№ 359
гр. гр. Лом, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛОМ, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Лилия Й. Любенова Димитрова
при участието на секретаря Моника Ц. Василева
като разгледа докладваното от Лилия Й. Любенова Димитрова Гражданско
дело № 20241620102483 по описа за 2024 година
Делото е образувано по предявени от Е. Ц. П. с ЕГН: ********** с
посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и настоящ адрес:
********* чрез адв. Р. Р. - вписан в АК - Пловдив, със съдебен адрес:
*********, срещу ********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: ********* ИД С. А., първоначално обективно съединени искове
за обявяване на недействителност на Договор за потребителски кредит №
*********/06.11.2023г., сключен между ищцата и ответника, поради
противоречие със закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави,
евентуално за прогласяване на недействителност (нищожност) на клаузата от
същия договор, предвиждаща заплащане на неустойка за неосигуряване на
обезпечение - правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД вр. чл. 22
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.
Предявен е в срока за отговор на исковата молба насрещен иск от
********* АД, ЕИК ********* срещу Е. Ц. П. с ЕГН: **********, като се
иска в случай на обявяване на процесния договор за недействителен (при
уважаване на иск за недействителност на процесния договор) да бъде осъдена
ответницата по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещния иск
главница в размер на 1460 лева, неплатена част от 2000 лева (размерът на
отпуснатия кредит), представляваща сбор от непогасена, изискуема,
падежирала и предсрочно изискуема главница по кредита, ведно със законната
лихва за забава от датата на подаване на насрещната искова молба –
10.01.2025г., до окончателното плащане на задължението – правна
квалификация по чл. 124, ал. 2 ГПК вр. чл. 23 ЗПК.
В първоначалната искова молба се твърди, че на 06.11.2023г. Е. Ц. П. с
1
ЕГН: ********** е сключила с ответника ********* АД, ЕИК *********
Договор за потребителски кредит № *********/06.11.2023г., по силата на
който й е отпусната сумата от 2000 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент по заема - 45,56 % и годишен процент на разходите - 56,40 %. Сочи се,
че съгласно Приложение № 1 и чл. 10 от ОУ на дружеството, неразделна част
към Договора за потребителски кредит, кредитополучателя е задължен в срок
до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита, да предостави едно от посочените в исковата молба обезпечения. При
неизпълнение на това задължение ищцата твърди, че съгласно договореното
дължи неустойка, определена в Приложение № 1 към договора, в размер на
2934.96 лв. Общата сума на всички предвидени по договора плащания, сочи
щцата, била в размер на 6168.03 лв.
Според ищцата сключеният Договор за потребителски кредит №
*********/06.11.2023г. е нищожен. Евентуално се сочи, че клаузата в
Приложение № 1 към процесния договор, предвиждаща заплащане на
посочената неустойка, е нищожна. Съображенията за това са, че посоченият в
процесния договор фиксиран лихвен процент от 45,56 % не отговаря реално
на приложения, т.к. предвидената неустойка представлява скрита печалба и
добавък към договорната лихва, като по този начин договорът за кредит
според ищцата противоречи на добрите нрави. Твърди се, че е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, като се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Релевира се, че реално приложената възнаградителна лихва не
отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се
кумулира и уговорената неустойка. Ищцата се е позовала на съдебна практика
във връзка с тези си съображения.
Сочи се още, че процесният договор за кредит е нищожен поради
нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Твърди се още, че
предвидената в договора неустойка представлява скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатява и така се заобикалят материално-
правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че това е
масова практика и че чрез пpeдвиждане на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които се събират за осигуряване на фирми-
гаранти, небанковите институции си осигуряват допълнителна печалба, която
вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно
така се преодолява законовото изискване за таван на лихвените нива и другите
разходи по предоставената в заем сума. Твърди се, че заемодателят
предварително е предоставил на ищцата погасителен план, в който е
предвидено заплащането на неустойката, като част от анюитетните вноски,
т.к. е бил наясно, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да
може да бъде изпълнено. Сочи се, че е налице заблуждаваща търговска
практика, като е извършено позоваване на практиката на СЕС. Твърди се, че са
нарушени разпоредби от ЗПК. В процесния договор кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и на ГПР, като липсва разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
2
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 56,40 %/.
Посочен е лихвен процент по кредита - 45,56 %, /който е фиксиран/, но освен
възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други
действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси
за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира
размер на ГПР от 56,40 %. Релевира се, че законодателят задължава
кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит
размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат
информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на
действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът
съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го
обслужват. Сочи се, че с оглед засилената защита на правата на потребителите
и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са
по-силната икономически страна в гражданския оборот, законът предвижда
при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на
ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от
кредитния договор - чл. 11, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК. Ищцата се е позовала на
съдебна практика.
В исковата молба се сочи още, че в случай, че съдът не приеме
аргументите за нищожност на целия договор на посочените основания, то
клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка за неосигуряване на
обезпечение, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и на осн. чл.
19, ал. 5 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че процесната неустойка е загубила
присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни събития, тъй като щети за
кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност
на длъжника и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува
възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха
учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размера на 2934.96лв.
