Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр. Видин 14.02.2022 г..
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Видинският районен съд, гражданска колегия, в публичното
заседание на тринадесети януари две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:Даниел Димитров
при секретаря О.Велизарова и в
присъствието на прокурора ................................. като разгледа
докладваното от съдия Димитров гр. дело № 332 описа за 2021 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Делото е
образувано по исковата молба на Н.П. ***,ЕГН
**********,с която против „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр.София, пл.Св.Неделя №7 е предявен иск по чл.55
ал.1 пр.1 ЗЗД.
Твърди си от ищеца,че на 19.02.2007 г.
в качеството си на кредитополучател е сключил договор за банков ипотечен кредит
с кредитора „Ейч Ви Би Банк Биохим" АД за сумата от 84 800.00 лева
/осемдесет и четири хиляди и осемстотин лева/,с краен срок за погасяване
19.02.2027 г. ,както и че договорът е изменен с Анекс №1 от 15.04.2010 г., като
крайният срок за погасяване на задължението е удължен до 21.03.2037 г.
Сочи се,че понеже се усъмнил, че в
процесният договор за банков кредит са налице неравноправни клаузи, вследствие
на които банката е надвземала повече от реално дължимите договорени лихви, е предявил на 08.01.2019 г. пред ВдРС иск за
установяване на нищожност на клаузата на т.3.09. ал.8, б "б" от
Общите бизнес условия на „Ейч Ви Би Банк Биохим"АД , в сила от 01.09.2006
г., както и осъдителен иск за сумата от 23 120.68 лева - получени от банката
без правно основание за периода от 08.01.2014 г. до 08.01.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане.
Подържа се ,че с Решение №24 от 20.04.2020 г. постановено по
в.гр.д. №41/2020 г. по описа на Окръжен съд - Видин е потвърдено изцяло Решение
№457 от 30.09.2019 г. постановено по гр.д. №45/2019 г. по описа на Районен съд
– Видин,което е влязло в законна сила,както
и че с посочените решения по предявен от
доверителя ми иск е признато за установено по отношение на „Уникредит Булбанк“
АД, че клаузата на т.3.09. ал.8, б "б" от Общите бизнес условия на
„Ейч Ви Би Банк Биохим"АД , в сила от 01.09.2006 г.: "…в случай, че разходите по ликвидността при 10
годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им към датата на сключване
на договора за кредит, банката има право едностранно да увеличава първоначално
определената над БЛП надбавка с размера на увеличените разходи. Всяка
последваща промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено
по реда на настоящата разпоредба изменение…. " , която
клауза е неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007 г.,
по силата на чл.24 от същия, сключен между Н.П.К. и „Ейч Ви Би Банк
Биохим"АД , е нищожна като противоречаща на закона - чл. 143, т. 10 и т.
12 от Закона за защита на потребителите, във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение
първо от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,а така също и че на основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, „Уникредит Булбанк" АД е осъдена да заплати на ищеца сумата от 23 120.68 лева /двадесет и три хиляди сто и двадесет лева и шестдесет и
осем стотинки/ -получени от банката без правно основание за периода от
08.01.2014 г. до 08.01.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума до
окончателното й изплащане.
Излага се,че в производство по гр.д.
№45/2019 г. по описа на Районен съд - Видин е изготвена съдебно-счетоводна
експертиза,по която вещото лице е дало
отговор на въпроса каква е разликата между реално платените суми по процесния
договор и сумите, които е следвало
да бъдат платени при спазване на условията по договора от Банката за периода от
08.01.2014 г. до 08.01.2019 г., за който период и сума е предявен иска, както е дало и отговор и каква е разликата в тези суми за
целия период - от датата на сключване на договора за банков ипотечен кредит -
19.02.2007 г. до датата, на която е предявен искът - 08.01.2019 г. ,като съгласно
изчисленията на вещото лице разликата за
целия период е в размер от 35 507.60 лева /тридесет и пет хиляди петстотин и
седем лева и шестдесет стотинки/.
