Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети октомври
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 13792
по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20228469 от 19.10.2020 г., постановено по
гр. д. № 5171/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 157 състав, К.С.С. е
осъден да заплати на „А.Д.И.В С.“ ЕООД, на основание чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД,
сумата от 76, 97 лв. – наем за периода м.12.2016 г. – 30.01.2017 г. по договор
за наем от 01.03.2005 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба на 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и
на основание чл.92 ЗЗД – сумата от 85 лв., представляваща неустойка за забава по
чл.1 от договора за наем за периода 06.12.2016 г. – 24.01.2019 г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 176, 59 лв. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 319, 39
лв., представляваща разноски по производството.
Срещу постановеното на 03.08.2016 г. съдебно в частта,
с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника
К.С.С.. Излага съображения, че решението в
обжалваната част е необосновано и неправилно. Поддържа, че е необоснован
изводът на решаващия съд, че между страните е налице валидно сключен договор за
наем за ползване на паркомясто. Неправилно претендираната неустойка е намалена
до 85 лв., тъй като и в този размер същата е прекомерна. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част, като отхвърли изцяло предявените искове, а в
условията на евентуалност – да намали размера на неустойката.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА Д.И.В С.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага
съображения, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. По
делото е представен договор за отдаване под наем, констативен протокол вх. №
В-93-00-295/01.03.2017 г., справка за обороти по счетоводната сметка ответника, както и ска разпитани свидетели.
Въз основа на тези доказателства по делото е установено наличието на договор за
наем, по силата на който на ответника е предоставено ползването на процесния
имот. В т.1 от договора е посочено, че предаването, респ. приемането на наетия имот
от наемателя се установява с подписването на самия договор за наем. От
представената оборотна счетоводна смета 411-1-1-4263 на ответника е установено,
че ответникът в продължение на повече от 10 години е плащал наем за процесното
гаражно място, което също установява наличието на облигационна връзка между
страните. Съгласно формираната съдебна практика в тежест на длъжника е да
установи претърпените вреди при намаляване на неустойката поради прекомерност.
Намаляването на неустойката не цели да установи пълна еквивалентност между
неустойката и действително понесените вреди, тъй като неустойката има и
санкционен характер. Съдебната практика приема, че размерът на неустойката,
намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, тъй
като това би приравнило неустойката до размера на вредите и да игнорира
наказателната й функция. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част,
като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсади доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД вр.
с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 01.03.2005 г. между страните
в производството е сключен договор да отдаване под наем на гаражно място № 10,
находящо се в гр. София, на паркинга на ул. „*****срещу заплащане на месечен
наем в размер на 20 евро или 39, 12 лв. В чл.1 от договора страните са се
съгласили, че при забавяне плащането на наемната цена ще се начислява неустойка
в размер на 0, 3 % на ден върху забавените главници. На 01.12.2012 г.
ответникът е преустановил плащането на наемните вноски за м.12.2016 г. и
м.01.2017 г. Върху забавената главница е начислена неустойка в размер на 0, 3 %
на ден, считано от следващата дата на падежа на съответната главница до датата
на завеждане на исковата молба. На 31.01.2017 г. едностранно е прекратил
наемния договор с ответника. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да му заплати сумата от 76, 97 лв. – неплатен наем за периода
м.12.2016 г. – 30.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, сумата от
176, 59 лв. – неустойка за забава за периода 06.12.2016 г. – 24.01.2019 г.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът,
чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител адв. П.Г., оспорва предявения иск. Твърди, че между
страните не е сключен договор за наем на процесното
гаражно място. Дори и такъв да е сключен, то не е ясно от коя дата е договора.
В случай, че е налице сключен договор за наем, то ищецът не е предоставил на
наемателя ползването на паркомястото. В случай, че
съдът приеме, че дължи заплащане на наем, то претендираната
неустойка е прекомерна. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
По делото е представен заверен препис от договор, по
силата на който ищецът – наемодател, отдава под наем на ответника –
наемател, гаражно място № 10, за автомобил
марка „Волво“, рег. № *****, находящо
се в гр. София, на паркинга на ул. „ *****, считано от 01.03.2005 г., срещу
месечен наем от 20 евро, с включен в него ДДС. Страните са се съгласили, че
наемът се заплаща до всяко 5-то число на текущия месец в левова равностойност в
деня на плащане или в евро, като в договора е посочен номер на банковата сметка
в лева и в евро. Уговорено е, че при закъснение на плащането се начислява
неустойка от 0, 3 % на ден. Наемателят се е задължил при промяна на автомобила
и/или регистрационния номер да уведоми писмено наемодателя в 3 – дневен срок за
настъпилата промяна. В този случай договорът за наем се прекратява и се
подписва нов договор за ползване на паркомястото. Ползването
на паркомястото се извършва само срещу пропуск,
издаден от наемодателя за тази цел за съответния автомобил.
По делото е представена фактура № **********/01.12.2016
г., съставена от ищца за сумата от 39, 12 лв. – наем за м.12.2016 г., дължим от
ответника. Съгласно фактура № **********/03.01.2017 г. дължимият от ответника
наем за м.01.2017 г. възлиза на 39, 12 лв. С кредитно известие №
**********/30.01.2017 г. наемът за м.01.2017 г. е сторниран
със сумата от 1, 27 лв.
