№ 1220
гр. Велико Търново, 27.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:ДИМО КОЛЕВ
при участието на секретаря АЛБЕНА П. ШИШМАНОВА
като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Гражданско дело №
20204110102855 по описа за 2020 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 92
ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът основава исковите си претенции на твърдения, че между трето за делото
лице - "***" ООД и ответникът по реда на ЗПФУР, чрез средствата за комуникация –
ел. поща и интернет сайт на кредитодателя и при спазване на описания в Общите
условия алгоритъм от действия, е сключен договор за паричен заем № 5410673 от
20.01.2018г. във формата на ел. документ. Ищецът сочи, че по силата на договора
кредитодателят се е задължил да предостави на заемополучателя заем в размер на 1300
лв., който се усвоява в търговски обект от клоновата мрежа на „Изипей”. Допълва, че
ответникът е удостоверил получаването на заетата сума с подписването на договора за
заем, тъй като последният има характер на разписка. Ищецът уточнява, че
заемополучателят се е задължил да върне предоставения му кредит в срок до
17.10.2018г., ведно с уговорената договорна лихва, на 9 месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 288, 15 лв. или общо сумата от 1527, 93 лв. Изтъква, че при
подписване на договора кредитополучателят се е съгласил да полза услугата експресно
разглеждане на документи за одобрение на кредита, за което дължи сума в размер на
355, 14 лв., както и че същият не е изпълнил задължението си да предостави
уговореното в договора обезпечение, за което дължи неустойка в размер на 355, 14 лв.
Ищецът твърди, че ответникът е допуснал забава при плащането на погасителните
1
вноски, поради което дължи лихва за забава в размер на 79, 26 лв. за периода от
18.10.2018г. до 19.06.2020г., както и сумата от 235 лв. – разходи и такси за
извънсъдебното събиране на просрочените задължения, съгласно Тарифа, която е
неразделна част от договора за паричен заем. Ищецът признава, че ответникът е платил
по кредита сумата от 874, 45 лв. и твърди същият да е останал задължен за сумата от
908, 84 лв. – главница, 109, 78 лв. – договорна лихва за периода 19.02.2018г. –
17.10.2018г., сумата от 355, 14 лв. – такса за експресно разглеждане на документите,
сумата от 355, 14 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение в срок, сумата от
235 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране, сумата от 79, 26 лв. – лихва за
забава за периода от 18.10.2018г. до 19.06.2020г. Ищецът твърди, че тези вземания са
му прехвърлени от стария кредитор на основание рамков договор за цесия от
01.12.2016г. и приложение № 1 към него от 03.06.2019г., както и че за тях се е снабдил
със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1677/2020г. на ВТРС, срещу която длъжникът е
депозирал възражение в срок. По тези съображения ищецът иска да се приеме за
установено, че ответникът му дължи горепосочените суми по процесния договор за
кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното й изплащане. Претендира разноски за исковото и
заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор на така подадената
искова молба.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира за
установено следното:
От представения по делото заверен препис от договор за паричен заем „***” №
5410673 от 19.01.2018г. се установява, че трето за делото лице - "***" ООД е
предоставило на ответника кредит в размер на 1300 лв., който е следвало да бъде
върнат в срок от 9 месеца. За ползването на кредита кредитополучаталят се е задължил
да заплати възнаградителна лихва в размер на 40, 31 пункта годишно, както и такса за
експресно разглеждане на документите за отпускането му в размер на 532, 71 лв., при
годишен процент на разходите от 49, 47 пункта. Ответникът се е задължил да върне
общо дължимата сума по заема в размер на 2060, 64 лв., чрез изплащането на 9
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 228, 26 лв., с падеж на последната
16.10.2018г. Същият е поел и задължение в 3 – дневен срок от усвояване на сумата да
обезпечи връщането на кредита чрез осигуряване на поръчител – физическо лице или
чрез предоставяне на банкова гаранция /чл. 4 от договора/. Страните са уговорили, че в
случай на неизпълнение на това задължение ответникът дължи неустойка в размер на
532, 71 лв., която да се изплати разсрочено на равни части към всяка погасителна
вноска, като по този начин размера на последната нараства на 288, 15 лв. респ. общо
2
дължимата сума по кредита възлиза на 2593, 35 лв. При забава в плащанията
кредитополучателят дължи законна лихва за забава върху дължимата сума за всеки ден
просрочие, както и разноски за извършените действия по събиране на вземането /чл. 8
ал. 1 и ал. 2 от договора/. С подписването на договора за заем ответникът е заявил, че е
запознат и приема Тарифата на кредитодателя за начисляване на разходи за събиране
на вземанията – чл. 12. Съгласно нея при забава в погасяване на месечните
погасителни вноски максималният размер на всички начислени такси не може да
надвишава 175 лв. при заемни суми от 500 лв. до 1500 лв., но ако допуснатата забава е
над 57 календарни дни се начислява еднократно и сумата от 70 лв., представляваща
направени разходи за събиране на просрочени вземания. Съгласно чл. 15 от договора,
когато плащането не е достатъчно да покрие цялото задължение и заемателят не е
посочил поредността на погасяване на задълженията, първо се погасяват начислените
разноски, а след това лихвата за забава, неустойката за неизпълнение на договорно
задължение, договорната лихва и накрая главницата. От изискана и представена по
реда на чл. 192 ГПК от „Изипей” АД разписка № 07000687356062/20.01.2018г. се
установява, че отпусната в заем сума от 1300 лв. е изплатена в брой на ответника от
заемодателя /лист 91/.
От рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016г. се
установява, че кредитодателят се е задължил срещу дължимо от ищеца възнаграждение
всеки месец да му прехвърля станали ликвидни и изискуеми свои вземания,
произтичащи от сключени от него договори за заем и договори за потребителски
кредит, индивидуализирани в съответното приложение № 1, което е неразделна част от
договора и което се подписва от страните по него. Съгласно чл. 4 ал. 4 от рамковия
договор цедентът се е задължил да предостави на ищеца писмено потвърждение за
прехвърлянето по чл. 99 ал. 3 ЗЗД. Последният се е задължил за своя сметка и от името
на цедента да изпрати писмено уведомление до всеки длъжник за извършената цесия,
въз основа на изрично предоставено му пълномощно – чл. 4.5.
От представеното с исковата молба извлечение от приложение № 1 от
03.06.2019г. е видно, че вземането на кредитодателя към ответника по процесния
кредит е цедирано на ищеца, като е индивидуализирано с номер и дата на договора,
данните на кредитополучателя, размер на кредита и остатъка от дължимите суми. С
потвърждение по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД цедентът е потвърдил, че
индивидуализираните в Приложение № 1 от 03.06.2019г. вземания са прехвърлени на
ищеца по делото. В съответствие с клаузата на чл. 4.5. от рамковия договор
прехвърлителят е упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници
по договорите за кредити за извършеното прехвърляне на вземанията по тях. В
качеството си на пълномощник на цедента ищецът е изготвил уведомително писмо до
ответника, с което му съобщава, че задълженията му по процесния кредит са
3
прехвърлени. Доказателства за връчване на уведомлението преди образуване на
производството не са представени от ищеца, но препис от него и посоченото по – горе
пълномощно са получени от ответника, ведно със съобщението по чл. 131 ГПК, което
му е връчено лично /лист 50/.
От заключението на изслушаната по делото ССчЕ и от разясненията на вещото
лице в съдебно заседание се установява, че отпуснатия на ответника кредит от 1300 лв.
е усвоен от него на 20.01.2018г. Последния е извършил три плащания по него в общ
размер на 874, 45 лв., факт който се признава и от ищеца, с които са отнесени за
погасяване частично на главница в размер на 391, 16 лв., договорна лихва в размер на
118, 15 лв., неустойка в размер на 177, 57 лв., такса експресно разглеждане в размер на
177, 57 лв. и разходи за събиране на вземането в размер на 10 лв. При отчитане на тези
плащания според вещото лице размера на непогасените вземания по процесния
договор възлиза общо на 2043, 16 лв., от които главница - 908, 84 лв., договорна лихва
- 109, 78 лв., неустойка - 355, 14 лв., такса експресно разглеждане - 355, 15 лв., разходи
за събиране на вземането – 235 лв. и мораторна лихва за периода 18.10.2018г. -
19.06.2020г. – 79, 26 лв. Вещото лице е изчислило, че ако с платените суми не се
погасяват вземанията за неустойка, такса и разходи, дължими би били вземането за
главница до размера на 621, 10 лв. и за договорна лихва до размера на 32, 38 лв.