е загубила според ищцата присъщата за неустойката обезщетителна функция,
доколкото тя е над 100 % от заемната сума в размер на 2000 лв., без да зависи
от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин
не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на потребителя, което, твърди ищцата, е в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
Същата има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение
на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице,
3
което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението на
задължението препятствия, противоречи според ищцата на принципа на
добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването
на неустойката. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. Поради
невключване на неустойката в посочения в договора за кредит размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, като с клаузата за неустойка ГПР надвишава пет
пъти размера на законната лихва, поради което според ищцата същата е
нищожна.
Претендира се адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор от ответника е постъпил. В
същия се сочи, че исковете на ищцата са изцяло неоснователни и
необосновани. Възразено е срещу цената на главния иск, като са изложени
съображения за това. Възразено е срещу твърденията, че Договор за кредит №
********* е нищожен.
Сочи се, че на 06.11.2023г. между „*********” АД в качеството си на
кредитодател и Е. Ц. П. в качеството си на кредитополучател е сключен
Договор за потребителски кредит № *********, по силата на който е
отпусната сума в размер на 2000лв. Договарянето между страните е било
осъществено чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща,
уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит е сключен във формата на
електронен документ и правоотношението е реализирано при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор
за кредит Общи условия на „*********” АД. Твърди се, че сключването на
процесния договор между страните е извършено по инициатива на
кредитополучателя - Е. Ц. П., като подробно е описан начинът на сключване
на договора за кредит от разстояние. Възразено е срещу твърденията на
ищцата, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Развити са съображения в тази насока. Твърди се, че практиката на
съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна
лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени
задължения е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от
ЗПК, която увеличава размерът на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Сочи
се, че съгласно договора за кредит годишна фиксирана лихва за ползване на
кредита е в размер на 45.56% върху главницата по кредита. Лихвата по
договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Твърди
се, че т.к. възнаградителната лихва не надвишава петкратния размер на
законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го
надвишава, то не следва да се счита, че уговорката за заплащането на
възнаградителна лихва е недействителна към момента на сключване на
договора. Видно от приложения по делото договор, твърди ответникът,
размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и
размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със
4
законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се
установява според ответника наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез
включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и
други. Твърди се, че видно от текста на договора, общите условия и
погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени
със законовите изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да
се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Ответникът не споделя довода, че клаузата за
възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите
нрави и че същата е прекомерна и неравноправна. Твърди се, че елемент от
ГПР е възнаградителната лихва. В процесния договор единственият разход,
който формира ГПР, сочи ответникът, е договорната лихва, доколкото не са
предвидени други в самия договор. С оглед изложеното ответникът счита, че
не е налице противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди
се, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави,
до който извод се достига след преценка на конкретните данни - срока на
договора, размера на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо
размера на кредита и риска от сделката, който носи кредиторът, с оглед факта,
че като небанкова финансова институция се издържа от собствената си
печалба, както и автономията на волята и факта, че кредитът не е обезпечен.
Твърди се, че няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
Твърди се, че съгласно сключения между страните договор за кредит размерът
на годишния процент на разходите е изчислен съгласно формулата, посочена в
Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. Също така
в приложимите към процесния договор ОУ на ответника отново е посочен
начинът на изчисляване на ГПР. В приложимия Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също е посочен и индивидуализиран
ГПР. Ответникът сочи, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не
предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се
използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи,
част от ГПР. Развити са съображения, поради които ответникът счита, че
смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в
случая според ответника е изпълнено. Поради горното при сключване на
договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Твърди се, че обстоятелството дали предвидената в договора неустойка
следва да бъде включена в ГПР е въпрос, който е относим към
действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло.
Релевира се, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, а по своята същност е обезщетение за
неизпълнение. В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР,
5
доколкото в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане -
възнаградителна лихва, което не се променя при никакви условия, поради
което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР,
доколкото такива няма. Твърди се, че в договора ясно и недвусмислено е
посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна суми, какъв заем се отпуска,
при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер,
които формират и общо дължимата сума по кредита. Няма как според
ответника разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР, да заблуждава
потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и
какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер.
Извършено е позоваване на съдебна практика и на нормативна уредба.
Оспорено е твърдението на ищцата, че предвидената неустойка е
недействителна на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че кредиторът е
свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за
обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки
кредитополучател, поради което въпросната неустойка и нейният размер е
съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.
Според ответника условията на сключения между страните договор за
потребителски кредит, ведно с погасителния план, явяващ се неразделна част
от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и
водят до законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито
със закона, нито с добрите нрави. Твърди се, че уговорената неустойка е
компенсаторна, клаузата е ясно и точно формулирана, няма неясноти по
отношение на нейното съдържание, като се твърди, че е налице толеранс към
кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на
сключване на договора на нужното обезпечение, който не може да се тълкува
като уговаряне в негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази
клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди се, че
неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, е индивидуално
договорена между страните и това я прави равноправна клауза съгласно ЗЗП,
т.е. създава равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на
автономията на воля в търговския оборот. Твърди се, че не е налице
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП,
а процесният Договор за потребителски кредит е изцяло действителен,
включително клаузата за неустойка в него, и са спазени всички законови
условия поради съображенията, развити в отговора на исковата молба. С оглед
горното се иска отхвърляне на претенцията на ищцата.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е предявен насрещен иск от страна на
ответника по първоначалната искова молба. В насрещната искова молба са
преповторени някои от фактите и аргументите, изложени в отговора на
първоначалната искова молба по чл. 131 ГПК. Посочено е, че
кредитополучателят се е съгласил да погаси кредита си с двадесет и четири
30-дневни вноски, като общият срок за погасяване на кредита е от 07.11.2023 г.