Ищецът е ангажирал по делото справка на задълженията
на ответника за главница и неустойка към 24.01.2019 г., съгласно която същият
дължи наем за м.12.2016 г. – 30.01.2017 г. в размер на 76, 97 лв., както и
неустойка от 0, 3 % на ден до 24.01.2019 г. в размер на 176, 59 лв. Общият
размер на задълженията възлиза на 253, 56 лв.
Съгласно представения констативен протокол от
30.01.2017 г., подписан между старши брокер недвижими имоти, служител при
ответника и охранител към „3S СОТ“ ООД, дежурен в бл.2, ул. „*****в гр.
София, наемателят К.С.С., чрез съпругата си Б.С.и
сътрудника си В.Б.Г., са предали на ищеца наетите от ответника апартамент 22, *****,
в гр. София, както и паркоместа № 1 и № 10, находящи се на същия адрес. На представителите на ответника
са предадени две копия от протокол за освобождаване на горепосочения
апартамент, както и споразумения за прекратяване на наемен договор за паркомясто № 1 и № 10. След подписването им от ответника,
документите следва да се върнат за подпис от страна на ищеца.
Представени са оборотни ведомости по счетоводна сметка
411-1-1-4263 на ответника за наем на
имот в гр. София, ул. „*****, от м.04.2005 г. до м.01.2017 г. В тях се съдържат
претендираните по делото вземания.
От показанията на разпитаната пред СРС свидетелка Р.Т.С.се
установява, че работи при ищеца от 2002 г., като се занимава със стопанисване
на имотите на същия – даване под наем, ремонт. От 2005 г. заема позиция за
имотите на ул. „Жолио Кюри“ и се запознала с
ответника. Той ползвал апартамент и две гаражни места - № 1 и № 10 на паркинга
на ул. „Фредерик *****. Ползвал е имотите до м.01.2017 г., след което е
напуснал. Свидетелката лично отговаряла за наемателите на тази лица.
Предоставила на ответника карти за достъп до паркинга. Паркирал две коли на паркинга,
които сменял. Ответникът имал задължения към ищеца. Неведнъж свидетелката
разговаряла с него, че трябва да погаси задълженията си или да напусне. През
м.12.2016 г. ответникът я уведомил, че ще напусне имота, като са му нужни два
месеца за пренасяне на багажа. Уговорили среща за предаване на имота. На
срещата пристигнал неговия шофьор – помощник и съпругата му, които предали
апартамента и двете гаражни места. Разговаряли с ответника да подпише
споразумението за прекратяване, което да върне на ищеца, но не е сторил това.
За периода 2005 – м.01.2017 г. свидетелката е виждала ответника много пъти.
Съдът възприема показанията на свидетелката Симеонова,
която е разпитана за лично възприети от нея обстоятелства. Показанията й са
логични и последователни, както и изцяло кореспондират с останалите ангажирани
по делото доказателства. Не са представени такива, които да разколебаят доказателствената им стойност.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно решаващият съд
е приел, че между страните е сключен договор за наем.
На основание чл.154, ал.1 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка между страните,
възникнала по силата на валидно сключен договор за наем, в каквато насока е и
съставеният от решаващия съд доклад на делото по реда на чл.146 ГПК.
По делото е представен договор за наем, сключен между
страните по делото, без посочена дата, в сила от 01.03.2005 г. относно процесното гаражно място № 10. Договорът е подписан от
името на ищцовото дружество от управителя. Страните
не са уговорили срок на този договор.
Съгласно нормата на чл.229, ал.1 ЗЗД, в действалата
към момента на подписване на договора редакция, договорът
за наем не може да бъде сключен за повече от десет години. В ал.2 и ал.3 на
посочената норма е предвидено, че лицата, които могат да вършат само действия по обикновено
управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Ако договорът
бъде сключен за по - дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години.
Преди изтичане на максимално допустимия 10-годишен срок, с изменение с ДВ бр. 92 от 13.11.2007 г., е предвидено изключение
от правилото на чл.229, ал.1 ЗЗД - освен ако е
търговска сделка. В случая договорът за наем съставлява едностранна търговска
сделка, доколкото наемодателят е търговец. Ето защо с изтичането 10-годишния
срок облигационната връзка между страните не е прекратена. С оглед на това за исковия
период страните са обвързани от валидна облигационна връзка, възникнала по
силата на договор за наем от 01.03.2005 г.
Съгласно ангажираните по делото фактури за
исковия период, кредитно известие, извлечение от обороти по счетоводна сметка
411-1-1-4263, както и показанията на разпитаната пред СРС свидетелка Симеонова
ищецът е предоставил на ответника ползването на наетото гаражно място № 10,
както и пропуск за това, като ответникът е ползвал същото през исковия период.
Наемното правоотношение е прекратено по инициатива на ищеца, считано от
м.02.2017 г.