За процесните вземания ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение №
653/24.07.2020г. по ч.гр.д. № 1677/2020г. на ВТРС, която е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е
процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415 ал.1 ГПК от кредитор,
в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника
при условията на чл. 47 ал. 5 ГПК и има за предмет посочените в заповедта за
изпълнение суми.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по
издадената заповед за изпълнение и успешното му провеждането предполага
установяване на дължимостта на сумите по същата на посоченото в нея основание.
Това предполага установяване от страна на ищеца на наличието на валидно
облигационно отношение между кредитодателя и кредитополучателя по договора за
кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесните суми, че е настъпила
изискуемостта на тези вземания и че те са валидно прехвърлени на ищеца от стария
кредитор, за което ответник е надлежно уведомен.
4
Ищецът се явява материалноправно легитимиран да търси установяване
дължимостта на вземанията по процесния договор за паричен заем от 20.01.2018г., тъй
като ги е придобил по силата на рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 01.12.2016г. и Приложение № 1 към него от 03.06.2019г., в което те са
надлежно индивидуализирани. Включването на процесните вземания в Приложение №
1, което носи подписите на страните по договора за цесия, сочи на валидното им
прехвърляне реда на чл. 99 ЗЗД, поради което ищецът се явява техен носител.
Ответникът следва да се счита за уведомен по смисъла на чл. 99 ал. 3 ЗЗД за
извършеното прехвърляне на вземанията, макар съобщението за това да изхожда от
ищеца по делото. Последният е нарочно упълномощен от цедента да извърши това
правно действие, поради което изготвеното от него уведомление е годно да изпълни
предписаната му по закон функция. Забрана за противното липсва в материалния
закон, в който смисъл е решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ІІІ г.о.,
ВКС. Няма спор, че уведомлението за цесията не е връчено на ответника преди
образуване на делото, но с получаване на съдебните книжа по него, част от които са
обсъжданите уведомление и пълномощно, същият следва да се счита за уведомен за
прехвърлянето на вземанията. Факт, който е относим към спорното право и е настъпил
след предявяване на иска, поради което следва да бъде съобразен по делото на
основание чл. 235 ал. 3 ГПК /Решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на II,
ВКС/. Още повече, че длъжникът може да възразява успешно за ненадлежното си
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че е изпълнил на стария кредитор
или на овластено от него лице преди да е уведомен за цесията /Решение №
40/13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на I т.о. и Определение № 987/18.07.2011г. по гр.д.
№ 867/2011г. на IV г.о., ВКС/. По делото нито се твърди, нито се доказва ответникът да
е платил преди да му е връчен препис от исковата молба на лице различно от
цесионера, поради което следва да се приеме, че ищецът е титуляр на дълговете на
кредита и че прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника.
Безспорно се установи по делото, че прехвърлените вземания, произтичат от
сключения между трето за делото лице /"***" ООД/ и ответникът договор за паричен
заем „***” № 5410673 от 19.01.2018г. за отпускането на кредит в размер на 1300 лв. Не
е спорно по делото, че договорната връзка е възникнала по реда на чл. 6 и сл. от
ЗПФУР и че са спазени специфичните изисквания на закона относно сключването на
договори от разстояние чрез средствата за комуникация. От приобщената по делото
разписка от „Изипей” АД и от заключението на ССчЕ безспорно се установява, че
ответникът е усвоил предоставения му заем, като сумата от 1300 лв. му е била
изплатена в брой на 20.01.2018г. С реалното получаване на заетата сума е завършен
фактическия състав на договора за кредит, което е породило задължение за
кредитополучателя да го върне на 9 месечни вноски, всяка в размер от 288, 15 лв., с
5
падеж на последната 16.10.2018г.
Видно от клаузите на договора във всяка погасителна вноска са включени част
от дължимите главница, договорна лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка
/чл. 2 ал. 1 т. 1 и чл. 4 ал. 2/. Вземанията на ищеца за главница и договорна лихва са
валидно възникнали и са дължими от ответника, доколкото са спазени изисквания на
ЗПК и ЗПФУР относно съдържанието на договора и неговите елементи. Ясно е посочен
размера на предоставения кредит, начина на усвояване, фиксирания годишен лихвен
процент, годишния процент на разходите, който не надхвърля прага по чл. 19 ал. 4
ЗПК, условията за издължаване на кредита от потребителя, броя и размера на
седмичните погасителни вноски, както и падежа им през съответния ден от седмицата.