до 06.11.2025 г. и при условията, договорени между страните. Съгласно
клаузите на процесния договор кредитополучателят е усвоил сумата в размер
на 2000 лева. Падежът на всяка погасителна вноска е посочен в приложения
6
погасителен план към договора, като кредитополучателят е в неизпълнение на
задълженията си, тъй като въпреки настъпването на падеж на погасителни
вноски по Договор за потребителски кредит № *********, не е заплатил
изискуемите суми към кредитодателя. Изпадането в забава представлява
конкретното неизпълнение на задължение на кредитополучателя. С оглед това
и на основание чл. 12, б. а) от Общите Условия на „*********“ АД, с
насрещната искова молба ищецът по насрещния иск е обявил договор за
потребителски кредит № ********* за предсрочно изискуем поради
неизпълнение на задълженията на първоначалния ищец Е. Ц. П., като сочи, че
предсрочната изискуемост следва да се счита обявена на длъжника в деня на
уведомяване за насрещната искова молба от съда. Ищецът по насрещния иск
се е позовал на съдебна практика.
Сочи се в насрещната искова молба, че претенцията е в размер на 1460
лева, незаплатена част от общата главница от 2000 лева (размерът на
отпуснатия кредит), и представлява сбор от дължимата, падежирала и
непогасена част от главницата по процесния договор за кредит - предсрочно
изискуем, като се иска в случай, че съдът обяви Договор за потребителски
кредит № ********* за недействителен, то на осн. чл. 23 ЗПК Е. Ц. П. да бъде
осъдена да върне на ищцовото дружество по насрещния иск чистата стойност
на кредита (след приспадане на извършените плащания), ведно със законната
лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова
молба до окончателното плащане на задължението.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор от ответника по насрещния
иск е постъпил. Ответницата по насрещния иск сочи, че е извършила следните
плащания по договора: на дата 29.11.2023г. е платила сума в размер на 260 лв.,
на дата 29.12.2023г. е платила сума в размер на 260 лв., на дата 07.06.2024г. е
платила сума в размер на 20 лв. Общо заплатената сума е в размер на 540 лв. С
оглед твърдяната нищожност на Договора в подадената ИМ, размера на
заетата сума - 2000лв. и размера на платената сума - 540 лв., то е завила, че
признава фактът, че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК дължи остатък от
главницата по договора в размер на 1460 лв.
В откритото съдебно ищцата Е. П. не се явява и не се представлява, като е
депозирана молба да бъде даден ход на делото. Поддържа се исковата молба и
отговора на насрещната искова молба. Иска се уважаване на исковата
претенция на ищцата. Наведено е възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар.
Ответникът в съдебно заседание не се представлява. Депозирано е
писмено становище по хода на делото, с което е потвърден отговора на
първоначалната искова молба, като се поддържат и претенциите по насрещния
иск. Наведено е възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Доказателствата по делото са писмени.
Съдът като анализира и прецени доказателствата по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
7
фактическа и правна страна следното:
Предявеният с първоначалната искова молба иск за прогласяване
нищожността на сключения договор, респективно на съдържащи се в него
клаузи, е допустим. Всяка страна, която твърди нищожност на сключен с нея
договор има правен интерес да иска прогласяване на нищожността му по
съдебен ред чрез предявяване на установителен иск. Следва да се посочи, че
правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице
тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо
защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази
нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес
от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от
облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това
се установи по съдебен ред /Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 1046/2017 г., I т. о., ТК/, като наличието на правен интерес се определя от
твърденията в исковата молба /в т. см. Решение № 1410 от 18.12.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 6191/2007 г., V г. о., ГК/.
В случая правният интерес на ищцата произтича от възможността при
установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуващата облигационна
връзка между страните да се освободи от облигационното правоотношение. За
ищцата винаги съществува интерес от установяване със сила на присъдено
нещо на действителността на правоотношенията, в които е встъпила /така
определение 1356/06.06.2023г. по в.ч.гр.д. 20235300501247 по описа за 2023г.
на ОС Пловдив/.
Относно насрещния иск следва да се посочи, че договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Това произтича от принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането
на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК / Решение № 50259 от
12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК/. Искът е предявен в
условията на евентуалност – при сбъдване на процесуалната предпоставка –
уважаване на предявения от П. иск за прогласяване на недействителност на
процесния договор. Оттук следва, че предявеният насрещен иск също се явява
допустим и няма пречка да бъде разгледан в настоящото производство в
случай, че бъде уважен искът на ищцата по първоначалната искова молба.