Сочи се,че банката е осъдена с
окончателно решение да заплати сумата от 23 120.68 лева за периода от
08.01.2014 г. до 08.01.2019 г., поради което би могло да се направи извод какви суми са
надплатени и за периода от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г., а именно сумата от
12 386.92 лева,представляваща разлика между изчислената от вещото лице за целия
период сума от 35 507.60 лева и присъдената в полза на ищеца сума от 23 120.68
лева за периода от 08.01.2014 г. до 08.01.2019 г..
Излага се,че СЕС е бил сезиран с няколко преюдициални запитвания
относно ограничаването във времето на защитата, гарантирана на потребителите от
правото на ЕС,като се сочи следното:- на 16.07.2020 г. г е постановено Решение
на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 ,като с т.4 от решението е прието, че „…Член 6, параграф 1 и
член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че
допускат предявяването на иск относно реституционните последици от
установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано
с давностен срок, при условие че началният момент на този срок, както и
неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правото на потребителя да иска връщане…"
С решение от 09.07.2020 г. по
съединени дела С-698/18 и С-699/18 СЕС приема, че „… Член 2, буква б), член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципите на
равностойност, ефективност и правна сигурност трябва да се тълкуват в смисъл,
че не допускат в съдебната практика национална правна уредба да се тълкува, че
за съдебния иск за връщане на недължимо платени суми въз основа на
неравноправна клауза в договор, сключен между потребител и продавач или
доставчик, се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от
датата на цялостното изпълнение на договора, когато без необходимост от
проверка се презумира, че на тази дата неравноправният характер на съответната
клауза трябва да е известен на потребителя или когато за сходни искове,
основани на определени разпоредби от вътрешното право, същият срок започва да
тече едва от установяването по съдебен ред на основанието за тези искове….
"
Със заключение на генералния
адвокат М. Szpunar, представено на 3 септември 2020 г. по Дело С-485/19 пък е
направен категоричния извод, че: „…Принципът на ефективност не допуска
национална правна уредба, която предвижда или се тълкува в смисъл, че
тригодишният давностен срок, приложим за исковете за връщане на платеното въз
основа на договорни клаузи, приети за неравноправни по смисъла на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и/или на договорни клаузи, които противоречат на
изискванията, поставени от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, започва да тече от момента, в който
действително е налице неоснователно обогатяване…".
Подържа се,че в мотивите ,към
цитираните решения СЕС, е посочено , че момента от който започва да тече
давностния срок за възстановяване на надплатените суми вследствие на
неравноправни клаузи е
моментът на тяхното установяване.
Твърди се, че процесния случай неравноправността на клаузата, основанието
и размерите на надплатените суми е
установено за първи път в производството по по гр.д. №45/2019 г. по описа на
Районен съд - Видин, Гражданско отделение, завършило с решение от 30.09.2019 г.
потвърдено с Решение от 20.04.2020 г. по в.гр.д. №41/2020 г. по описа на
Окръжен съд – Видин,като именно постановяването на окончателното решение е
началният момент съобразно цитираната съдебна практика или най-рано
депозирането на изготвената по делото съдебно - счетоводна експертиза, с която
са установени на какво основание, в какви размери и за кои периоди са
надплатени суми, вследствие на незаконосъобранзото едностранно увеличаване на
договорения лихвен процент по процесния договор за кредит от страна на банката-
ответник,като в тази насока, петгодишният давностен срок за искане на връщане
на сумите, предвид факта, че са дадени без правно основание за периода от
19.02.2007 г. до 07.01.2014 г., не е изтекъл.
Иска се от съда да постанови
решение,с което да се осъди „Уникредит
Булбанк" АД, ЕИК ********* да
заплати на Н.П.К., ЕГН: **********, сумата от 12 386.92 лева /дванадесет хиляди
триста осемдесет и шест лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща
получена без правно основание сума за периода от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г,
по Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на настоящата искова молба -
22.02.2021 г. до окончателното погасяване на задължението.