За ответника обаче няма валидно възникнало задължение за плащане на
вземанията за такса експресно разглеждане по чл. 1 ал. 3, за неустойка по чл. 4 ал. 2 и
за разходи за събиране на вземания по чл. 8 ал. 1 от договора, поради нищожност на
клаузите, които ги уреждат. Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за
нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена
норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице
неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на
блага от специфичен обществен порядък преодолява поради изключителната си
значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР №
1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на
IV г.о., Решение № 229/21.01.2013г. по т.д. № 1050/2011г. на II т.о.,ВКС и др.
Уговорката за дължимост от кредитополучателя на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на кредита е нищожна, тъй като не отговаря
на изискванията на чл.10а ал. 4 ЗПК, не представлява допълнителна услуга по чл. 10а
ал. 1 ЗПК и е дължима за действия, свързани с усвояването на кредита в нарушение на
забраната по чл.10а ал. 2 ЗПК. Съгласно посочените разпоредби кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисионни следва да бъдат ясно и точно определени в договора. Кредиторът не може
да събира обаче такси за действия, свързани с усвояването на кредита. В случая
предвиждането на такава в договора с отнапред фиксиран размер и разсрочено
връщане сочи на прякото й противоречие със закона /арг. чл. 26 ал. 1 ЗЗД/ и води до
неоправдано допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
Нещо повече, нито от съдържанието на договора за заем, нито от Тарифата към него
става ясно в какво точно се изразява услугата „експресно разглеждане на документи”.
Липсва разграничение между дейността по разглеждане на документи и експресното
6
разглеждане на заявката, за които в Тарифата са предвидени две отделни такси.
Задължаването на длъжника да заплати по – високата такса за експресно разглеждане,
без да е ясно срещу тази цена какви са задълженията на кредитора, което отнапред
изключва проверката дали те са изпълнени, води до липсата на еквивалентност между
права и задълженията на двете страни по отношение на тази т.нар. „допълнителна
услуга”. По тези съображения, изхождайки от общото правило на чл. 143 ал. 1 ЗЗП,
уговорката за дължимост на такса експресно разглеждане на документи представлява
неравноправна клауза, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между насрещните страни по договора. В тази връзка
заемателят не дължи изпълнение на това договорно задължение в уговорения му
размер от 532, 71 лв.
Клаузата на чл. 4 ал. 1 от договора, предвиждаща възникване на вземане за
неустойка в полза на кредитора в размер на 532, 71 лв., ако заемателят в тридневен
срок от сключването му не предостави надлежно обезпечение чрез поръчител или
банкова гаранция, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. За да
достигне до този извод съдът съобрази задължителния разяснения дадени в вече
цитираното ТР № 1от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК. Съгласно чл. 92 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Правната доктрина и
съдебната практика са категорични, че освен произтичащите пряко от закона
обезпечителна и обезщетителна функция, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция, но във всеки случай уговорката между тях не следва
да нарушава указаните в чл. 9 ЗЗД граници на свободата на договаряне. При договор за
потребителски кредит неустойката, като вид договорна отговорност, има за цел да
обезпечи изпълнението на основното задължение на длъжника /да върне заема ведно с
уговореното възнаграждение/ и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнение на
това задължение - забава при възстановяване на дадените в заем средства и при
заплащане на възнаграждението за тяхното ползване, както и разходите по събирането
им. Уговореното между страните неустоечното съглашение по чл. 4 ал. 2 от договора е
предвидено да санкционира неизпълнението на задължението на заемателя да
представи в тридневен срок надлежно обезпечение. Това задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на заемателя за
връщане на дадената в заем сума. Задължението на длъжника по чл. 4 ал. 1 от договора
е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за
изпълнението му, че да го възпрепятства да го изпълни. А самото непредоставяне на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, следователно
типичните функции на неустойката в случая стоят вън от процесната неустоечна
клауза.
7
На следващо място неустойката по чл. 4 ал. 2 от договора е в размер на повече
от 40 % от предоставената в заем сума и доколкото към датата на сключване на
договора заемодателят доброволно се е съгласил да предостави същата без да е
учредено надлежно обезпечение, този размер на неустойката, преценен от гледна точка
на принципите на справедливостта и добросъвестността, е в очевиден разрез с
присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функции. Размерът на
неустойката не е съобразен нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с
възможните вреди от неспазването на срока за учредяване на обезпечението.