С доклада по делото, приет за окончателен без възражения, съдът е указал
на страните, че всяка от тях носи доказателствената тежест на твърдените в
нейна полза обстоятелства. Всяка от страните е длъжна да установи фактите,
8
на които основава своите твърдения и възражения, като депозира
доказателства за това. За основателността на предявените искове за
прогласяване нищожност на процесния договор за кредит на ищеца Е. Ц. П. е
указано, че следва при условията на пълно и главно доказване да установи
фактите, пораждащи право й - да установи обстоятелствата, съставляващи
съответното основание за нищожност на договорите по смисъла на ЗЗД, ЗПК,
ЗЗП, респ. на посочената клауза за неустойка. В тежест на ответника по тези
искове е да докаже възраженията си /правоунищожаващи, правоизключващи
или правопогасяващи/, вкл. да докаже, наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договора за кредит и че при сключване на
договора са спазени изискванията на ЗПК, ЗЗП, както и че договорът отговаря
на изискванията на ЗЗД за валидност.
По насрещния иск за заплащане на главницата по процесния договор за
кредит ищцовото дружество следва да докаже основанието, на което му се
дължи претендираната сума, и настъпването на изискуемостта на вземането, а
ответникът - заплащането на претендираните задължения и възраженията си.
С доклада по делото е указано на страните, че на осн. чл. 7, ал. 3 ГПК
съдът следи за наличието на неравноправни клаузи в сделките, сключени с
потребител. Пояснено е, че страната, която се позовава на съответните клаузи
и извлича за себе си изгодни последици от тях, носи тежестта да докаже, че
същите са валидни, вкл. да посочи и представи доказателства за това, като е
предоставена възможност страните да вземат становище и да предприемат
съответните процесуални действия.
С доклада по делото са отделени като безспорни следните обстоятелства
и права, които се признават от страните: на 06.11.2023г. между „*********”
АД в качеството на кредитодател и Е. Ц. П. в качеството на кредитополучател
е сключен Договор за потребителски кредит № *********, по силата на който
на последната е отпусната сума в размер на 2000лв. Налице е клауза, по силата
на която е следвало кредитополучателят да предостави обезпечение в срока и
от вида, посочен в договора, което не е изпълнено, предвид което е била
начислена неустойка. ГЛП по договора бил фиксиран и бил в размер на 45,56
%. В същия се включва само възнаградителната лихва. Неустойката не е
включена към ГПР по процесния договор, като при включването й ГПР ще
надхвърли установения минимум съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. По договора Е. Ц.
П. е заплати сума в размер на 540 лв.
Иначе казано по делото не е оспорено и страните признават наличието на
твърдяната облигационна връзка, а именно сключването на процесния
договор за потребителски кредит от 06.11.2023г. Не се спори и че сумата по
кредита в размер на 2000лв. е предоставена на Е. П. от страна на
кредитодателя, с което последният е изпълнил това свое задължение да
предостави потребителски кредит на ищцата по първоначалната искове молба.
В чл. 10 от Общите условия, приложими към договора за потребителски
кредит, е посочено, че с цел гарантиране и обезпечаване погасяването на
всички дължими и изискуеми вземания на кредитодателя към
кредитополучателя на основание Договора за кредит и Общите условия,
9
включително главница, лихви, такси, неустойки, глоби и други разноски, до
окончателното им събиране в пълен размер, в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита (денят, на който
кредитодателят е превел кредита по уговорения между страните начин),
кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение. Обезпеченията се
определят в Договора за потребителски кредит и приложенията към него.
Обезпеченията гарантират плащането на всички вземания на кредитодателя до
пълното издължаване от кредитополучателя на сумите по Договора за кредит
и Общите условия.
В чл. 13.4 от Общите условия е посочено, че в случай, че
кредитополучателят не осигури и не представи в срок надлежно обезпечение
по реда и при условията на Общите условия и договора за кредит или
действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер, посочен в
договора за потребителски кредит и приложението към него.
В Приложение № 5 към договора за потребителски кредит, сключен
между ищцата и ответника, е посочено, че страните се споразумяват, че в срок
до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит
(тоест денят, на който кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по
уговорения между страните начин), кредитополучателят е длъжен да учреди
следните обезпечения: 1.Поръчителство на две физически лица или 2. Банкова
гаранция в размер на 3233.04 лева, представляваща сбор на дължимата
главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след
крайния срок за погасяване на всички задължения по настоящия договор. В
чл. 2 от приложението са предвидени строги изисквания към поръчителите,
вкл. одобрение от страна на кредитодателя. В ал. 4 е посочено, че в случай че
кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита
или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен
ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки кредитополучател и е в размер на 4.01 лева
средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% /един
процент/ от главницата по кредита. Предвидено е, че горепосочената
неустойка се начислява в началото на периода на всяка вноска и се заплаща от
кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката
по съответната погасителна вноска се заплаща в пълен размер във всички
случаи на погасяване на кредита, включително при предсрочно погасяване на
кредита. Неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без
осигурено обезпечение. В този смисъл, ако кредитополучателят осигури
надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента на одобрението
на обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след изтичането на
срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако
действието на обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини,
неустойката отново се начислява считано от деня, в който действието на
обезпечението е било прекратено.
Съгласно чл. 3.1. от договора срокът на кредита е определен в
10
приложение № 1 към договора. Видно от Приложение № 1 размерът на
погасителната вноска с одобрено обезпечение е 134,71лв., а без него - 257 лв.