Претендират се направените
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Ответника в срока за отговор е оспорил иска
като неоснователен, като подържа ,че вземанията на ищеца на обща стойност от 12
386.92 лв. за претендирания от него период от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. са
погасени по давност.
Посочва се че, според
задължителната практика на Върховния съд, постановена в ППВС № 1 от 28.05.1979
г., в т. 7 се приема, че давността за вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
започва да тече от деня на получаването на престацията,както и че в по-новата
практика на ВКС се приема същото, като в ТР № 5 от 21.11.2019 г., по т.д. №
5/2017 г. на ВКС се приема, че „…Задължението за връщане на дадено при начална
липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора
веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент
става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Началото на
изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн. чл. 114, ал. 1 ЗЗД,
но автоматично не води до забава на длъжника…".
Излага се ,че цитираната от
ищеца практика на
СЕС е неотносима
към настоящото производство,като
в писмения отговор са развити подробни съображения по отношение Решение по
съединени дела С-224/19 и С-259/19 , решение но съединени дела С-698/18 и
С-699/18 на СЕС и заключение на генералния адвокат от 3
септември 2020 г. по дело С-485/19г..
Подържа ,че претендираното от ищеца
вземане е погасено по давност на
07.01.2019 г., поради което предявения иск следва да бъде отхвърлен.
Съдът, като взе
предвид събраните по делото доказателства, прие за установено следното от
фактическа страна: страните по настоящето дело са страни и по гр.д. №45/2019 г.
по описа на ВдРС.От влязлото в сила решение №457 от 30.09.2019 г. по гр.д.
№45/2019 г. по описа на ВдРС ,потвърдено с решение №24 от 20.04.2020 г. в.гр.д. №41/2020 г. по описа на ВдОС е видно
,че със същото се ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение „УникредитБулбанк“ АД, ЕИК831919536, че клаузата на
т.3.09. ал.8, б “б“ от Общите бизнес условия
на „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД , в сила от 01.09.2006г.: “…. В случай, че
разходите по ликвидността при 10 годишно финансиране се увеличат в сравнение с
размера им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право
едностранно да увеличава първоначално определената над БЛП надбавка с размера
на увеличените разходи. Всяка последваща промяна в надбавката се извършва на
основание последното извършено по реда на настоящата разпоредба изменение “ ,
която клауза е неразделна част от
Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007г. ,по силата на чл.24 от същия,
сключен между ищеца Н.П.К. и „Ейч Ви Би
Банк Биохим“АД , е нищожна като
противоречаща на закона - чл. 143, т. 10 и
т. 12 от Закона за защита на потребителите, във вр с чл. чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,както и че „Уникредит
Булбанк“ АД, ЕИК831919536 е осъдена да заплати на Н.П.К. , сумата от 23 120.68
лева, получена от „УникредитБулбанк“
АД, ЕИК831919536, без правно основание за периода от 08.01.2014г. –
08.01.2019г., ведно със законната лихва считана от предявяване на иска –
08.01.2019г. до окончателното издължаване.
Не е спорно по
делото,че претендираното от ищеца вземане е именно във връзка с посочения
по-горе Договор за банков ипотечен
кредит от 19.02.2007г. , сключен между ищеца Н.П.К. и „Ейч Ви Би Банк Биохим“АД,предмет на
цитираните съдебни решения,и обявената за нищожна ,като противоречаща на закона
- чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за
защита на потребителите, във вр с чл. чл.
26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, клауза на т.3.09.
ал.8, б “б“ от Общите бизнес условия на
„Ейч Ви Би Банк Биохим“АД , в сила от 01.09.2006г.,която е неразделна част от Договора от 19.02.2007г.
,по силата на чл.24 от същия.