Неустойката има подчертано санкционен характер и присъждането й в такъв размер би
довело до несправедливия правен резултат, заемодателят да получи обратно почти
половината от отпусната по договора сума под формата на неустойка. Още повече, че
другата половина бил получил недължимо под формата на такса за експресно
разглеждане на документи. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва
към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още
към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемателя. Неустойката не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора - търговец и потребителя.
Извън горното следва да се отбележи, че така както е уговорена неустоечната
клауза заобикаля изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде
по – висок от пет пъти размера на законната лихва. В случая 3 дена след подписване на
договора възниква задължение за заплащането на сума, която надвишава
неколкократно максимално допустимия размер на ГПР. Учредяването на надлежно
обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и
неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а
не неправомерното начисляване на допълнителни суми по договора. Макар и
формално наречена „неустойка” сумата от 532, 71 лв., представлява своеобразно
възнаграждение по договора за заем, което е над допустимия по закон размер. По тези
съображения горепосочената сума се явява недължимо начислена въз основава на
невалидн неустоечно съглашение.
Клаузата на чл. 8 ал. 1 от договора, която урежда при забава отговорност на
заемателя за разходи за събиране на вземанията на кредитора, се явява нищожна на
основание чл. 21 ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона,
е нищожна. Съдът намира, че клаузата на чл. 8 ал. 1 от договора има за цел да
заобиколи ограничението на чл. 33 ЗПК, съгласно което при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
8
забавата, като тази лихва за забава не може да надвишава законната лихва. Това
правило е уредено от норми от императивен порядък, които са установени в публичен
/обществен/ интерес с оглед целта на закона – да осигури защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както
и чрез насърчаване на отговорно поведение то страна на кредиторите при
предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/. С клаузата на чл. 8 ал. 1 от
договора се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотези на забава на длъжника т.е. представлява прикрита неустойка за забава.
Очевидно тези плащания нямат за цел да покрият разходи по събирането на закъснели
погасителни вноски, тъй като те са уговорени предварително, като абсолютни суми и в
отнапред определени граници. Разноските необходими за събиране на всяко конкретно
вземане, при настъпила забава, не могат да бъдат определени предварително. Начина
по който те са определени налага извода, че са установени с цел да се избегне
ограничението на закона свързано с размера на дължимото обезщетение при забава.
Отделно от това според чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Разходите за телефонни разговори, напомнителни писма и другите действия по чл. 8
ал. 1 от договора, представляват разходи за управление на кредита. Те са свързани с
неговото събиране, а всяко действие по събирането му е действие по управление на
кредита.
По тези съображение претендираната сума за такса разходи от 235 лв. се явява
недължима като начислена въз основата на недействителна договорна клауза. Но дори
и да беше валидна тази клауза, по делото не се ангажираха доказателства за
извършването на такива разходи. Изцяло във волята на кредитора е да стори същите,
но уговорения отнапред техен размер не го освобождава от задължението да докаже
действителното им извършване.
По изложените съображения съдът намира, че в обсъжданите си части по
аргумент от чл. 26 ал. 4 ЗЗД договора за кредит не е породил правно действие, поради
което за заемателя не е възникнало задължение за заплащането на такса за експресно
разглеждане по чл. 1 ал. 3, неустойка по чл. 4 ал. 2 и разходи за събиране на вземането
по чл. 8 ал. 1. Нищожността на тези клаузи не влече нищожност на целия договор, а
същият следва да се прилага без тях. Съобразно изложените по – горе съображения в
останалата си част договора е породил за кредитора действителни вземания за
главница в размер на 908, 84 лв. и за договорна лихва в размер на 109, 78 лв. за периода
19.02.2018г. – 16.10.2018г., както и обезщетение за забава по чл. 8 ал. 2, поради
неизплащане на дължимите вземания при настъпване на крайния срок на договора -
16.10.2018г. Последното съгласно заключението на вещото лице е в размер на 79, 26
лв. за заявения период от 18.10.2018г. до 19.06.2020г.