Кредитът е следвало да бъде върнат на 24 погасителни вноски. Годишната
лихва по кредита, посочена в Приложение № 1, е 45,56%, а годишният
процент на разходите е 65%. Посочено е, че взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, са следните:
кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия
срок на кредита, като погасява всяка вноска на съответния падеж на вноската
и страните изпълняват точно и в срок задълженията си, съответно няма да
бъдат начислени разходи за събиране, лихви или неустойки за неизпълнение.
Видно от приложения погасителен план общата сума, която П. е следвало
да върне, е в размер на 6168,03лв. в случай, че не бъде предоставено
посоченото по-горе обезпечение. Сумата е формирана от главница, лихва,
такса и неустойка при непредоставяне на обезпечение, т.е. предвидената
неустойка е включена в погасителния план, която за целия срок на договора е в
размер на 2934,96лв. В същия е включена и таксата, без да е посочена за какво
се дължи и как е формирана. Таксите са в общ размер на 150 лв. за целия
период на договора, разсрочена на 24 равни месечни вноски от по 6,25 лв.,
включени към общата сума за всяка дължима се месечна вноска от
погасителния план.
Въз основа на представения договор за потребителски креди №
********* се установи, че (чл. 5.2) страните се съгласяват, че при забава на
плащането на една или повече погасителни вноски по кредита на падеж
съгласно Договора за кредит и Погасителния план към него, кредитодателят
ще бъде принуден да направи разходи за събиране на просрочените суми. С
оглед на това страните се съгласяват, че кредитополучателят следва да заплати
на кредитодателя всички разходи на последния по извънсъдебно и съдебно
събиране на просрочения кредит. В Тарифата на кредитодателя са посочени
сумите по разходите на кредитодателя, които са свързани с извършваните от
него действия по извънсъдебно събиране на изискуемите просрочени
плащания по договора за кредит (включително, но не само - телефонни
обаждания, електронни съобщения, изпращане на напомнителни писма,
възнаграждение за адвокатски консултации и др.) и се дължат до пълното им
погасяване. Размерът на посочените разходи е изчислен към момента на
сключване на договора за кредит и може да бъде променян едностранно от
кредиодателя при съществена промяна на разходите, съпровождащи
действията по събиране на просрочените вземания, когато тази промяна е
извън контрола на кредитодателя (включително, но не само - промяна на цени
за телефонни обаждания, промяна на цени за пощенски услуги и др.).
Кредитодателят уведомява кредитополучателя за промяна на размера на
разходите. Дължимите суми по договора за кредит и Общите условия се
дължат и при разваляне на договора.
Съдът счита, че за да е основателна претенция за разходи за
извънсъдебно събиране на задължения, трябва да се посочи какви точно са
тези разходи - за какъв вид действия с точно посочване на времето и начина на
извършването им и къде е удостоверен размерът им. За да се дължи и
11
начислява подобен разход, следва изрично да са посочени реално какви
действия е извършил кредиторът по време, начин и място, с конкретен размер
на всеки един разход, който е осъществен, за да се събере вземането му от
длъжника. Следва да бъдат представени и доказателства за реално
извършения разход. Такива извънсъдебни разходи в случай, че се начислят без
да са реално извършени, прикриват действителното основание за плащането
им и имат за резултат натрупването всъщност на няколко обезщетения в полза
на кредитора за едно и също нещо-забавата на длъжника. По този начин
извънсъдебните разходи представляват всъщност допълнителна
възнаградителна лихва за кредитодателя.
В Приложение 1 към договора (л. 82 от делото) е предвидено, че към
момента на сключване на договора размерът на разходите за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит при забава на която и да е погасителна вноска
по кредита се определя в зависимост от съответния кредитен продукт, като
разходите са установени в Тарифата на кредитодателя. Кредитополучателят
декларира, че му е предоставена актуалната към момента на сключване на
настоящото приложение Тарифа и се е запознал с нея (т.10).
Предвид горното е възможно (но няма такива твърдения) посочената
сума в графа „такси“ в погасителния план да представлява именно визираните
в чл. 5.2 от договора разходи, като в този случай същите се явяват начислени
преди изобщо да е извършено конкретно действие за събиране на просрочено
задължение, произтичащо от контракта, което пък, от своя страна,
представлява допълнителна възнаградителна лихва, невключена в ГЛП/ГПР.
Видно от погасителния план първата погасителна вноска е била с падеж
06.12.2023г., а последната - 06.11.2025г.
В хода на производството на основание чл. 12, б. а) от Общите условия на
„*********“ АД с насрещната искова молба е извършил волеизявление,
адресирано до П., с което е обявил договор за потребителски кредит №
********* за предсрочно изискуем поради неизпълнение на задълженията на
първоначалния ищец Е. Ц. П., като предсрочната изискуемост следва да се
счита обявена на длъжника в деня на уведомяване за насрещната искова молба
от съда (която дата е 12.03.2025г. видно от върнатия отрязък от съобщението).
Въз основа на горното и изхождайки от предмета на договора и страните
– физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност, и търговско дружество, което видно от
справка в общодостъпния ТРРЮЛНЦ е с основен предмет на дейност
отпускане на заеми със средства, които не са събрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, финансов лизинг,
гаранционни сделки, придобиване на вземания и придобиване на участия в
кредитна или друга финансова институция, съдът приема, че са налице
правоотношения с потребител, а процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят поставя строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета от
посочения закон.