Не се оспорва и
процесуалната легитимация на ответника и същия е надлежна страна,с оглед
установено правоприемство между „Ейч Ви Би Банк Биохим" АД и „Булбанк" АД,чието наименованието е
променено на „УниКредит Булбанк"
АД.
Не е спорно ,във
взаимоотношенията на страните,че ищеца има притежава качеството „потребител“.
Не е спорно ,че
претенцията е за връщане на дадено при начална липса на основание.
По делото е
назначена съдебно-икономическа
експертиза,в чието заключение е посочено ,че разликата между реално платените
суми по договора за ипотечен кредит и сумите, които е следвало да бъдат платени
при спазване на условията по договора за
процесния период от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. по отношение договорната
лихва по редовната главница, възлиза на
сумата от 12 386.093 лв.,която в случая съвпада с претендираната такава.
С оглед
направеното възражение от ответника следва да се даде отговор дали вземането е
погасено по давност.
В случая следва да
се съобрази както националната
уредба,така и регламентацията на СЕС по отношение реституционните последици от установяването
на нищожност на неравноправна договорна клауза,включително и относно давността .
В разпоредбата
на чл.114 ал.1 ЗЗД е посочено,че давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо,а в ал.2 -ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало.
В т.7 на ППВС № 1 от 28.05.1979 г. е посочено,че в
случаите на първи фактически състав на чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната
давност започва да тече от деня на получаването на престацията. При втория
фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от настъпване на невъзможността да
се осъществи основанието, а при третия - от отпадането на основанието.
В ТР № 5 от 21.11.2019 г., по т.д. № 5/2017 г.
на ВКС се приема,че при връщане на дадено при начална липса на основание в
хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за
забава от поканата да изпълни,като в мотивите е посочено,че задължението за
връщане на дадено при начална липса на основание,след като е безсрочно, може да
се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на
недължимото и от този момент става изискуемо,както е изяснено и в т. 7 ППВС №
1/1979 г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн
чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
В Решение от 16.07.2020г. по съединени дела
C-224/19г. и С-259/19г. в т.4 е прието, че „…Член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на
нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок,
при условие че началният момент на този срок, както и неговата продължителност
не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото
на потребителя да иска връщане…"
Налага си извод,че
при липсата на специална правна уредба
на Съюза в тази област редът и условията за прилагане на защитата на
потребителите, предвидена в член 6, параграф 1 и в член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правен ред на държавите членки по
силата на принципа за процесуалната им автономия,като редът и условията обаче
не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни
положения (принцип на равностойност), нито да са определени така, че да правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени
от общностния правов ред (принцип на ефективност).
Съобразявайки
изложеното правото на Съюза допуска национална правна уредба,
която, макар да предвижда, че не се погасява по давност искът за установяване
на нищожност на неравноправна клауза, съдържаща се в договор, сключен между
продавач или доставчик и потребител, обвързва с давностен срок иска относно
реституционните последици от това установяване, при условие че са спазени
принципите на равностойност и ефективност.
Досежно принципа на ефективност се приема, че всеки
случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно
прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка
за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия ход и особености
пред различните национални инстанции. В тази насока , ако е необходимо, следва
да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната
правораздавателна система, като гарантиране на правото на защита, принципа на
правната сигурност и правилното развитие на производството (решение от 26 юни
2019 г., Addiko B., C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 48).
Съдът на ЕС
приема, че тригодишни давностни срокове
(решение от 15 април 2010 г., Barth, C‑542/08, EU:C:2010:193, т.