9
Ищецът е направил съдебно признание на неизгоден за себе си факт, че
заемателят е върнал по кредита сумата от 874, 45 лв. Обстоятелство, което се
установява и от заключението на ССчЕ, поради което следва да се приеме за безспорно
установено. От заключението се установява още, че част от тази сума в размер на 365,
14 лв. е отишла за погасяване на горепосочените недействителни вземания, поради
което същата следва да бъде отнесена към изпълнението на валидното възникналите
задължения на заемателя. Нарочната уговорка за погасяване на вземанията по договора
/чл. 15 от него/, когато плащането не е достатъчно да покрие всичките, дерогира
правилата за погасяване на вземания по чл. 76 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, доколкото те са
уредени с диспозитивни норми /арг. от т. 1 на ТР № 3/27.03.2019г. по тълк. дело №
3/2017г. на ОСГТК/. По волята на страните при частични плащания първо се погасява
лихвата за забава, след това договорната лихва и накрая главното вземане. Предвид на
това със сумата от 365, 14 лв. следва да се погасят изцяло вземанията за обезщетение за
забава в размер на 79, 26 лв. и за договорна лихва в размер на 109, 78 лв., а с остатъка
от 176, 10 лв. частично това за главница до размера на 732, 74 лв. Даденото в тази част
заключение на ССчЕ не се кредитира от съда, тъй като несъответства на изричната
воля на страните за реда на погасяване на дължимите вземания.
Мотивиран от всичко изложено съдът намира, че предявеният установителен иск
по чл. 422 ГПК се явява основателен и доказан единствено за сумата от 732, 74 лв. -
главница по договор за паричен заем „***” № 5410673 от 19.01.2018г. и отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 908, 84 лв. Относно вземанията за договорна
лихва в размер на 109, 78 лв. и за лихва за забава в размер на 79, 26 лв., искът следва да
се отхвърли като неоснователен, поради погасяването им. Относно вземанията за такса
за експресно разглеждане по чл. 1 ал. 3, неустойка по чл. 4 ал. 2 и разходи за събиране
на вземането по чл. 8 ал. 1 искът подлежи на отхвърляне като неоснователност, поради
нищожност на същите.
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски,
както в исковото, така и в заповедното производство /т. 12 от ТР №4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК, на ВКС/ се явява частично основателна. В исковото
производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна такса в размер
на 259, 14 лв. и за депозит за вещо лице в размер на 180 лв. В него същият е защитаван
от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП му се
следва юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определено от съда в
границите по чл. 25 ал. 1 НЗПП. При това положение общия размер на разноските
възлиза на 589, 19 лв., като съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва
да заплати на ищеца разноски за настоящото производство 211, 30 лв. За заповедното
производство съразмерно с уважената част от исковете ответникът дължи разноски в
размер на 80, 69 лв.
10
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията на страните, че Д.С.П., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: г*** ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. "Панайот Волов” № 29, етаж 3, на основание чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99
ЗЗД СУМАТА от 732, 74 лв. /седемстотин тридесет и два лева и 74 стотинки/ -
главница по договор за паричен заем „***” № 5410673 от 19.01.2018г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК в съда – 30.06.2020г. до окончателното й изплащане, за което вземане има
издадена заповед за изпълнение № 653/24.07.2020г. по ч.гр.д. № 1677/2020г. на ВТРС,
КАТО отхвърля иска за разликата над уважения размер от 732, 74 лв. до пълния
предявен размер от 908, 84 лв., както и за сумата от 109, 78 лв. – договорна лихва за
периода 19.02.2018г. – 17.10.2018г., за сумата от 355, 14 лв. – такса за експресно
разглеждане на документите, за сумата от 355, 14 лв. – неустойка за непредставяне на
обезпечение в срок, за сумата от 235 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране и
за сумата от 79, 26 лв. – лихва за забава за периода от 18.10.2018г. до 19.06.2020г., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Д.С.П., ЕГН: **********, с постоянен адрес: г*** ДА ЗАПЛАТИ на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Панайот Волов” № 29,
етаж 3 СУМАТА от 211, 30 лв. /двеста единадесет лева и 3о стотинки/, представляваща
направените в исковото производство съдебни разноски, съразмерно с уважената част
от иска, както и СУМАТА от 80, 69 лв. /осемдесет лева и 69 стотинки/, представляваща
направените в заповедното производство съдебни разноски, съразмерно с уважената
част от иска.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно
гражданско дело № 1677/2020г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
11