12
С оглед горното процесният договор се подчинява на правилата на ЗПК и
на чл.143 – 148 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като от страна на
ищеца по първоначалната искова молба са изложени и доводи в тази насока.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В чл. 19, ал. 4 от ЗПК (редакцията, действаща към момента на сключване
на договора за заем) се сочи, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Годишният размер на законната
лихва е 10% + основният лихвен процент на БНБ. Основният лихвен процент
на БНБ от 01.02.2016г. до 01.10.2022г. е бил 0%. Основният лихвен процент на
БНБ от 1 ноември 2023г. е бил 3,79% (като договорът е сключен на
06.11.2023г.).
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа лихвеният процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти (т.9) и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин (т.10). Неспазването на всяко едно от
посочените изисквания законът санкционира с недействителност на договора
- чл.22 от ЗПК.
По делото се установи, че ГПР е 65%. Предвид горепосоченото и
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК (действащата към момента на сключване на
процесния договор редакция) същият не следва да бъде по-висок от 68,95%
(10% + основният лихвен процент на БНБ, който към 06.11.2023г. е бил 3,79%
или 10%+3,79% = 13,79%, 13,79% умножено по 5 = 68,95%).
Не се спори между страните, че предвидената неустойка за
непредоставяне на обезпечение не е включена в ГПР. Размерът й е почти 1,5
пъти по-голям от размера на отпуснатия кредит (който е 2000лв.). Така дори и
без експертиза се установява, че неустойката за неизпълнение на
задължението за учредяване на обезпечение ако бъде включена в ГПР, същият
ще надхвърли 68,95% - т.е. ще надхвърли максимално допустимият размер
съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК.
13
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK
е дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции
(обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009г., II т. о. /.
Горното води до извода, че по своето естество визираната клауза не е
предвидена като неустойка за причинени вреди на кредитодателя, доколкото
непредставянето на обезпечение не може да обуслови настъпването на такива.
Макар и да е уговорена като санкционна, тя води до скрито оскъпяване на
кредита. По съществото тя е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би била печалба за кредитодателя, която печалба би увеличила
стойността на кредита. Като формално въвежда задължение да се предостави
обезпечение (и то след сключване на договора за кредит) и санкция за
неговото неизпълнение, кредитодателят се опитва да избегне това
ограничение. Подобна неустойка фактически представлява увеличение на
възнаградителната лихва, а не е санкция за неизпълнение. Освен това
невключването на неустойката, съставляваща скрита лихва, в ГПР води до
несъответствие между действително прилагания от кредитора ГПР и
посочения в договора, а това, от своя страна, представлява заблуждаваща
търговска практика и води до неравноправност на договора – скритото
оскъпяване на кредита.
Обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат
ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителят да
прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за
връщането на заетата сума.
Тези действия на кредитодателя създават невъзможност за потребителя да
прецени какви са реално предложените му условия, предвид което не е ясно
дали същият, ако е запознат с реалните условия, би сключил договора или не.
Това впрочем влече и неравноправност на клаузата на осн. разпоредбата на чл.
143, ал. 2 т. 19 ЗЗП.
Предвид горното, посочените в договора размери на ГПР и общата сума,
дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива. Налице е неяснота при определяне на ГПР, което само по себе си води
14
до недействителност на договора.
Освен това в практиката на СЕС подобни практики, при които ГПР е
посочен в по-нисък размер в договора, отколкото е в действителност, се
разглеждат като „заблуждаваща практика“. В Решение на СЕС по дело
C‑453/10 например се сочи, че „търговска практика като разглежданата по
делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г.
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители
на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета,
Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е
възможно да подтикне средният потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Националният съд трябва да провери дали това
е така по делото в главното производство. Установяването на нелоялния
характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд
може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните
клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит.“.
Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна
(възнаградителна) лихва е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави. Към момента на сключване на процесния
договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на
размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето
на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9
ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели
постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки
икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна
лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение
за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична
сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният
лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че
се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето
лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на
насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е
нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на
сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими
към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на
ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО,
Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че
15
противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение –
надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид
като ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на
възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат
съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. Договорената
възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е 45,56%
на годишна база. Следователно уговорената лихва като възнаграждение за
отпуснатия кредит надвишава допустимия размер (трикратния размер на
законната лихва, който е 41,37 %, към момента на сключване на договора за
заем). Сумата по кредита, от която заемодателят се е лишил, предоставяйки я
на ищцата, не е голяма от гледна точка на самата финансова институция (2000
лева) и е дадена за срок от 24 месеца.
Като съобрази тези обстоятелства, както и че дружеството е
икономически по-силна страна, която извършва дейността по предоставяне на
потребителски кредити по занятие, настоящият състав намира, че уговореното
задължение за заплащане на възнаградителна лихва излиза извън присъщата
функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение
за кредитора за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се стига до
неоснователно обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя. С
оглед това се налага извод, че клаузите от договора за заем, предвиждащи
задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишния лихвен
процент от 45,56 % са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като
накърняващи добрите нрави, по-конкретно общоприетите принципи за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации. В настоящия
случай, задълженията по договора за кредит не са обезпечени, а договорената
лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за процесния период,
което прави клаузата, уговаряща размера й, нищожна.