28) или двегодишни давностни срокове (решение
от 15 декември 2011 г., B. Antoniana Popolare V., C‑427/10,
EU:C:2011:844, т. 25) са в съответствие
с принципа на ефективност, следва да се приеме, че давностен срок от пет години, приложим към
иска относно реституционните последици от установяването на нищожност на
неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може да направи на практика
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с
Директива 93/19, като това следва да се провери от запитващата юрисдикция.В
случая Запитващата юрисдикция по
същество е искала да се установи и дали е съвместима с принципа на ефективност,
разглеждан във връзка с принципа на правна сигурност, национална съдебна
практика, съгласно която петгодишният давностен срок за предявяване на иска
относно реституционните последици от установяването на нищожност на
неравноправна договорна клауза започва да тече от момента на сключването на
договора, в който се съдържа тази клауза. Съдът на ЕС е посочил, че следва да
се има предвид обстоятелството, че е възможно потребителите да не знаят, че
дадена клауза, съдържаща се в договор за ипотечен кредит, е неравноправна, или
да не си дават сметка за обхвата на правата им, произтичащи от Директива
93/13.В решението се приема, че прилагането обаче на петгодишен давностен срок,
който започва да тече от сключването на договора, доколкото предполага, че
потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на
договорна клауза, която е обявена за неравноправна, само през първите пет
години от сключването на договора, независимо дали е знаел или разумно е можел
да знае за неравноправния характер на тази клауза, може да направи прекомерно
трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител
и следователно да наруши принципа на ефективност, разглеждан във връзка с
принципа на правната сигурност.
С оглед на всички
гореизложени съображения, Съдът посочва, че член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че се допуска
предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на
нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок,
при условие че началният момент на този срок, както и неговата продължителност
не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото
на потребителя да иска връщане.
Съобразявайки мотивите
, изложени в решението на Съда, настоящият съдебен състав намира, че
националната правна уредба на Република България не прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да
иска връщане на платените въз основа на неравноправни клаузи суми.
На първо място Съдът
се е произнесъл по въпрос, свързан с давностен срок за предявяване на искове за
връщане на даденото, тоест когато процесуалното право за предявяване на
исковата претенция е ограничено с давностен срок.
В българското законодателство подобно
ограничение не е предвидено – правото на потребителя да предяви иск за връщане
на платените суми не е ограничено със срок и същото може да бъде реализирано по
всяко време/ограничена с давностен срок е възможността на потребителя да
реализира материалното си право по принудителен ред и то само при изрично
възражение от страна на насрещната страна за това – чл. 120 ЗЗД/.
На следващо място,
по националното законодателство давностния
срок за връщане на даденото при начална липса на основание е 5-годишен, като в
решението на Съда изрично се приема, че давностен срок от пет години, приложим
към иска относно реституционните последици от установяването на нищожност на
неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може да направи на практика
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с
Директива 93/19.
Съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Задължението за връщане на даденото при начална липса на основание,
в хипотеза на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е безсрочно – правоотношението е с
извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване на волите на
правните субекти и не е мислимо страните да са определили предварително срок за
изпълнение; такъв няма определен и в закона. Задължението за връщане на дадено
при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от
кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от
този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979г. Началото
на изискуемостта е начало и на погасителната давност на основание чл. 114, ал.
1 ЗЗД. Следователно, по българското законодателство, срокът не тече от
сключване на договора (както е в разгледаната от СЕС хипотеза), а от плащането
на сумата.
Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че началният момент на този срок, както и
неговата продължителност, не правят практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане,поради което
следва да се приеме с оглед процесния период на претендираното вземане/
19.02.2017 г. до 07.01.2014 г.,че към момента на предявяване на иска-23.02.2021
г. е изтекла петгодишната погасителна давност .
В случая съдът
намира,че направените изводи не противоречат
на посочените от ищеца решения на СЕС,в които ,следва да се
отбележи,че разгледаните казуси не са
идентични с настоящия,с оглед различния срок
на обсъжданата давност ,и предмет в част от тях,поради което не са
обвързващи са съда.
