№ 3073
гр. София, 21.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20231110120910 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от К. Й. П., ЕГН **********, с
адрес: ************, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, *****, представлявано от Галин Тодоров,
установителни искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен заем № **** предвиждаща заплащането на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на закона, евентуално на добрите
нрави и евентуално поради това, че е неравноправна клауза, както и осъдителен иск за
осъждане на ответника да заплати сумата от 10 лв., предявен като частичен от 150 лв.
недължимо платена по нищожна клауза на Договор за паричен заем № ****
предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2023 г. до
окончателното плащане.
Ищецът К. Й. П. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили Договор за паричен заем №
**** за сумата от 750 лв. В чл. 4 от договора било уговорено, че страните се съгласяват
договорът да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, които да отговарят на
определени условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки. В ал. 2 на чл. 4 от договора за паричен
заем, пък била предвидена неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение, в размер на 300 лв. Поддържа, че
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което
кредитополучателят дължи връщане само на главницата. Твърди, че при изчисляването
и посочването на ГПР в договора за кредит, заемодателят не е включил разхода по
гаранционната сделка, с което е целял да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
същевременно невключването на посочения разход към ГПР на практика води до
липса на посочен ГПР, поради което счита договора за кредит за нищожен на
основание чл. 22 ЗПК. Твърди също така, че клаузата, с която е уговорено заплащането
на неустойка за непредоставено обезпечение е нищожна, поради противоречие със
закона, както и с добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Сочи също така, че клаузата е неравноправна,
1
тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано висока неустойка. При тези твърдения моли да се прогласи
нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за заем. Поддържа, че е погасил
изцяло дължимите суми, сред които и част от начислената неустойка в размер на 150
лв., поради което претендира връщането от ответника на част от нея, а именно 10 лв.
С молба от 22.01.2024 г., депозирана преди първото по делото заседание, ищецът
е направил изменение на размера на предявения осъдителен иск от 10 лв., като
частичен от 150 лв., като е увеличил същия до размера на 111,26 лв., която сума е
окончателна, което искане за изменение на размера на предявения иск е допуснато с
определение на съда, обективирано в Протокол № 452/23.01.2024 г.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД оспорва иска с доводи на недопустимост, като излага съображения,
че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на искове за нищожност на
договора, при положение, че правото му може да бъде защитено в по-пълна степен с
предявяването на осъдителен иск. Излага съображения, че не са нарушение
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, доколкото размерът на ГПР е
изчислено, съобразно алгоритъма, заложен в ЗПК. Счита, че неустойката по кредита не
следва да се включва при изчислението на ГПР по арг. от чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗПК.
Поддържа, че нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за кредит да бъдат
изрично и изчерпателно изброени всички разходи, включени в ГПР. При тези
съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С оглед доводите и възраженията в отговора на исковата молба, съдът приема, че
страните не спорят, че са били сключили Договор за паричен заем № **** за сумата от
750 лв., в чл. 4 от който е било уговорено, че се съгласяват договорът да бъде
обезпечен с банкова гаранция или чрез две физически лица – поръчители, които да
отговарят изисквания, посочени в исковата молба. Не се спори, че в чл. 4, ал. 2 от
договора е било уговорено, че ако кредитополучателят не предостави съответното
обезпечение, той ще дължи неустойка в размер на 300 лв. Няма спор и по факта, че
ищецът е заплатил предсрочно цялата дължима сума по договора.
Горепосочените факти следва да се приемат за установени и поради
обстоятелството, че с доклада си по делото, обективиран в Определение №
42613/28.11.2023 г., съдът е задължил ответника да представи препис на Договор за
паричен заем № **** както и приложенията към него, счетоводна справка и платежни
нареждания за извършените плащания, като го е предупредил, че на основание чл. 161
ГПК, с оглед обстоятелствата по делото, може да приеме за доказани фактите, относно
които е създал пречки за събиране на допуснати доказателства. Въпреки това
ответникът не е представил посочените документи, поради което и предвид доводите и
възраженията му в отговора на исковата молба, както и с оглед заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, съдът приема, че между страните е било налице
твърдяното от ищеца облигационно отношение с посоченото в исковата молба
съдържание.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира
като обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че на
26.07.2019 г. ищецът е заплатил в полза на ответника по процесния договор сумата от
885,06 лв., като от същата ответникът е отнесъл за погасяване 111,26 лв. за неустойка, а
с остатъка е погасил дължимата главница и възнаградителна лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
По предявения иск за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен заем № **** съдът намира следното:
По исковете с правно основание чл.26 , ал. 1, пр.1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл.
143 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже, че неустоечната клауза за непредоставяне на
обезпечение, предвидена в Договор за паричен заем № 3558068 от 21.06.2019 г.,
2
противоречи на закона и добрите нрави, както и твърденията си за нищожност на
договора за заем.
На първо място, съдът приема, че посочената клауза не е нищожна поради
противоречие със закона на посоченото от ищеца основание. Не са нарушени
разпоредбите на чл. 21, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като чрез така уговорената
неустоечна клауза се санкционира неизпълнението на задължението на
кредитополучателя да предостави уговорено, а не неизпълнението на задължението за
плащане на суми по договора. С оглед изложеното, следва да бъде разгледано
евентуално наведеното основание за нищожност на цитираната клауза, а именно –
поради противоречие с добрите нрави.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. №
395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./ . Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като
става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е
чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9
от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените
основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добрите
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода за
кредитора.
Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената
неустойка в чл. 4, ал. 2 от процесния договор е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е установяване
на допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително възнаграждение за
кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води
до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически
неизпълними условия за предоставяне на уговореното обезпечение, кредиторът си е
осигурил сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл. 4,
ал. 2 неустойка. Тази неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо
задължение, като това е в разрез с принципите на добросъвестността и
справедливостта. Това е така, защото, за да избегне начисляването на тази неустойка,
длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на поръчителство, като
поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са кумулативно дадени и
следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да
бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да му
предостави за поръчители две физически лица, които от своя страна трябвало да
отговарят на множество изисквания, като да представят служебна бележка от
работодател за нетния размер на трудовото възнаграждение, което следвало да е
минимум 1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са поръчители, да
имат чисто кредитно досие в ЦКР и др. Налагането на толкова изисквания, които да
бъдат изпълнени в кратък срок са препятствали всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори
да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да
отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение,
3
поради което заемателят е в невъзможност да предостави уговореното обезпечение и на
практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по
чл. 4, ал. 2 от договора.
Следва да се посочи още, че предоставянето на обезпечение само по себе си
обезпечава изпълнението на главното задължение на кредитополучателя, а именно - да
върне заетата сума в уговорените срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от
предоставеното обезпечение, кредиторът да може да предприеме принудително
изпълнение срещу поръчителите. В общия случай, предоставянето на обезпечение е
условие за сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателя, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави,
това ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й. В случая
обаче, задължението за предоставянето на обезпечение е уговорено да възникне след
като настъпи неизпълнение, т.е. - след сключването на договора за кредит и след като
вече заемната сума е предоставена на кредитополучателя. Изхождайки от характера на
неустойката – да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага
същите да бъдат установявани по размер, следва изводът, че от непредоставянето на
обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява
допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да
настъпят от неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне
заетата сума, но липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с
кредитния риск. Поради тази причина съдът приема, че непредставянето на
обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди, е типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В същото решение като
критерии при преценката на съда дали дадена неустоечна клауза е нищожна, поради
противоречие на добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено
или за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е
примерно. В този смисъл, уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор неустойка не
обезпечава изпълнението на задължението за връщане на заетата сума, а, както бе
посочено по-горе, представлява цената, която кредитополучателят следва да плати
поради повишения кредитен риск за кредитора. Вреди от непредоставянето на
обезпечението не може да има, още повече, че към момента на сключване на договора
(към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии), кредитополучателят
не е бил в неизпълнение на главното задължение по договора. Поради всичко
изложено, съдът намира, че неустоечната клауза за непредоставено от заемателя
обезпечение е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
С оглед гореизложеното, не следва да бъде разглеждано третото наведено
евентуално основание за нищожност на клаузата в чл. 4, ал. 2, а именно – поради
неравноправност.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода на съда за нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за
паричен заем № **** предвиждаща заплащането на неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение, престираното въз основа на нея подлежи на връщане
при начална липса на основание. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза
се установи, че ищецът е заплатил изцяло задълженията си по договора за кредит, като
за погасяване на неустойката ответникът е отнесъл сумата от 111,26 лв. Следователно,
тази сума подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като получена без
4
основание.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който е направил
своевременно искане за присъждането им. Същият е заплатил държавна такса в размер
на 100 лв. и депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 350 лв., поради
което ответникът следва да бъде осъден да му заплати сума в общ размер от 450 лв.
Същевременно, на л. 100 от делото е представен договор за правна защита и
съдействие, с който ищецът К. П. е договорил с Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА – като материално
затруднено лице. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.
36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В настоящия случай съдът приема, че
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ не следва да бъде присъждано
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, тъй като по
делото са налице доказателства, че ищецът К. П. не е материално затруднено лице, в
която връзка и съдът е отказал да го освободи от заплащане на държавна такса и
разноски с Определение № 27751/08.08.2023 г. От представените доказателства не
може да се направи извод, че ищецът е в невъзможност да заплати адвокатско
възнаграждение за осъществяване на защита по настоящото дело, с оглед фактическата
му и правна сложност и материалния интерес. От служебно извършени справки за
наличности и движение по откритите от ищеца банкови сметки се установява, че за
периода 01.06.2022 г. – 01.06.2023 г. по банкова сметка в Първа инвестиционна банка
са регистрирани обороти от около 218 678 лв., а по банкова сметка в ДСК - обороти от
около 8000 лв. Следователно, при завеждане на делото на 28.03.2023 г. за ищеца не е
била налице невъзможност да заплати адвокатско възнаграждение и съдът приема, че
той няма качеството на материално затруднено лице. В този смисъл е и Определение
№ 50050 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2662/2021 г., II т. о., ТК , в което се
посочва, че по принцип, при липса на спор между страните, достатъчно доказателство
за наличие на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА са съвпадащите волеизявления на
страните по договора за правна помощ, но когато по делото са налични доказателства,
изрично и категорично опровергаващи посоченото основание, респективно
установяващи, че лицето, на което е оказана безплатна правна помощ, не е материално
затруднено, в задължение на съда е да вземе предвид тези доказателства и без да е
направено възражение от другата страна в тази насока.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № **** предвиждаща заплащането
на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, по предявените от ищеца К.
Й. П., ЕГН **********, с адрес: ************, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал
Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, искове.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, да заплати
на К. Й. П., ЕГН **********, с адрес: ************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД сумата от 111,26 лв. - недължимо платена по нищожна клауза за неустойка,
уговорена в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № **** предвиждаща заплащането
на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 28.03.2023 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
5
на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, да заплати
на К. Й. П., ЕГН **********, с адрес: ************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 450 лв. – разноски за държавна такса и съдебна експертиза в производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6