Не е ирелевантно и обстоятелството, че видно от приложения по делото
погасителен план, в същия е включена и такса в размер на 6,25 лв., начислена
към всяка вноска. Никъде не е указано въпросната такса за какво се дължи и
как е формирана, но е предвидено да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на потребителя и всъщност представляват допълнителна
възнаградителна лихва за кредитодателя.
Действително съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор за паричен заем относно определянето на ГПР и възнаградителната
16
лихва не може да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона,
нито може да се приеме, че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в
него не е включена клаузата, определяща ГПР и възнаградителната лихва, тъй
като те са въведен като изрично изискване от съдържанието на договора за
потребителски кредит съгласно чл. 11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК. Поради това в
настоящия случай не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи от договора обуславя
недействителността на целия договор за паричен заем при наличието на
специална по отношение на ЗЗД разпоредба – а именно чл. 22 ЗПК.
Това е така, т.к. съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. След като посочените клаузи на договора
са нищожни, то следва, че процесният договор не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК процесният
договор за кредит е недействителен.
Ето защо предявеният иск за обявяване на недействителността на
процесния договор за потребителски кредит поради противоречие с
императивна норма е основателен и доказан и следва да бъде уважен.
За пълнота следва да се посочи, че при предявени искове за обявяване на
нищожност на правна сделка на няколко основания, съдът не е обвързан с
въведения от ищеца начин на съединяване на исковете. Петитумът на всеки
един от исковете е обявяването на нищожност на сделката, като тази
нищожност е абсолютна. С уважаването на иска за обявяване на нищожност
на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по исковете,
предявени на други въведени в процеса основания /в т. см. е решение 97/
08.02.2013г. по т.д.№ 196 по описа за 2011г. на ТК, първо отделение на ВКС/.
От значение е и обстоятелството, че според практиката на ВКС съдът е
длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения от
ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или
заобикалянето му) през по-леките – каквито са липсата на основание, липса на
съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или
липсата на форма (в т.см. Решение № 199 от 12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. №
583/2016 г., IV г. о., ГК – докладчик съдията Св. Цачева; Решение № 106 от
01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г. на IV г. о. ВКС; Решение № 97 от
08.02.2013 г. по гр. д. № 196/2011 г. I г. о. ВКС; Решение № 198 от 10.08.2015 г.
по гр. д. № 5252/2014 г. IV г. о. ВКС и др.).
Така не следва да бъдат разглеждани предявените останали основания за
нищожност на договора (приети като предявени в условията на евентуалност).
По насрещния иск:
Същият е предявен в условията на евентуалност – ако бъде уважен
17
главният иск, предявен от първоначалния ищец Е. П.. Съдът разглежда
евентуалния иск в зависимост от произнасянето по главния иск. С оглед
горните изводи и при сбъдване на процесуалното условие (уважаване на иска
за обявяване на договора за кредит за недействителен поради противоречие
със закона) настоящият състав намира, че следва да разгледа и предявения от
ответника по първоначалната искова молба насрещен иск.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид гореизложеното, при съобразяване на обстоятелството, че
размерът на отпуснатия кредит е 2000лв., както и че между страните не се
спори, че Е. П. е заплатила във връзка с процесния договор сумата от общо
540 лв. и при съобразяване с разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която е специална по
отношение на нормите на ЗЗД, настоящия състав намира, че остатъкът от
чистата стойност на кредита е 1460лв., която сума не е заплатена от
ответницата по насрещния иск в полза на ищеца по същия.
По изложените съображения съдът прави извод, че предявеният насрещен
иск е основателен и следва да бъде уважен.
Като законна последица от уважаването му следва да бъде присъдена
законна лихва върху главницата от подаване на насрещната искова молба –
10.01.2025г., до окончателното плащане на задължението.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски се поражда за
двете страни, за ищеца – за уважения иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а за
ответника – за уважения насрещен иск.
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса с определение
930/27.09.2024г. на РС Велинград (преди делото да бъде изпратено по
компетентност на РС Лом). Предвид чл. 78, ал. 6 от ГПК, съгласно която
разпоредба когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна
такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати
всички дължащи се такси и разноски, то следва сумата за държавна такса да се
присъди в тежест на ответника и в полза на съдебната власт.
Така с оглед изхода на делото ответникът по първоначалната искова
молба следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на РС Лом ДТ в размер на 80 лв., както и 5 лв. в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
По претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, заявено с
първоначалната искова молба, съдът намира следното:
При съобразяване на тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с
решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, постановено по повод на
преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС, следва да се приеме, че съдът не е
обвързан от Наредба № 1 от 09.01.2004г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Правилата на Наредбата обаче могат да служат
за общ ориентир относно стойността на адвокатските услуги.
18
Адвокатът на ищцата е посочил, че претендира присъждане на
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА по претенцията срещу ответника в
размер на 600 лв. с ДДС, което реално отговаря на минималния размер,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) – с вкл. ДДС.
С оглед горното, вземайки разпоредбите на Наредбата за ориентир и
предвид действащата към момента на сключване на договора за правна помощ
между ищцата и нейния адвокат норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, съдът
намира, че определеното съобразно разпоредбите на този нормативен акт
адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а е адекватно и справедливо
предвид фактическата и правна сложност на делото, представеното от
процесуалния представител на ищцата писмено становище, обстоятелството,
че делото е решено след провеждането на едно ОСЗ, при което адвокатът на
ищцата не е присъствал, но е депозирал молба. Не се претендира адвокатско
възнаграждение по насрещния иск. Такова не се и следва, предвид
уважаването му.
Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г. на нерегистрираните по
Закона за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на
възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената
стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна
част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи
съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност.
По делото е представено доказателство, че адв.Р.Р. е регистриран по
ЗДДС.
Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски,
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна
защита, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда,
което се присъжда на адвоката. За да упражни адвокатът това свое право, е
достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и
съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно
на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА, като не се проверява и не се нуждае от
доказване обстоятелството, че клиентът е близък на адвоката и изобщо
обстоятелството, на което е уговорена безплатна правна помощ /определение
№515/02.10.2015г. по ч.гр.д. №2340/2015г. на ВКС, І т.о., определение № 365
от 17.07.2017 г. по ч.т.д. № 894/2017 г. на ВКС, І т.о., определение № 163 от
13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, І г.о.; определение № 731 от
09.10.2014 г. по ч.гр.д. № 5256/2014 г. на ІІІ г.о. и др./. Представен е договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адвоката й с
договорено възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
В определение № 699/18.12.2018г. по ч. т. дело № 2908 по описа за 2018г.
на ТК, второ отделение, ВКС, е посочено, че в съгласно разпоредбата на § 2а
от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна
19
част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху
минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение
следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката,
съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е
оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се
присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Предвид горното на адв. Р.Р. се следват разноски за адвокатски хонорар в
общ размер на 600лв. - с ДДС, дължими от ответника по първоначалната
искова молба.
Ответникът по първоначалния иск (ищец по насрещния такъв)
претендира съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и депозираните
доказателства за платени разноски следните суми: 50 лв. ДТ по насрещния иск
(4% от цената на иска – 1460 лв., намалена с 15 % съобразно чл. 73, ал. 4 ГПК),
400лв. адвокатско възнаграждение за представителство по първоначалната
искова молба и 600 лв. – по насрещния иск (което е над минималния размер,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г. – 446 лв.). Няма данни
адвокатът да е регистриран по ЗДДС. Предвид това и с оглед наведеното
възражение за прекомерност настоящият състав намира, че възнаграждението
за един адвокат по насрещния иск следва да бъде намалено до предвидения в
Наредбата минимум от 446 лв. с оглед фактическата и правна сложност на
претенцията, представеното от процесуалния представител писмено
становище, обстоятелството, че делото е решено след провеждането на едно
ОСЗ, при което адвокатът на ищеца по насрещния иск не е присъствал, но е
депозирал молба. Претендираното възнаграждение за представителство по
първоначалната искова молба предвид изхода на делото не се следва на
ответника ********* АД.
Следователно разноските по насрещния иск в общ размер на 496лв.
следва да бъдат възложени в тежест на ответника по същия – Е. П.. Същите се
дължат независимо от обстоятелството, че последната е освободена от
разноски по делото.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК ЗА НИЩОЖЕН Договор за
потребителски кредит № *********/06.11.2023г., сключен между ищцата Е. Ц.
П. с ЕГН ********** с посочен адрес: ********* и установен по делото
постоянен и настоящ адрес: ********* (кредитополучател) и ответника
********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
*********, изп.д. - С. А. (кредитодател).
ОСЪЖДА на осн. чл. 124, ал. 2 ГПК вр. чл. 23 ЗПК Е. Ц. П. с ЕГН
********** с посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и
настоящ адрес: ********* ДА ЗАПЛАТИ на ********* АД, ЕИК *********,
20
със седалище и адрес на управление: *********, изп. д. - С. А., сумата 1460
лв. /хиляда четиристотин и шестдесет лева/ - оставаща непогасена главница
(част от чиста стойност на кредита) по Договор за потребителски кредит №
*********/06.11.2023г., сключен между ищцата Е. Ц. П. с ЕГН ********** с
посочен адрес: ********* и установен по делото постоянен и настоящ адрес:
********* (кредитополучател) и ответника ********* АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: *********, изп.д. - С. А. (кредитодател),
ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на насрещната
искова молба – 10.01.2025г., до окончателното плащане на задължението.
ОСЪЖДА ********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *********, изп.д.- С. А., ДА ЗАПЛАТИ НА на адв. Р. Н. Р.,
вписан в АК - Пловдив, личен № **********, адвокатско възнаграждение в
размер на 600лв. /шестстотин лева/ с ДДС.
ОСЪЖДА ********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: *********, изп. д. - С. А., ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на
съдебната власт по сметка на РС Лом сумата от 80 лв. /осемдесет лева/
дължима държавна такса, както и 5 лв. /пет лева/ в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА Е. Ц. П. с ЕГН ********** с посочен адрес: ********* и
установен по делото постоянен и настоящ адрес: ********* ДА ЗАПЛАТИ на
********* АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
*********, изп.д. - С. А., сумата от 496лв. /четиристотин деветдесет и шест
лева/ - сторени в производството по насрещния иск разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Лом: _______________________
21