За пълнота следва
да се посочат диспозитивите на визираните решения:
-с Решение от
09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 , се приема, че:
1) Член 2, буква б,
член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителските договори трябва да се тълкуват смисъл, че допускат национална
правна уредба, която, при все че предвижда, че искът за установяване на
недействителността на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач
или доставчик и потребител, не се погасява по давност, предвижда давностен срок
за иска, с който се претендира реституционният ефект на тази констатация, при
положение че този срок не е по-неблагоприятен от приложимия към подобни
вътрешни съдебни производства (принцип на равностойност) и не прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от
правния ред на Съюза, и по-специално от Директива 93/13 (принцип на
ефективност).
2) Член 2, буква б),
член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13,
както и принципите на равностойност, ефективност и правна сигурност трябва да
се тълкуват в смисъл, че не допускат в съдебната практика национална правна
уредба да се тълкува, че за съдебния иск за връщане на недължимо платени суми
въз основа на неравноправна клауза в договор, сключен между потребител и
продавач или доставчик, се прилага тригодишен давностен срок, който започва да
тече от датата на цялостното изпълнение на договора, когато без необходимост от
проверка се презумира, че на тази дата неравноправният характер на съответната
клауза трябва да е известен на потребителя или когато за сходни искове,
основани на определени разпоредби от вътрешното право, същият срок започва да
тече едва от установяването по съдебен ред на основанието за тези искове.
-с Решение на
съда от 22 април 2021 година по дело C‑485/19 ,се приема,че : 1) Принципът
на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна
уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му
бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за
кредит, на основание на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори или на клаузи, противоречащи на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня, в
който е осъществено неоснователното обогатяване.
2) Член 10, параграф 2 и
член 22, параграф 1 от Директива 2008/48, както са тълкувани в
решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia (C‑42/15,
EU:C:2016:842), са приложими към договор за кредит, сключен преди
постановяването на това решение и преди изменението на националната правна
уредба, осъществено с оглед на съобразяване с възприетото в посоченото решение
тълкуване.
Съобразявайки изложеното и
данните по делото тезата на ищеца,че в случая давностния срок
тече от установяване неравноправността на съответната клауза,е неоснователна.
При това положение и поради изтекла погасителна давност, предявения иск следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът,в нарочна
молба, излага, че при отхвърляне на иска
не следва да му бъдат възлагани
сторените от ответника разноски, тъй като този подход има възпиращ спрямо
потребителя ефект и е несъвместим с правото на ЕС, като се позовава на Решение
от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС.
В т. 98 от това
решение е прието, че Директива 93/13 предоставя на потребителя правото да
сезира съда, за да установи неравноправния характер на договорна клауза и да
откаже да я приложи. Обвързването на разпределението на съдебните разноски в
това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено,
може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид
разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (вж. в този
смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit P., C‑176/17,
EU:C:2018:711, т. 69). В т. 99 от мотивите и в диспозитива на решението е
прието, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и
принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати
вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба
създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Регламентацията в
чл. 78 ГПК, не прави разграничение относно начина на разпределяне на
отговорността за разноските в съдебните производства с оглед качеството на
страните / потребител и търговец/.
Решенията на СЕС
по тълкуване правото на ЕС имат задължителна сила за всички национални
юрисдикции, в който смисъл е и чл. 633 ГПК.
По тази причина настоящият съдебен състав следва да се
съобрази с Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС,съобразявайки
и обстоятелството,че претенцията се основава и е във връзка с призната нищожност на клаузи на
договора за кредит.
С оглед изложеното
на ответника не следва да бъдат
присъждани направените в производството разноски.
Водим
от горното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на Н.П.
***,ЕГН **********,по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, против „Уникредит Булбанк“ АД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, пл.Св.Неделя №7 за заплащане
на сумата от 12 386.92 лева
/дванадесет хиляди триста осемдесет и шест лева и деветдесет и две стотинки/,
представляваща получена без правно основание сума за периода от 19.02.2007 г.
до 07.01.2014 г, по Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 22.02.2021 г. до
окончателното погасяване на задължението.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр.София, пл.Св.Неделя №7 за присъждане на направените в
производството разноски.
Решението може да
бъде обжалвано пред ВОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия :