеме за установено, че Р.Г.В., ЕГН ********** дължи на „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК
********* сума в размер на 15,24 лева,-дължим дял от разходи за необходим ремонт-покупка
и монтаж на Разговорно устройство за асансьора на ЕС и сим-карта и ваучер за
него ,ведно със законната лихва, считано от 24.01.2019г. до окончателното
погасяване, за която сума е издадена
заповед № 92 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.01.2019г.,
постановена по ч.гр.д. № 144 по описа за 2019г. на РС-Димитровград,като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА
решението
в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Р.Г.В.,
ЕГН ********** *** да заплати на „Професионален управител“ ЕООД, ЕИК ********* сума
в размер на 164,25 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски, направени пред първа и въззивна
инстанция, както и в заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Професионален
управител“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Р.Г.В., ЕГН ********** *** сума в
размер на 90,50 лева, представляващи
съдебно деловодни разноски, направени пред първа и въззивна инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.