Предвид обстоятелството, че наемът за
периода 01.12.2016 г. – 30.01.2017 г. възлиза на 76, 97 лв., предявеният иск за
заплащане на наем се явява изцяло основателен.
В предмета на делото е
включен иск за заплащане на мораторна неустойка.
Жалбоподателят поддържа възражението си, че не дължи такава, както и че е
прекомерна и в определения от решаващия съд размер.
Страните са постигнали
съгласие, че при закъснение на плащането се начислява неустойка в размер на 0,
3 % на ден.
Вземането за неустойка става
изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл на
база договорното правоотношение се развива вторично санкционно правоотношение.
За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка, кредиторът следва
да докаже само фактът на неизпълнението. Той не е длъжен да доказва, че е
претърпял вреди, нито техния размер, като такава се дължи и без да са настъпили
вреди. Това е така, защото посредством неустойката страните по договора предварително
определят размера на обезщетението за предполагаемите вреди, които съобразно
разпоредбата на чл.92 ЗЗД не е нужно да се доказват.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, не е нищожна клауза за неустойка в
приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без
фиксиран срок, до който тя може да се начислява. нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции като преценка за
това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В
мотивите е разяснено също така, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските,
така и за търговските сделки по аргумент от чл.288 ТЗ. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Предвид дадените разяснения, независимо от това дали е
налице оспорване от страна на ответниците на
валидността на клаузата за неустойка или не, съдът служебно трябва да извърши
преценка дали същата не противоречи на добрите нрави. Такава преценка обаче не
е извършена от решаващия съд.
В случая размерът на дължимата неустойка е определяем,
като в договора за заем е уговорен способа за определяне на нейния размер,
който не е ограничен като размер или период на забавата. – 0, 3 % на ден.
В случая размерът на неустойката значително надвишава
обезпеченото задължение. Същото е в размер на 76, 97 лв., а неустойката,
определена към момента на завеждане на делото, възлиза на 176, 59 лв. При това
положение се налага изводът, че неустойката е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
поради което е в нарушение на добрите нрави. Ето защо и на основание чл.26,
ал.1 вр. с ал.4 ЗЗД, същата е нищожна и като такава
не е произвела правно действие. С оглед на това не следва да се обсъждат по
същество доводите на страните относно това дали уговорената неустойка е
прекомерна или не.
По изложените съображения въззивният съд счита, че предявеният иск относно претендираната неустойка се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в
частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл.92 ЗЗД, като
искът следва да се отхвърли в тази му част, а решението в останалата обжалвана
част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.6 ГПК в тежест на ответника по жалбата следва да се възложи сумата от 25 лв. –
държавна такса за въззивно обжалване по съразмерност.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да
заплати на насрещната страна сумата от 71, 28 лв. – сторени разноски във въззивното производство по съразмерност.
На основание чл.78, ал.8 вр.
с ал.3 ГПК и доколкото ответникът по жалбата е защитаван в настоящото
производство от юрисконсулт, следва да му се присъди сумата от 47, 52 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Обжалваното решение следва да се отмени и в частта, с
която в тежест на ответника е възложена сумата над 182, 13 лв. до 319, 39 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20228469 от 19.10.2020 г., постановено по
гр. д. № 5171/2019 г. по описа на
СРС, І ГО, 157 състав, В ЧАСТТА, с
която К.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, е осъден
да заплати на „АГЕНЦИЯ Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес гр. София, ул. *****,
на основание чл.92 ЗЗД, сумата от 85
(осемдесет и пет) лв., представляваща мораторна
неустойка при забава плащането на наемната цена по чл.1 от договор за наем от
01.03.2005 г., за периода 06.12.2016 г. – 24.01.2019 г., както и да заплати на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата над
182, 13 (сто осемдесет и два лева и тринадесет стотинки) лв., до 319,
39 (триста и деветнадесет лева и тридесет и девет стотинки) лв.,
представляваща сторени по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „АГЕНЦИЯ Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК *****,
с адрес гр. София, ул. *****, срещу К.С.С., ЕГН **********,
с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. П.Ц.Г., с
правно основание чл.92 ЗЗД – за заплащане на сумата от 85 (осемдесет и пет) лв., представляваща мораторна
неустойка при забава в плащането на наемната цена, по чл.1 от договор за наем
от 01.03.2005 г., за периода 06.12.2016 г. – 24.01.2019 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20228469 от 19.10.2020 г., постановено по
гр. д. № 5171/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН **********, с
адрес *** и съдебен адрес *** – адв. П.Ц.Г., да
заплати на „АГЕНЦИЯ Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес гр. София, ул. *****, сумата
от 71, 28 (седемдесет и един лева и
двадесет и осем стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща
сторени разноски във въззивното производство по
съразмерност, както и да заплати, на основание чл.78, ал.8 вр.
с ал.3 ГПК, сумата от 47, 52
(четиридесет и седем лева и петдесет и две стотинки) лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство в настоящото производство.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес гр. София,
ул. *****, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78,
ал.6 ГПК, сумата от 25 (двадесет и пет)
лв., представляваща държавна такса за въззивно
обжалване по съразмерност.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният
иск, е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.